Подпалвачите на световната война

Реч, произнесена на 30 януари 1941 в берлинския Спорт-палас, по повод осмата годишнина от идването на националсоциалистите на власт

Мои сънародници и сънароднички!

Правителствени промени в историята е имало многократно, имало ги е и в историята на нашия народ. Но, сигурно, ни една правителствена промяна досега не е била съпроводена от така дълбоки последици, както тази преди осем години.

Положението на Райха тогава беше отчаяно. Не ни повикаха да поемем управата на държавата в един момент, когато тя се намираше в голям възход, но ни дадоха властта при най-лошото положение, което изобщо беше възможно, а именно, под тежестта на убеждението, че вече всичко е загубено! В очите на най-благосклонните това можеше да бъде един последен опит; а враждебно настроените се надяваха, че то окончателно ще провали Национал-социалистическото движение.

Ако не ни се удадеше да спасим като по чудо германския народ, тогавашното положение щеше да бъде последвано от катастрофален край. Защото 15 години вече пътят водеше непрестанно надолу. Но това положение беше резултат само на Световната война и на нейния край, на нашата вътрешна политическа, на нашата морална, а заедно с това и военна разруха.

Затова, тъкмо в един ден като днешния, е необходимо отново да помислим върху причината на цялото това национално нещастие.

Коя беше причината за Световната война?

По този проблем вече са написани премного изследвания. Американски изследователи издириха, по поръка на сегашния президент Рузвелт, причината на Световната война и установиха, че тя не може да се дължи на германска вина.

Отделните личности играят в големите исторически моменти само тогава известна роля, когато наистина се явят пред обществото като изключителни явления. Тогава случаят не беше такъв. Мъже от изключителна величина не се намираха нито на германска страна, нито на противната. Така че, причината не можеше да се крие в неспособността, или пък в желанията на отделните личности, тя беше по-дълбока.

Преди всичко, германската форма на управление не можеше да бъде причина за тогавашната война. Защото Германия беше вече демокрация и то каква! Копирана точно по моделите от чужбина, от Запада, нещо средно между монархия и парламентарна демокрация, една така наречена конституционна монархия с фактически парламентарно ръководство. Така че тази държава, по своята форма на управление, наистина не можеше да даде повод на демокрациите за война против тогавашния Райх.

Германия, като политически фактор в света, можеше да бъде причина за войната. Защото, след вековната си разпокъсаност и безсилие, германските племенни групи и държави най-накрая се бяха обединили, макар и повече външно, в една нова държава, в един Райх. И с това бяха вложили в така нареченото равновесие на силите в Европа един нов елемент на сила, който, естествено, беше почувствай като чуждо тяло.

Още по-наложителна беше, може би, ненавистта срещу тогавашния Райх, като стопански фактор. Докато Германия се опитваше векове наред да превъзмогне своето бедствено стопанско положение, оставяйки хората да измират от глад или да се изселят, Райхът започна, с консолидирането на своята политическа мощ, да се развива по възходяща степен в една стопанска мощ, т. е. да изнася стоки, вместо хора и да си осигури нужните световни пазари за пласмент. Това е едно действие, което, от наша гледна точка, беше естествено и справедливо, обаче, от гледището на някои други, то се почувства като вмешателство в техните най-свети права. Всичко това ни отвежда до онази държава, която почувства това като непоносимо вмешателство - Англия.

Триста години преди това Англия постепенно изгради своята така наречена световна империя. Тази световна империя не се спои чрез свободната воля, или чрез общите манифестации, намерения или схващания на засегнатите, а само чрез насилие. Една след друга се нижеха войни, един след друг народите биваха поробвани и лишавани от свобода, една след друга държавите бяха разкъсани - за да се създаде, най-сетне, онова образувание, което се нарича Британска империя.

При това, навсякъде демокрацията не беше нищо друго, освен една маска. Зад нея стоеше, всъщност, общото владичество над народите и отделното потисничество и потъпкване на хората. Тази империя днес не смее да покани своите членове да гласуват, дали действително биха били готови сега да останат доброволни членове на тази световна общност, след като векове наред е бил упражняван натиск върху тях. Напротив, хиляди египтяни и индийци-националисти са хвърляни в тъмници и затвори. Концентрационните лагери не са изобретени в Германия. Англичаните ги изобретиха, за да могат с такива средства да превият постепенно гръбнака на други народи, да притъпят и разсеят тяхната национална съпротива и да склонят, най-сетне, те да приемат британското иго на демокрацията.

