Реч на Адолф Хитлер, произнесена на 3 октомври 1941 година в Шпортпаласт в Берлин, по случай откриването на зимната помощ за 1941/42 г.
 

Драги сънародници и сънароднички

Днес, след толкова месеци, отново вземам думата пред Вас и то не, за да отговоря на някого от онези чужди държавници, които неотдавна изказаха учудване, че съм мълчал толкова дълго време. Един ден бъдните поколения ще преценят и отсъдят, кое е било по-важно през изтеклите три месеца и половина: дали речите на господин Чърчил или моите дела.

Дойдох днес тук, за да открия, както винаги, накъсо акцията за зимната помощ. Не беше лесно този път да се явя пред вас, тъй като в тези часове на нашия източен фронт предприехме нови операции, които ще бъдат ознаменувани като величаво събитие.

От 48 часа насам тези операции от гигантски размери са в пълен ход. Те ще допринесат за смазването на източния ни противник.

Говоря Ви от името на сражаващите се сега милиони бойци, за да призова Вас и Германия да поемете върху си, освен всички досегашни жертви, и тази за новата зимна помощ.

От 22 юни бушува една борба, която наистина ще има решително значение за съдбините на света. Едва идните поколения ще могат ясно да преценят значението и последиците от това събитие и да установят, че то действително е сложило началото на една нова епоха.

Аз не желаех и тази война. От месец януари 1933 година, когато провидението ми повери водачеството и ръководството на Райха, аз имах пред себе си една цел, която беше очертана в главните си линии в програмата на нашата националсоциалистическа партия. Аз никога не изневерих на тази цел и никога не съм се отказвал от своята програма. Аз се постарах тогава да постигна вътрешното възстановяване на един народ, който след една война, загубена по негова собствена вина, бе преживял най-голямото падение в своята история. Само това беше една огромна задача.

Аз започнах изпълнението на тази си задача в един момент, когато всички останали или бяха пропаднали в техните опити да се справят с нея, или пък бяха загубили вярата във възможността да се проведе такава програма.

Това, което ние постигнахме през тези години на мирно строителство, е единствено в историята. Следователно, за мен и моите сътрудници би било обидно да се занимаваме с онези демократически нули, които не са в състояние да ни посочат нито едно единствено истинско и голямо постижение през своя живот.

Аз и моите сътрудници нямахме нужда от тази война, за да увековечаваме чрез нея нашите имена. Далата на нашето мирно творчество са предостатъчни в това отношение. Ще прибавя още, че ние въобще не бяхме към края на нашето творческо дело. Напротив, в много области ние се намираме едва в началото.

Ние успяхме да заздравим вътрешно Райха, след като преодоляхме най-големи затруднения. Не бива да се забравя, че в Германия на квадратен километър живеят по 140 души, които трябва да бъдат изхранени. Другите страни в това отношение се намират при по-благоприятни условия. Въпреки всичко, обаче, ние разрешихме нашите проблеми, докато демократическият свят пропадна, в голяма степен именно поради негодността да разреши тези проблеми.

Нашите цели бяха следните:

Първо, вътрешното консолидиране на германската нация, второ, постигането на нашето равноправие навън и трето, обединението на германския народ и с това възстановяването на едно естествено състояние, което беше изкуствено прекъснато столетия наред.

С това, драги сънародници и нашата външна програма беше установена предварително. Необходимите мероприятия бяха определени още от начало. Това, обаче, никак не означаваше, че ние когато и да било, сме искали да воюваме.

Само едно беше сигурно, а именно, че ние при никакви условия не можехме да се откажем от възстановяването на германската свобода и следователно, и от пред- поставките за един нов възход на Германия.

Изхождайки от тези мисли, аз направих твърде много предложения на света. Не е нужно да ги повтарям тук; за това се грижат моите сътрудници във всекидневната си дейност като публицисти.

Но колкото и предложения да правих на този друг свят, предложения за разоръжаване, такива за мирното изграждане на нов разумен стопански ред и пр., – те всички биваха отхвърляни и то главно от онези, които явно не вярваха, че чрез една такава мирна дейност ще могат да разрешат собствените си задачи или по-добре казано, да задържат на власт собствения си режим.

Но въпреки всичко, ние постепенно успяхме чрез дългогодишен упорит труд не само да проведем голямото дело на вътрешните реформи, но и да положим началото на обединението на германската нация, да създадем Великогерманският Райх, да привлечем отново в истинската им родина милиони германци, а с това да дадем на разположение на германския народ като политически фактор тяхната численост.

В това време аз успях да спечеля много съюзници, на първо място Италия, с водача, на която ме свързва тясно и искрено приятелство.

Отношенията ни с Япония все повече се подобряваха. В Европа, освен това съществуваха от по-рано ред народи и държави, които бяха предразположени приятелски към нас и винаги са гледали на нас с еднаква симпатия, а именно преди всичко Унгария и някои северни държави. Към тези народи се причислиха и други, но, за съжаление, не и онзи народ, за чието приятелство аз през живота си най-много съм се трудил – британският народ.

Не искам да кажа, че английският народ в своята цялост единствен носи отговорността за това. Не! Но има някои хора, които поради закоравялата си омраза и лудост саботираха всеки опит за едно споразумение, подкрепени от онзи международен световен враг, когото ние всички познаваме – международното еврейство.

Така не можа да се постигне онова разбирателство между Великобритания и преди всичко английския народ, и Германия, на което аз винаги се надявах. За това дойде, точно както през 1914 година, денят, когато трябваше да се прибегне към думата на оръжието. Аз не се уплаших от това, защото ми беше напълно ясно, че може да има само едно: или – или.

Щом като беше невъзможно да се постигне приятелството на Англия, то по-добре беше тя да бъде противник на Германия в един момент, в който аз самият още съм начело на Райха. Щом като въпреки всички мои мерки и моята отстъпчивост не можа да се постигне приятелството на Англия, това означаваше, че това приятелство е загубено завинаги. Не остана нищо друго, освен да воюваме. Аз съм благодарен на съдбата, че тази борба можа да бъде ръководена от самия мен.

Аз съм също така убеден, че с тези хора наистина не може да има никакво разбирателство. Това са побъркани и луди хора, които от 10 години насам не са говорили нищо друго освен: „Ние искаме една нова война с Германия”! В течение на годините, когато аз се стараех на всяка цена да постигна разбирателство, тогава господин Чърчил крещеше само едно, „Аз искам воина!” – Ето му сега война!

И всички останали подстрекатели около него, които не знаеха да кажат нищо друго, освен че тази война щяла да бъде „прелестна” и които на 1 септември 1939 година взаимно си изказаха благопожелания за тази идваща „прелестна“ война, сигурно днес вече са на малко по-друго мнение относно „прелестите” на тази война.

И ако те още не са разбрали, че тази война не ще създаде на Англия никакви прелести, то с течение на времето ще почувстват това. За това аз отговарям!

Тези подстрекатели – не само в стария, но и в новия свят, успяха най-напред да тикнат Полша във война. Те и́ внушиха по един хитър начин, че Германия не била такава, каквато се опитвала да се представи и второ, че съществували гаранции за даване на необходимата помощ при всички случаи. Тогава беше още време, когато Англия, от своя страна, не хленчеше по цял свят за помощ, а обещаваше всекиму такава от себе си. От тогава насам настъпи съществена промяна.

Сега вече не се чува, Англия да подтиква някоя държава към войната, с обещание да и́ помогне, а се чува, че Англия сама плаче за помощ по света!

Аз точно по това време направих на Полша предложения, за които днес, след като събитията вземаха, противно на нашата воля, друг ход, трябва да кажа: провидението, всемогъщото провидение, попречи тогава на приемането на тези мои предложения. Провидението знаеше, защо това трябваше да стане така, а днес и аз и всички вие знаем това!