Англия си служеше още и с едно друго насилствено средство. Това беше средството на лъжата и пристрастната пропаганда. Има една поговорка, която казва, че англичанинът с едната ръка се моли, а с другата граби. Така е и днес. Като се помисли, колко набожни и вярващи искат да се представят външно тези хора, които въвличаха безмилостно народите един след друг в борби, служещи само на техните материални интереси, трябва да се каже, че човешкото лицемерие рядко е достигало до размерите, постигнати от днешния англичанин.

Резултатът от този тристагодишен, потънал в кърви път, изминат в английската история, е днешното владичество на 46 милиона англичани от британския остров над пространство и население, възлизащо на около една четвърт от земната повърхност, вследствие на което на 46 милиона души се падат около 40 милиона квадратни километра.

Смятам, че е от голямо значение, мои сънародници, да заявим отново пред света, защото се явяват безсрамни демократически, лъжци, които твърдят, че така наречените тоталитарни държави били искали да завладеят света, когато в действителност, нашите, стари врагове са тези, които от векове насам владеят света. По пътя на своето създаване, английската империя се характеризира само с потоци от кръв и сълзи. Без съмнение, тя владее днес една грамадна част от земното кълбо. Но това владичество над света, дори и днес не се провежда с помощта на една идея, а изобщо с методите на насилието. А там, където то не помага - с помощта на капиталистическия или стопански натиск.

Като имаме предвид този чудноват произход на Британската империя, ще разберем, че този процес се дължи на пълното изолиране на европейския континент като един самостоятелен фактор в това развитие. За доказателство на това ни служи изолирането на Германия. В продължение на цели три столетия Германия фактически не съществуваше. Докато британците говореха за Бога, но на първо място те преследваха своите стопански интереси, германският народ, вълнувай от религиозни проблеми, води цели векове кървави вътрешни войни, което обстоятелство беше също една предпоставка за създаването на британската световна мощ.

Англия можеше да заграби тези владения, защото германският народ изхабяваше силите си във вътрешни борби и поради това, беше изключен като мощен фактор във външнополитическия живот.

Но не само Германия беше практически изключена в продължение на тези три столетия от съревнованието на световните сили. Същото важеше и за Италия. И там имаше същите явления, както и в Германия, които носеха по-малко религиозен, но затова пък държавен и династичен характер. По причини от друго естество, бяха изключени от това съревнование и други големи нации в Източна Азия, които също така преди четиристотин години се откъснаха от останалия свят и без да обръщат внимание на своите жизнени интереси, потънаха в доброволно усамотение.

Така се създаде, особено в Европа, една политическа констелация, която Англия наричаше равновесие на силите, но която бе, в действителност, една дезорганизация на европейския континент в полза на британското островно царство. Затова британската политика от векове насам целеше да запази тази дезорганизация, но, разбира се, не под това истинско име, а под едно по-хубаво. Не се говори, както споменах, за грабеж и дезорганизация на народите, а „за Бога и за равновесието на силите”.

И само това така наречено равновесие на силите, т. е. вътрешното безсилие на Европа, даде възможност на Англия, в различни случаи и според нейните интереси, да противопоставя държава срещу държава, за да вплете по този начин европейските сили във вътрешни борби и да проникне, от своя страна, с най-голямо спокойствие в териториите на сравнително по-слабо съпротивляващите се държави. и при все това, ако днес още говорим за една Англия като световна сила или за Англия като господарка на света, то това е само една празна дума, защото, всъщност, въпреки че е завладяла света, самата Англия е социално най-изостаналата държава в Европа.

Една държава, чието общо устройство е нагодено с оглед към интересите на един малък и незначителен управляващ слой и на едно свързано с него еврейско сдружение. Интересите на широките маси не играят въобще никаква роля при устройството на тази държава. Също и в това направление си служат с фрази - говори се за свобода, говори се за демокрация, за завоевания на една либерална система. Но под това се разбира не друго, а стабилизирането режима на един обществен слой, който, благодарение на своя капитал, може да има печата в своите ръце, да го организира и направлява и чрез него да създава „общественото мнение“. Така само може да се обясни, че в една богато надарена от природата страна, в една държава, която разполага са най-големите богатства на земята, която разполага с огромни жизнени пространства, в която, общо взето, едва един човек се пада на квадратен километър - милиони хора не вземат никакво участие в притежаването на тези блага, а напротив, водят по-мизерен живот, отколкото хората в свръхнаселените средноевропейски държави. Страната, която за една шепа хора е истински рай, за масите е безкрайно бедствие дори, като вземем предвид само проблема с прехраната, бедствие по отношение на облеклото, бедствие, преди всичко, по отношение на жилището, по отношение сигурността на дохода и на цялото социално законодателство.

И ако днес ненадейно излиза един секретар на английската работническа партия, комуто, между другото, обаче се заплаща като „опозиционер” от държавата и заявява: „Англия ще трябва след тази война, след победата, да започне да се занимава със социални въпроси и с разрешаването на социални проблеми, ние ще трябва да се погрижим също така и за широките маси и т. н.. То аз мога да кажа на този секретар: „В Германия това е вече отдавна осъществено!”

Това е интересно за нас, само защото потвърждава нашето твърдение, че Англия е наистина социално най-изостаналата страна в света. Това гигантско външно богатство е в същност безплодно, ако се вземат под внимание широките маси, в сравнение с малцината хора, които го притежават.

Обаче и външно погледнато, това световно владичество е само привидно! Светът получи нови средища. Огромни държави се появиха извън европейския континент и израснаха широко над неговите предали - държави, които не могат нито да бъдат нападнати, нито заплашвани от Англия. Цялата британска идея за световно владичество почива само върху това винаги да се осигурява помощта на други народи и така да се настъпва срещу континента. Извън европейския континент британската дипломация може да задържи своята позиция чрез опити да използва докрай други сили. Това значи, че тя трябва да се старае още от сега да разшири така нареченото равновесие на силите в Европа, в едно равновесие на силите в света. С други думи - да хвърли една срещу друга световни държави, за да може да запази поне част от своето световно владичество.

Те ни мразят от десетилетия насам

Пробуждането на европейските народи отстрани така наречената теория за равновесието, т. е. принципа на дезорганизацията на Европа. В този дезорганизиран континент започна народностното оформяване на германската нация, а, заедно с това и създаването на новия Райх. На юг от нас Италия следваше същия път. Така дойдоха нови елементи, които превърнаха равновесието на силите в една химера. В това, именно, ние съзираме истинските и дълбоки причини на Световната война.

От 1871 година, откакто германските племена започнаха да се организират и сплотяват под водачеството на един велик и гениален държавен мъж[1], създаде се един Райх, който постепенно възвестява националното възраждане на германския народ, намерил своето държавно обединение. От тогава Англия започна да преследва със своята омраза това ново създание.

През 1871, даже в 1870 година, веднага след битката при Седан, английските вестници започнаха да обръщат внимание на това, че тази нова държава е по-опасна за Англия, отколкото е била старата Франция. Тогава са се надявали, че би могло да се удаде на Прусия да отблъсне в една дълга война Франция, обаче, не се е желаело, щото от Прусия да произлезе германското национално възраждане, а още по малко един нов германски Райх.

Така измина времето от 1871 до 1914 година, през което време Англия постоянно подстрекаваше към война срещу Германия и преследваше, при всеки удобен случай, Германия. Докато най-после избухна Световната война, която беше дело на една съвсем малка група международни безсъвестни нехранимайковци.

И тази война Англия пак успя да я води само с чужда помощ. Интересно е да се установи целият ход на развитието на тази британска световна политика от четиристотин години насам.

Най-напред война срещу Испания с помощта на холандците. След това война срещу Холандия с помощта на други европейски държави, между които и Франция. Сетне, война срещу Франция с помощта на Европа. И най-после, война срещу Германия с помощта на Европа и на стоящите на разположение народи в света.

Голямата война, която разтърсваше света от 1914 до 1918 година, беше изключително желаният резултат на английското държавническо изкуство. Въпреки че тогава целият свят беше мобилизиран срещу нас, Германия фактически не беше победена. Ние можем днес спокойно да кажем това. Аз не искам да критикувам миналото, докато не съм създал нищо по-добро.

Днес, обаче, аз мога, като един от мъжете, които са направили нещо по-добро да разглеждам критично миналото и да го преценя. И аз мога само да кажа - резултатът през 1918 година е изключително плод на едно странно натрупване на лична неспособност във водачеството на нашия народ. Едно небивало натрупване, каквото в историята не е имало и което няма повече да се повтори в бъдеще - това може да ми вярвате!

Ние бяхме твърде много доверчиви

И въпреки това, германският войник удържа повече от 4 години срещу натиска на неприятелския свят. И той би удържал още по-дълго време, ако не беше се прибавило едно обстоятелство, а именно тогавашното доверие на германския народ в честността на останалия демократичен свят и на неговите държавни мъже. Тази доверчивост на германския народ, за която тогава мнозина съжаляваха, получи едно страшно историческо възнаграждение.

И ако днес англичаните вярват, че е достатъчно да поставят на грамофона старите пропагандни плочи от 1917-1918 година, за да постигнат нов успех, тогава мога само да кажа: „Те не забравиха нищо старо, но за тяхно нещастие и не научиха ново!” И по това се различават от германския народ.

Германският народ тогава се поучи, обаче и не забрави нищо! Ние не искаме да бъдем дребнави. В историята са известни случаи на нарушаване на дадената дума, обаче, това, което стана в 1918, 1919, 1920 и 1921 години не е едно нарушение на дадена дума, но цяла поредица нарушения на дадена дума. Не се касае до нарушението на една дума, но до неудържането на нито една дума въобще.