Това съзаклятие от демократи, евреи и масони, значи, успя преди две години да въвлече най-напред Европа във войната. Думата бе дадена на оръжията.

От тогава се води борба между истината и лъжата и както винаги, и тази борба ще завърши с победата на истината. Това ще рече с други думи следното: Каквито лъжи и да разтръбяват британската пропаганда, международното световно еврейство и неговите демократически помощници, те не ще могат да променят историческите факти!

Исторически факт е, че англичаните днес не са в Германия и че другите държави не са превзели, да кажем, Берлин, или пък, че те са напреднали на изток или на запад. Напротив, историческа истина е, че от две години насам Германия поваля, един след други, всички свои противници.

Веднага след първия военен конфликт, аз отново подадох ръката си. Аз сам съм бил войник и зная, колко трудно се извоюват победите и с колко кръв, нищета, лишения и жертви са свързани те. Моята ръка, обаче, беше отблъсната още по-дръзко и оттогава нататък всяко мое предложение за мир мигновено се използваше от подстрекатели за война, Чърчил и неговите сподвижници в обратен смисъл. Те заявяваха на измамените си народи, че това било доказателство за слабостта на Германия. То доказвало, че ние не сме повече в състояние да водим войната и сме се намирали пред капитулация. Затова аз се отказах да вървя по този път. Проникнах се от убеждението, че трябва да се извоюва едно ясно решение, решение от историческо значение, което да реши съдбините на света за следващите сто години!

Все пак, стремейки се да огранича войната, през 1939 година аз се реших на нещо, което, преди всичко, вие, моите стари партийни другари, ще разберете, че беше най- тежкото унижение, което можех да претърпя: аз изпратих тогава моите министри в Москва. Това беше най-горчивото надделяване над моите чувства, но в такива моменти, когато се касае за доброто на милиони, не трябва да се вземат решения от чувства. Опитах се да постигна едно разбирателство.

Вие сами най-добре знаете, колко честно и искрено аз отстоях на тези задължения. В нашия печат тогава не се пишеше нито думица против Русия, нито пък в нашите събрания се казваше каквото и да било, за болшевизма.

За съжаление, противната страна, още от началото не се придържаше към своите задължения. Резултатът от спогодбата бе една измяна от нейна страна. Тя я наруши и посегна първо на цяла североизточна Европа. Какво означаваше за нас да гледаме мълчаливо, как малкият финландски народ биваше задушаван, това вие всички знаете. Аз, обаче, мълчах. Как ни засегна впоследствие изнасилването на балтийските държави, това може да прецени само онзи, който познава германската история и знае, че там няма нито един квадратен километър земя, която да не е била приобщена към човешката култура и цивилизация благодарение на труда на германските културни пионери. Въпреки това, аз пак мълчах.

Едва, след като от седмица на седмица все повече виждах, че Съветска Русия смяташе часа си за дошъл, да нападне самите нас, когато в един момент, в който ние разполагахме в Източна Прусия само с 3 дивизии, от съветска страна бяха съсредоточени 22 дивизии и аз постоянно получавах донесения, че на нашата граница се създават все нови летища и огромната съветска държава изпраща дивизия след дивизия там, аз вече бях длъжен да взема мерки и от своя страна.

Историята не признава никакви извинения за пропуски, а именно, по-късни извинения, че нещо не било забелязано или не се допускало. Застанал веднъж начело на Германския Райх, аз се считам отговорен за съдбата на германския народ, за неговото настояще и доколкото е възможно, и за неговото бъдеще.

Поради това, аз бях принуден да взема противомерки. Те бяха от чисто отбранително естество. Все пак, през месеците август и септември миналата година аз стигнах до убеждението, че една решителна операция на запад срещу Англия, която преди всичко, щеше да обвърже всички сили на германските въздушни войски, не беше възможна, тъй като в нашия тил се намираше една държава, която от ден на ден се готвеше да нападне Райха в един такъв момент. В каква огромна степен тези приготовления са били извършени, това ние можахме да узнаем напълно едва сега.