Никога една нация не е била лъгана така, както тогава беше излъган германският народ. Какво ли не се гарантира тогава, какво ли не се обеща на този добросъвестно вярващ народ - и какво причиниха те на нашия народ! Те го ограбиха и изнудиха. Те си послужиха с един чужд държавен мъж, с един американец, за да постигнат по-голямо доверие у нас. и може би, това беше причината, поради която германският народ се поддаде на тази маневра.

Затова пък германският народ в това отношение е имунизиран срещу всички подобни опити на бъдещето. Германският народ има години наред възможността да прецени честността на демократическите уверения и обещания, да оцени думите на демократите и на демократическите държавници, да направи сравнение и да изпита практически всичко това на своя собствен гръб. И от това време, най-накрая възникна, национал-социалистическото движение!

Чудото на вярата

И ако някой запита; „Защо се втурнахте към една съвсем нова идеология!”. Ние ще му отговорим: „Защото старата се оказа съвършено негодна!” Не само в своята същина! Демокрацията беше у нас едно жалко явление. Ако 40-50 партии спорят около интересите, съответстващи на техните светогледи, при което едната изхожда от капиталистическата мисъл, другата от духовното ниво на едно колоездачно сдружение, а трета от интересите на дребния домопритежател - то това само по себе си представлява една много жалка картина.

Независимо от това, ако ние бихме били възнаградени поне от външния свят за тази печална вътрешно-демократическа изроденост на нашия народ, то би могло да се каже с положителност, че във вътрешния ни политически живот тази, така наречена, идеология се оказа негодна, но за това пък поне вън тя намери едно прилично отношение. Обаче, вътрешнополитическия ни живот в действителност беше един виц, то в чужбина се преструваха, че ни вземат за сериозни хора. Изпълни се поне нещо от това, което ни се обещаваше.

Кого, обаче, те грабиха в продължение на 15 години, кого излъгаха те и кого изнудиха? Националсоциалистическата държава ли? Не - германската демокрация!

Когато в 1918 година излязох от лазарета и се върнах в къщи и преживях зимата 1918/1919 година, тогава ми стана ясно, както и на мнозина други, че в съществуващия политически свят в Германия не можеше да се очаква една обнова. И аз започнах да търся, като мнозина други, нови пътища.

Тогава се създаде убеждението, което по-късно завладя германския народ като националсоциализъм, изхождайки от обстоятелството, че германската нация се провали, защото си позволи лукса да употреби своята сила във вътрешни борби. По силата на един вечно значим закон, който гласи, че употребата на силите във вътрешни борби намаля нейната сила навън.

Разбира се, тогавашната демокрация се надяваше да спечели приятелските симпатии на другите, обаче тя не срещна нищо друго, освен грубия егоизъм, жестоките и низки финансови интереси, които започнаха да грабят навсякъде, където имаше нещо за грабене. Не можеше и да се очаква нещо друго.

Обаче, жребият беше хвърлен. Само едно разбрах аз - всеки истински възход не може да започне отвън, а само вътре в страната. Преди всичко германската нация трябваше да добие едно ново устройство на своя вътрешен политически живот, който би позволил да събере отново всички сили на Германия и преди всичко, тези на идеалистите. Тези идеалистически сили се намираха според тогавашното състояние на нещата, в два лагера: в социалистическия и в националсоциалистическия. Тъкмо тези два лагера, които враждуваха помежду си и се бореха, трябваше да се примирят в едно ново единство.

Днес, мои сънародници, обстоятелството, че милиони маршируват под знака на това единство изглежда нещо напълно обикновено. През 1918 и 1919 година, обаче, това изглеждаше като недоносче на една болна фантазия. Мен тогава, в най-скромния случай, ме съжаляваха.

Може би, обаче, мои сънародници, това беше едно щастие. Ако тогава биха ме сметнали за сериозен човек, щяха, може би, да ме унищожат, защото Движението беше твърде малко, за да може да се противопостави на това. Така беше вероятно отредено, или тази беше отредената от Бога съдба, че нас тогава ни осмиваха и подиграваха и че една известна пропаганда се забавляваше с нас и на всичко гледаше като на шега. Така ни се удаде да създадем зачатъка на една народностна общност в нашето Движение и едно невероятно историческо явление, водено от почти съвсем непознати мъже, с привърженици, изхождащи, на първо място, от широките народни маси.

Този процес може да се смята за извършен само в още една друга държава, именно в Италия и никъде другаде в Европа. В много други държави ние можем да наблюдаваме само едно начало. В няколко демократични страни се призна значението на един такъв процес, но там смятат, че може да се постигне нещо подобно чрез мошеничества. Забравя се, обаче, преди всичко, едно - че такова възраждане на един народ е голямо събитие, което предполага повече вяра, отколкото отвлечено знание.

И тъй като през 1918, 1919, 1920 и 1921 години тази примитивна вяра постепенно растеше - тя образува същината на нашето Движение и накара тези малки хора да излязат от предприятията, от фабриките, от мините, от селските стопанства, от канторите и т. н. и да се борят за бъдещето на тази идея, на това Движение и за неговата по-сетнешна победа.

Ние тогава застъпвахме следното схващане:,, Ако германската нация не заеме отново своето подобаващо място в света, т. е. ако тя не стане отново един мощен фактор, то тя ще има в кратко време 20 милиона души по-малко”. Това можеше да се изчисли - непродуктивността се увеличаваше от година на година, като с това настъпваше безцелността в националната концепция и в стопанското предвиждане. Постоянните промени в управлението осуетяваха всяка предвидливост за по-продължително време. Проекти за един период от три месеца нямаха вече никакъв смисъл, защото този, който трябваше да прави тези предвиждания, предварително знаеше, че след три месеца той няма да управлява вече. Едни казваха: „Защо трябва да разчиствам това, което друг е създал?”. А други питаха: „Защо трябва ла направя това по-добре, щом друг след мен ще се ползва от него? Не можеше да бъде намерено никакво основание, за да се пристъпи въобще към смело и радикално разрешение.

С това, обаче, националното безсилие трябваше, по необходимост, да нараства, упадъкът да се разширява, броят на безработните да се увеличава, броят на участниците в производството да намалява Бремето върху техните плещи трябваше още повече да се увеличи, а тяхната издръжливост да спадне още повече. и като последица на всичко това, можеше да дойде катастрофата, чийто край не беше възможно да се предвиди. И така, можеше да се очаква, че добросърдечното и хуманно предсказание на големия френски демократ Клемансо, че ние сме имали 20 милиона души повече, отколкото трябва, ще се сбъдне.

Срещу това се появи програмата за едно обединение на германските сили, с цел да брани нашите жизнени права във всички направления.

С това ние избрахме един път, който се намираше между две крайности. Най-напред бяхме изпаднали в едната крайност, в либералната, индивидуалистическата, която поставяше отделната личност не само в центъра на мисълта, но и в центъра на всяко действие. На другата страна стоеше теорията за човечеството, като универсално понятие.

А между тези две крайности стоеше нашият идеал - народът, в който ние съзирахме една духовна и физическа общност, желана и оформена от Провидението, в която ние сме поставена и в която единствено можем да изградим своето съществуване. Ние съзнателно насочихме всичките си мисли към тази цел, нагодихме към нея нашите интереси, съобразихме с нея всичките си постъпки.

Така се създаде националсоциалистическият светоглед, който представя едно преодоляване на индивидуализма, не в смисъл, че този светоглед окастря индивидуалните способности или спъва инициативата на отделната личност, но само в смисъл, че над индивидуалната свобода и над всяка инициатива на отделната личност стои общият интерес, че този общ интерес е регулиращият фактор, меродавният - възпиращ, когато това е нужно, но и заповядващ, когато е необходимо.

Духовна борба

С това ние тогава започнахме една борба против всички - против привържениците на индивидуалистическия принцип, както и против привържениците на идеята за човечеството. И чрез тази борба ние, в продължение на 15 години, завладяхме германския народ.

Аз винаги застъпвах възгледа, че трябва да спечеля своите сънародници. И когато това Движение след една година наброяваше първите десет хиляди привърженици, а впоследствие нарастваше все повече - то тези привърженици бяха сънародници, които по-рано са вярвали в нещо друго. Защото в редовете на моята партия маршируваха само германци, които и по-рано са били в някои движения. Стотици хиляди мъже от моите щурмови и защитни отреди по-рано са били борци в други организации.

Това беше най-голямата душевна борба, която, може би, изобщо някога е била водена в нашата история. Аз не можех да заставя никого да тръгне с мене, да влезе в моята организация. Те всички трябваше да бъдат вътрешно убедени и само със своето вътрешно убеждение те поеха сетне голямата жертва.

Тази борба трябваше наистина да бъде водена с дух, т. е. със силата на словото, на речта, на книгата, на убеждението. И само там, където един злобен противник кажеше: „Духом не мога да ви противостоя, но аз съм по силен от вас и защото духом не мога да ви противостоя - ще ви се съпротивлявам със сила!” - само тогава аз, като бивш фронтов войник, избирах единствения отговор, който може да бъде даден на насилието: на силата - със сила!