Аз поисках тогава да изясня още веднъж целия проблем и затова поканих Молотов в Берлин. Той ми постави известните ви негови четири условия:

Първо: Германия трябва окончателно да се съгласи Съветският Съюз да ликвидира Финландия, от която отново се чувствал застрашен. Аз не можах да сторя нищо друго, освен да откажа съгласието си.

Вторият въпрос се отнасяше до Румъния. Въпросът беше в смисъл, дали дадените на Румъния германски гаранции засягат и Съветския Съюз. Аз и в този случай трябваше да удържа на дадената вече дума, защото в лицето на генерал Антонеску намерих един честен мъж, който от своя страна, сляпо се придържаше към своята дума.

Третият въпрос се отнасяше до България. Молотов искаше Съветска Русия да получи правото да изпрати в България гарнизони, за да гарантира тази държава. Какво означаваше това, ние много добре знаехме от случаите с Естония, Литва и Латвия. Аз заявих, че една такава гаранция би била зависима от желанието на онзи, който следва да бъде гарантиран, но че на мен не ми е известно нищо за едно такова желание и че трябва преди това да се осведомя и да вляза във връзка с моите съюзници.

Четвъртият въпрос засягаше Дарданелите. Русия искаше опорни точки на Дарданелите.

Ако Молотов се опита сега да отрече това, то няма да бъде странно. Ако той утре или в други ден не бъде вече в Москва, вероятно, той ще оспори, че не е вече в Москва.

Но той постави тези условия и аз ги отхвърлих. Аз трябваше да ги отхвърля и ми стана ясно, че се налага крайно внимание. От тогава наблюдавах грижливо Съветска Русия.

Ние записвахме всяка дивизия, чието присъствие можехме да установим, като от своя страна, бяхме принудени да отговаряме със съответните противомерки. Положението още през месец май беше до толко помрачено, че не съществуваше вече никакво съмнение за нападателните намерения на Русия спрямо нас при първия удобен случай. Към края на месец май тези признаци все повече се увеличаваха, така че ние трябваше да разчитаме на една война на смърт и на живот, която се беше надвесила.

Тогава аз постоянно мълчах, което за мен бе двойно по-тежко. Това не беше толкова тежко спрямо народа в страната, защото той най-сетне трябва да разбере, че има моменти, в които не трябва да се говори, за да не се изложи цялата нация на опасност. Много по-трудно ми бе да запазя мълчание към войниците, които, дивизия след дивизия, изправяни на източната граница на Райха, не знаеха, какво става в същност и нямаха понятие, че междувременно в положението беше настъпила промяна и че именно те един ден, може би, ще трябва да влязат в най-тежката война на всички времена.

Трябваше да мълча най-вече заради тях. Ако бях казал и една дума, то тя нямаше да промени в нищо решението на господин Сталин, но възможността за изненада, която оставаше като последно оръжие в ръцете ми, нямаше да съществува. Всяко говорене, а даже и всеки намек, щеше да струва живота на стотици хиляди наши другари.

Затова аз пазих мълчание и в момента, в който окончателно реших да направя, от своя страна, първата крачка.

Видя ли, че противникът взема пушката за стрелба, аз не чакам, той да дръпне спусъка. Напротив, аз решавам да го изпреваря с първия изстрел. Днес вече мога да кажа, че това беше най-тежкото ми решение през целия ми досегашен живот. Всяка такава крачка разкрива врати, зад които има тайни. Едва потомството ще знае точно, как е било и какво е станало.

Така аз трябваше да дам отчет пред съвестта си, да се осланям на доверието на народа и на нашите оръжия и както вече казах по-рано, да помоля Бога да даде благословията си на онзи, който сам е готов и решен да води свещена и кървава борба за своето съществуване.

На 22 юни сутринта започна тази най-голяма борба в световната история. От тогава изтекоха над три месеца и половина. Днес мога да кажа следното:

Всичко стана планомерно. Каквито и изненади да срещнеше отделният боец или неговата част, германското командване през цялото това време нито за миг не е изпуснало инициативата от ръцете си. Напротив, до ден днешен всяка акция се разви също така планомерно, както по-рано на изток срещу Полша, след това срещу Норвегия и най-накрая срещу западните сили и на Балкана.

Трябва да кажа още, че ние не се излъгахме нито по отношение на плановете, нито в годността и единствената в историята храброст на германския войник! Не се из-лъгахме и в доброкачествеността на нашите оръжия!

Не се излъгахме и в безупречното функциониране на цялата организация на фронта, нито в осигуряването на огромните тилни пространства, нито пък в нашата германска Родина.

Ние, обаче, се излъгахме само в едно: ние нямахме представа, колко гигантски бяха приготовленията на този противник на Германия и на Европа и каква страхотна опасност се беше надвесила над нас и че съществуването не само на Германия, но и на цяла Европа е висяло на косъм. Сега мога да кажа това тук.

Едва днес аз го казвам, защото днес мога да кажа, че този противник е вече сразен и никога не ще се надигне!

Срещу Европа беше струпана една военна сила, за която повечето хора нямаха никаква представа. Тя щеше да бъде един втори монголски поход с нов Чингиз хан начело.

Отстраняването на тази опасност ние дължим, преди всичко, на храбростта и на себеотрицанието на германските войници, както и на жертвите на всички онези, които маршируваха заедно с нас. За пръв път в нашия материк европейското съзнание се пробуди.

На север се сражава Финландия. Това е народ от истински герои! В обширните си пространства тя е предоставена често сама на себе си, на своята мощ, на своя кураж, на храбростта си и на жилавостта си.

На юг се бори Румъния. Тя се води от един храбър и решителен мъж и се въздигна със забележителна бързина от една от най-тежките държавни кризи, които могат да споходят един народ и една страна.

С това очертаваме цялата ширина на този военен театър от Северния ледовит океан до Черното море. В тези пространства се сражават нашите войници, а в техните редове, или ведно с тях, воюват италианци, финландци, унгарци, румънци и словаци. Хърватите са на път, а испанците сега се намесват в боя. Белгийци, холандци, датчани, норвежци, а даже и французи застанаха на този фронт или в скоро време ще бъдат на него.

Развоят на тази единствена в историята война досега в общи линии ви е известен. Три германски групи армии се насочиха към противника. Едната от тях имаше задачата да пробие центъра на фронта. Единият от двата фланга трябваше да напредне към Петербург, а другият да завземе Украйна. Тези първоначални задачи са разрешени в тяхната съществена част.

Нашите противници в това време на най-велики и небивали в историята сражения питаха често: „Защо сега не стане нещо?“ – Във всеки момент, обаче, ставаше нещо! И точно заради това ние не можехме да говорим!

Ако днес бях английски министър-председател, то при тези условия и аз, може би, постоянно щях да говоря, защото нищо не се върши. Тук, именно, е разликата между нас и англичаните.

Драги сънародници, сега трябва да заявя пред целия германски народ, че често ние не трябваше да говорим не защото не сме зачитали непрекъснатите и велики постижения на нашите войници, а защото не искахме да даваме прибързано на противника сведения за положения, които той сам, при неговите мизерни свързочни служби, узнаваше често цели дни, а даже и седмици, по-късно.

Съобщенията на Германското главно командване са самата истина. Аз бях наредил това да се подчертае напоследък в самите тях.

Някой глупав английски парцалив журналист може да възрази, че са нужни потвърждения. Добре! Досега съобщенията на нашето командване изцяло са се потвърждавали винаги!