Така се създаде борческото Движение, което се бореше с духовни средства, до тогава, до когато и другият беше готов да излезе също така с духовни оръжия. Но то не се боеше да се позове и на силата, щом другият от своя страна повярваше, че със сила ще може да убие духа.

По законен път

При това, наши противници бяха онези, които винаги са се обявявали против нас и в чужбина - една смесица от интернационално чувстващи, мислещи и действащи личности от всички страни.

Вие, мои сънародници, знаете тогавашните коалиции, които ни се противопоставяха и аз днес мога да кажа - в тази духовна борба ние навред излязохме победители, защото когато най-после бях повикан на власт - аз дойдох на власт при председателството на генерал фелдмаршал фон Хинденбург по законен път, поради най-мощното Движение, което стоеше зад мене. А това значи - така наречената националсоциалистическа революция при демокрацията, с демокрация победи демокрацията!

Нашата революция по строго законен път си осигури всички средства на властта. И днес аз стоя пред вас въз основа мандата на германския народ и то на един мандат, който е по-широк от този на който и да било демократически държавник днес.

Нашата програма

Когато аз в 1933 г. дойдох на власт, нашият път беше ясно определен. Във вътрешната политика той беше точно установен от една 15-годишна борба, в която ние, в хиляди събрания, поехме задължения пред германския народ. И аз бих бил безчестен и бих заслужил да бъда пребит с камъни, ако бях отстъпил, или ако отстъпя, макар една крачка, от тази програма.

От обществена гледна точка тази програма изискваше възстановяване на германската народна общност, преодоляване на всички класи и съсловни предразсъдъци, възпитаване на германеца в духа на общността и ако е нужно, сломяване на съпротивата на онези, които не желаят да се подчинят на общността.

В стопанско отношение тя изискваше изграждане на едно германско национално стопанство, което признавайки значението на частната инициатива, все пак да подчини целия стопански живот на общите интереси.

И вярвайте ми и в това отношение не е мислима друга цел. В епохи, когато народите са принудени да се явят на бойните полета в защита на своите интереси и при това, не могат да правят разлика между онези, които имат много и онези, които имат малко - в такива времена стопанските предимства или привилегии, във вреда на интересите на общността, не могат повече да бъдат запазени.

Версай е най-голямата несправедливост

Както навсякъде, така и в този случай аз вървях по пътя на поучаване, на възпитаване, на бавно пригодяване. Аз бях изпълнен от гордост, че проведох тази революция, без да се счупи нито един прозорец в Германия - една революция, която води до най-големите преврати, станали когато и да било по света, която не унищожава ни най-малко съществуващите блага. А тя насочва постепенно всичко, измества една след друга стрелките на релсите, докато голямата общност намери най-накрая своята нова форма. Това беше нашата цел.

Същият беше случаят и във външнополитическо отношение. Аз определих програмата - премахване на Версайския диктат. Всички останали в света нямат никакво основание да поддържат глупавото твърдение, че тази програма е била открита от мен през 1933, 1935 или 1937 година. Господата щяха да направят по-добре да прочетат това, което съм писал не един, а хиляди пъти вместо да слушат глупавото празнословие на емигрантите.

Никой не е заявявал и писал по-често от мен това, към което се стреми. И аз продължавах да пиша постоянно - премахване на Версай.

Не заради това, защото си бях наумил тази идея, а защото Версай беше най-голямата неправда и най-позорното изтезание на един народ в цялата досегашна история и защото, без премахването на това насилствено средство за германското унищожение, би било невъзможно да се осигури животът на нашия народ.

Аз се явих с тази програма през 1919 година, когато бях още войник и говорих за пръв път върху нея. И тази програма ми беше винаги пред очите като тържествен, задължаващ ме, закон през годините на борбата за властта. И когато дойдох на власт, аз не си казах, както правят това демократическите политици - тази идея ми послужи и сега мога да я изоставя. А аз си дадох в този момент обета: „Благодаря Ти, Господи, че ме заведе сега там, където ще мога най-накрая да осъществя програмата си.”

Предложения след предложения

Но и тук аз не исках да осъществя тази програма с насилие. Аз говорих, колкото може да говори изобщо един човек. Моите речи в Райхстага, които никой демократически държавник не може да изличи от историята със своите лъжи, са доказателство за това.

Какви ли не предложения им правих аз! Как ли не ги молих да бъдат благоразумни и да не отнемат на един голям народ възможностите за живот и съществуване! Как ли не им доказвах, че това няма да им донесе никаква полза, че то е безсмислено и че то ще вреди и на самите тях! Какво ли не направих в течение на тези дълги години, за да им улесня пътя към едно разбирателство!