Съществува ли съмнение, че ние сме победили Полша, а не поляците нас, макар че британският печат твърдеше обратното? Има ли съмнение, че ние сега сме в Норвегия, а не англичаните? Има ли съмнение, че ние бяхме победители в Белгия и Холандия, а не англичаните? Няма и съмнение, че Германия победи Франция, а не обратното. Най-накрая няма никакво съмнение, че ние се намираме в Гърция, а не англичаните или новозеландците. Те не са и на остров Крит! Ние сме и там! Значи, германските военни съобщения са изнасяли самата истина.

На източния фронт положението е същото. Според английските версии, ние от три месеца и половина насам понасяме последователни поражения. Но въпреки това ние се намираме хиляда километра отвъд нашите граници източно от Смоленск, пред Петербург и на Черно море. Ние сме пред Крим, а русите не са на Рейн.

Ако Съветите досега наистина са побеждавали постоянно, то в такъв случай те не са съумели да използват победите си. След всяка победа те са отстъпвали по 100 или 200 километра назад. Може би, за да ни примамят в огромните пространства!

Впрочем, за размерите на тази война говорят числата. Между вас има мнозина, които са участвали още в Световната война и знаят, какво значи да се вземат пленници и едновременно да се напредне със 100 километра.

Числото на пленниците сега е нараснало на кръгло 2,5 милиона съветски войници. Числото на пленените или разрушените, значи падналите в наши ръце, оръдия е към 22 000. Числото на разрушените или пленените, значи също намиращи се в наши ръце, бойни коли надминава вече 18 000.

Числото на разрушените, унищожените и свалените самолети е над 14 500.

В тила на нашите войски се намира едно пространство, което е два пъти по-голямо от Германския Райх през 1933 година, когато аз поех неговото ръководство, или четири пъти по-голямо от Англия.

Разстоянията, които германските войници са изминали, са средно над 800 до 1 000 километра по въздушна линия. В походни километри тези числа се увеличават един и половина до два пъти, при гигантската дължина на фронта и при наличността на противник, който не се състои от хора, а по-скоро от животни и зверове.

Ние видяхме, какво може да направи болшевизмът от хората. Именно, затова ние не можем да покажем в нашата Родина картините, с които разполагаме. Те представят най-ужасното нещо, което човешкият мозък може да измисли! Насреща си ние имаме противник, който се бие, от една страна, подтикван от животинска кръвожадност, а от друга, от страх пред своите комисари! Това е една страна, която сега нашите войници опознаха след близо 25-годишно болшевишко господство. Аз знам само едно:

Който е бил там и може би, в някое кътче от душата си е бил комунист, макар и в най-идеален смисъл, той ще се завърне излекуван от тези си убеждения. Бъдете убедени в това!

Описах ви вярно „рая на работниците и на селяните”. След края на тази война пет до шест милиона войници ще потвърдят, че съм казал истината. Те ще бъдат свидетели, които аз ще мога да призова. Те маршируваха по пътищата на този рай. Те не могат да живеят в мизерните колиби на този рай. Те не стъпват в тях, освен ако не се налага непременно.

Те видяха как е уреден този рай. Той не е нищо друго освен само една оръжейна фабрика за сметка на жизнения стандарт на хората. Една оръжейна фабрика против Европа!

Нашите войници извоюваха най-мощни победи над този жесток и озверен противник, разполагащ с огромно въоръжение. Не мога да намеря думи, с които да окачествя техните подвизи. Тяхната смелост и храброст, които те непрестанно проявяват, както и неизмеримите напрежения, на които са подложени, са просто невероятни. Всички войски се проявиха достойно. Бронираните дивизии, моторизираните части, артилерията и пионерите, въздушните сили, флотата, или пък планинските войски на север, или бойците от СС войските, всички те дадоха еднаква дан. Ще подчертая, обаче, дебело, че на първо място и над всички стои пехотата със своите подвизи и постижения. Да, пехотата и германският пехотинец!

Скъпи съратници, там имаме дивизии, които от пролетта насам са извървели пеша 2 500 до 3 000 километра и много дивизии, които най-малко са изминали 1 000, 1 500 до 2 000 километра. Да се изговорят числата е лесно. Ако става дума за светкавична война, то тези войници заслужават постиженията им да бъдат наречени светкавични. В историята те остават ненадминати по бързина на настъплението. Те бяха надминати от няколко английски полкове, но само в отстъпление.

Историята ни сочи няколко светкавични отстъпления, които надхвърлят тези акции по бързина, но в тези случаи разстоянията не са били така големи, защото отстъпилите по начало са били разположени винаги близо до брега.

Далеч съм от мисълта да се подигравам с противника. Искам само да отдам на германския войник справедливата почит, която той заслужава!

Той извърши ненадминати дела! А наред с него това сториха и всички организации, чиито членове са едновременно работници и войници. В огромните пространства днес почти всеки е войник. Всички трудоваци и всички железничари са и войници, понеже се налага да извършват работата си въоръжени.

Това, което се твори в тила, е също така грандиозно, както и постиженията на фронта. Над 25 000 километра руски железници са поставени отново в движение и повече от 15 000 километра руски ж. п. линии са направени еднакво широки с германските.

В Родината, може би, за сега още няма да могат да преценят напълно, какви усилия и колко пот струва всичко това. Това е плод на труда на трудовите дружини и на организациите, на първо място на организацията Тодт и на организацията Шпеер, както и на всички останали такива.

В служба на целия този гигантски фронт са Германският червен кръст, санитарните офицери, санитарният персонал и милосърдните сестри. Те всички, наистина, се жертват! А зад този фронт се изгражда едно ново управление, което ще се погрижи за използването на тези обширни области за нуждите на нашето Отечество и на нашите съюзници, ако войната продължи по-дълго.

Ползата от тези области ще бъде огромна. Никой не трябва да се съмнява, че ще съумеем да организираме тези области!

Като Ви обрисувам накратко невероятните постижения на нашите войници и на всички други, които се сражават и трудят на източния фронт, аз няма да забравя да предам на Родината благодарността на фронта. Нашите войници благодарят за оръжията, които им изпраща Родината и които са превъзходни и първокачествени. Войниците благодарят и за мунициите, които през тази война са на разположение в неограничени количества. Днес снабдяването на фронта с оръжия и с муниции е въпрос само на превоз.

Ние дотам предвидихме всичко, че сега, в разгара на тази гигантска материална война, аз мога да преустановя в голяма степен по-нататъшното производство, защото зная, че не съществува противник, когото да не можем да сразим с наличните количества от муниции.

Ако обаче, някога четете нещо във вестниците за гигантските планове на други държави и за всичко онова, което те възнамеряват да направят или да започнат и ако четете за милиардни суми, то, драги сънародници, спомнете си за онова, което ще кажа сега:

1. И ние поставяме в служба на нашата борба един цял материк;

2. ние не говорим за капитал, а за работна сила, която ние използваме сто процентово, и

3. ако ние не говорим за това, то не значи, че ние не вършим нищо.

Аз много добре знам, че другите винаги знаят всичко по-добре от нас. Те строят танкове, които са непреодолими, по-бързи от нашите, с по-здрава броня и с подобри оръдия от германските и че тези танкове даже не се нуждаят от бензин.

Те строят и чудновати самолети. Те въобще винаги създават невероятни неща, просто непонятни, даже в техническо отношение. Но те още не притежават машини, които могат да надминат нашите. При това, машините, с които ние днес пътуваме, стреляме и летим, не са същите машини, с които ние ще пътуваме, стреляме или летим през следващата година.

Аз смятам, че това ще бъде достатъчно за всеки германец. За всичко останало ще се погрижат нашите изобретатели, както и германските работници и работнички.

Зад този фронт на жертвите, на себеотрицанието и на кървавите жертви е изправен фронтът на Родината, един фронт, който се създава от градовете и селата. Милиони германски селяни, в голяма част заместени от старци, младежи или от жени, извършват във висша степен своя дълг.