Никога не би било нужно да се стигне до такова надпреварване във въоръжаването, ако другите не биха го желали. Аз им направих предложения. Обаче положението беше такова, че всяко предложение беше достатъчно, само защото се правеше от мене, за да предизвика силно негодувание всред една известна еврейска международна капиталистическа клика, също както дори у нас, в Германия, мои сънародници, където се отхвърляше по начало всяко разумно предложение, направено от нас, националсоциалистите, защото идваше от наша страна.

Такъв беше и този случай. Моята реч пред Райхстага от 17 май 1933 година и моите по-късни речи, безбройните мои изявления в публични събрания, всички мои послания, които пишех тогава - всички те са обладани от една мисъл и тя е да се намери на всяка цена един път за мирното провеждане на ревизията на този договор.

Всичко беше напразно

А фактът, че този договор беше един позорен документ, се призна най-после и от самите негови автори. Те се съгласиха дори да обсъдят възможностите за една ревизия. Те натовариха с тази задача Обществото на народите, т. е. накараха вълка да пази стадото. Това Общество на народите, което, от една страна, съществуваше, за да осигури провеждането на този договор, трябваше, от друга страна, да бъде компетентно за неговата ревизия.

Отначало ние не принадлежахме към Обществото на народите, а по-късно участието на Германия не се състоеше в нищо друго, освен в плащане на годишни вноски. Това беше единственият „положителен резултат” за Германия. А, при това, Германия беше демокрация. Нейните демократи подлагаха там ръка, те падаха в Женева на колене пред това международно събрание и се молеха: „Направете ревизия”. Но всичко беше напразно.

Аз като националсоциалист, видях вече след няколко месеци, че не може да се спечели нищо пред това събрание. Аз теглих след това последствията. Обаче, нашите противници ни смятаха, както изглежда, за онези хора, с които са имали работа от ноември 1918 година. С тях нито германският народ, нито ние имаме нещо общо. Това не беше Германия. Това бяха няколко долни личности, плащани от англичани и французи, а поддържани от евреи. Това не беше германският народ. Германският народ нямаше „нищо общо с тях. А да сравняват нас с тях - това е обидно за нас.

Тези, които вярваха, че ще могат да приложат същите методи към нас, както преди - към личностите от времето на ноември 1918 година, са се лъгали. В този случай те, естествено, не си направиха труда да разгледат правилно нещата. Те нямаха никакво основание да очакват от нас да отидем в Женева, за да подлагаме постоянно ръка, да оставяме да ни ритат и пак да просим. Те смятаха, че германският войник от фронта и предателите от 1918 година, са едни и същи лица.

Англичаните не ни сломиха

Ноемврийските личности не можеха да действат по друг начин, освен да се покоряват, защото бяха оковани във финансовите вериги на този друг свят. Ние, обаче, нямахме никакво основание да склоним глава пред този друг свят; или англичаните са си въобразили, може би, че се чувствам по-малоценен от тях? Те ни измамиха навремето със своите лъжи, обаче, британските войници не ни надвиха.

И сега още изглежда, че нищо не се е изменило в това отношение.

За мене беше, следователно, ясно, че ако по пътя на свободните разисквания и споразумения в Женева не би се постигнало нищо, то ние трябваше да напуснем Женева. В моя живот аз още никому не съм се натрапвал. Който не иска да говори с мене, той не е длъжен да стори това. Но и на мене не ми е необходимо.

По-скоро една световна империя, отколкото Англия

Ние сме осемдесет и пет милиона германци и тези германци също не се нуждаят от това, защото те имат едно голямо историческо минало. Те бяха една световна сила още тогава, когато Англия представляваше един малък остров.

И при това, повече от триста години. Така ни се наложи пътят, по който ние вървяхме. В Обществото на народите нас ни посрещаха само с присмех и подигравки. Затова го и напуснахме. В конференцията за разоръжаването - също. И нея напуснахме. И ние тръгнахме по пътя, по който ние бяхме принудени да вървим, но все пак с надеждата да дойдем до едно разбирателство, ако по някакъв начин то беше възможно.

И аз смея да посоча един случай, в който изглеждаше, че ще се стигне до сполука - именно с Франция. Когато стана референдумът в Саарската област и тя беше присъединена към Райха, ние теглихме последиците, които бяха много тежки за нас. Тогава аз се отказах от едно по-нататъшно ревизиране на западната германска граница, французите посрещнаха това като нещо естествено. Аз обясних на френския посланик, че това не е така естествено, както си го въобразяваха. Аз му обясних: “Ние понасяме една жертва, заради мира. Ние я понасяме, но затова искаме поне да запазим мира”.