Ние, наистина, можем да кажем: За пръв път в историята цял един народ воюва било на фронта или в Родината.

Като казвам това, аз, като стар националсоциалист, виждам, че съществуват две крайности. Това са, от една страна, капиталистическите държави, които отричат с помощта на лъжи и на измама естествените жизнени права на своите народи, които изключително се ръководят от своите финансови интереси и във всеки миг са готови да пожертват заради тях живота на милиони хора. От друга страна, пред нас се изправя комунистическата крайност, въплътявана от една държава, която причини безкрайна нищета на милиони и милиони хора и жертва щастието на всички останали само в името на своята доктрина.

Това създава, според мен, за нас повелителния дълг все повече да се стремим към нашия национален и социалистически идеал! Трябва да сме на ясно за това: Когато един ден завършим войната, ще знаем, че тя е спечелена от германския войник, който произхожда от селата, от редовете на фабричното работничество и въобще от трудещите се слоеве, които в тяхната цялост съставят масата от нашия народ.

Тази война ще бъде спечелена от нашето германско отечество с неговите милиони работници и работнички, селяни и селянки. Тя ще бъде спечелена от трудещите се хора в канторите и в разните професии. Всички тези милиони хора, които работят, са, които ще спечелят войната! И като така, грижите на нашата държава трябва да бъдат насочени изключително към тяхното добруване.

Когато завършим тази война, аз ще се завърна като много по-фанатичен националсоциалист, отколкото съм бил когато и да било! Така ще бъде и с всички онези, които са призовани да водят нашия народ. В нашата държава не цари, както в Съветска Русия, принципът на така нареченото равенство, а принципът на справедливостта. Който е годен да води, било в областта на политиката, на войската или на стопанството, той винаги е еднакво ценен. Но също така ценен е и онзи, без чието сътрудничество всяко водачество би било безполезно и би се превърнало само в акробатика на мисълта. Това, именно, е от решително значение. Германският народ днес може да се гордее, че той има най-добрите политически водачи, най-добрите инженери, стопански водачи и организатори. Но този народ има и най-добрите работници и селяни.

Задачата, която ние, националсоциалистите, си поставихме някога, беше да споим всички тези хора в една общност. Тази задача днес пред нас изпъква още по-ярко от по-преди.

Аз ще се завърна от тази война с моята стара партийна програма, провеждането на която за мен днес, може би, е още по-важно отколкото на първия ден от нейното обявяване!

Това убеждение днес ме доведе за кратко, за да говоря пред германския народ. Той има отново случая да прояви духа на своето единство чрез делото на новата зимна помощ.

Това, което фронтът жертва, въобще не може да бъде отплатено чрез нищо.

Но и това, което дава Родината, трябва да бъде записано в историята!

Нужно е войникът на фронта да знае, че Родината се грижи за всички негови близки по най-добър възможен начин. Войникът трябва да знае това, а Родината трябва да изпълни своя дълг, за да може и тя някога да бъде споменавана наред с великите дела на фронта.

Всеки знае, какво трябва да направи в този час. Всеки мъж, всяка жена и всички вие знаете, какво се иска от Вас и то с пълно право, и какво Вие сте длъжни да дадете.

Ако се движите по улицата и сте в съмнение, дали би трябвало да пожертвате още нещо, хвърлете само един поглед встрани и помислете, че, може би, ще срещнете някого, който е пожертвал много повече от Вас за Германия.

Само тогава, когато целият германски народ образува една неразривна общност от хора, готови на всички жертви, само тогава ние ще можем да се надяваме и да очакваме, че провидението ще ни помага и в бъдеще.

Бог никога не е помагал на мързеливците. Той не помага и на страхливците, и в никакъв случай не ще помогне на онези, които не могат сами да си помогнат. В сила остава принципът, който гласи:

Народе, помогни си сам! Тогава и Бог не ще ти откаже своята помощ!