Но безогледността на тези капиталистически плутократи все пак успя да направи за едно кратко време своя пробив в тези страни, след като беше насърчавана от емигрантите, които бяха дали фалшива картина за положението на Германия, но на която се вярваше, защото това изглежда, че се е харесвало там, особено, след като беше оплодена от еврейската омраза. Тази коалиция на плутократически интереси, от една страна, и на еврейските чувства на омраза и жаждата за мъст у емигрантите, от друга страна, успя да замъгли все повече и повече света и да го оплете в лъжи, за да насъсква срещу днешния Райх точно така, както някога срещу Райха преди нас. Тогава те бяха против Германия на кайзера, а днес против националсоциалистическа Германия. В действителност те са, значи, въобще против каквато и да е Германия.

Преди всичко нашите интереси

Но всеки случай аз бях решил да не отстъпя при каквито и да е обстоятелства от нашите права, защото не се касаеше за пожертване на теории, а за пожертване живота на милиони хора от бъдещите поколения.

Аз не се отказвам, обаче, нито от една точка от моята програма, защото не желая да пожертвам бъдещето на нашата раса. Такова нещо никой няма право да стори, освен ако той излезе открито пред народа и заяви: „Аз не мога да защитавам повече твоите интереси!” И тогава трябва да поеме отговорността някой друг.

Ние не сме дошли на власт с намерението да продадем интересите на германската нация. Аз дойдох с клетвата, че ще защитавам германските интереси с цената на всичко.

Жертването на интересите за една година не може да ми гарантира спокойствие за бъдещите времена, мои сънародници. Ние видяхме това в стария германски Райх, започвайки с пожертването на западните провинции. Това не спря там, а продължи все по-нататък и по-нататък. И всяко десетилетие изискваше отново жертви, докато най-после Германия беше разсипана и безсилието обхвана на- шия народ в продължение на цели векове.

Напротив, аз съм решен да не отстъпя по начало нито педя земя. След като видях, че старите подпалвачи на световната война отново подеха своята престъпна дейност, когато господата Чърчил, Идън, Дъф Купър[2], Хоар Белиша, Ванситарт[3], Чембърлейн, Халифакс др., когато тези стари познайници започнаха отново със своето насъскване, тогава ми стана ясно, че тези хора не търсеха справедливо разбирателство с Германия, а вярваха, че ще повалят Германия по един прост начин и то колкото по-бързо, толкова по-лесно. Какво стана след това, мои сънародници, това вие знаете.

Германските въоръжения

В тези години, като започнах в 1934 година, аз се въоръжих. Когато през септември 1939 година съобщих в Райхстага размерите на германското въоръжение, другите не повярваха. Това е твърде понятно, тъй като този, който живее само от блъфове, вярва, че другите само блъфират. Ние преживяхме вече това и във вътрешността на страната. Също и тук моите противници не ми повярваха за каквото и да било. Всяко предсказание беше осмяно, всяка декларация беше взета на шега, а моите планове за бъдещето бяха сметнати за фантастични химери. Вън ние преживяхме същото, което преживявахме тогава и вътре в страната.

Аз мога, обаче, да кажа на света, че аз все пак се въоръжих и то в големи размери. Днес германският народ знае това. Но има още много работи, които и той не знае. Не е необходимо да се каже всичко. Важното е, че всичко това е станало.

От другите ние не искаме нищо. За влизането във войната Франция нямаше никакво основание. Това беше просто едно желание, отново да се воюва с Германия. Те казваха: “Ние искаме Рейнската област. Ние искаме да разкъсаме Германия. Ние искаме да откъснем Остмарк и да разрушим Райха”. Така те станаха жертва на своите фантазии за разгромяването на нашия Райх, фантазии, които са съвършено невъзможни в двадесетия век - векът на идеята за националностите. Чисто и просто, това е една детинщина.

Поискахме само това, което ни принадлежи

А Англия? Аз и́ протягах много пъти ръка. Тъкмо според моята партийна програма, аз се стремях към разбирателство с английския народ. Ние нямахме изобщо, за какво да спорим. Само един единствен въпрос съществуваше - връщането на германските колонии. и при това, аз казвах - нека да поставим на разискване този въпрос. Също и времето не играеше никаква роля. Аз не определях никакъв срок.

Тези колонии не представляват за Англия никаква цел.

Тя притежава 40 милиона квадратни километра земя - какво ще прави с толкова пространство? Нищо. Това е само едно скъперничество, характерно за старите лихвари, които не желаят да дадат нещо от богатството, което притежават. Това са болнави същества, които виждат, че техният съсед няма нищо за ядене, които не могат да използват това, което притежават, но, вместо да дадат от него на другите, те го хвърлят в морето. На тях им става зле при мисълта, че ще загубят една частица.

Аз не съм искал нещо, което принадлежи на англичаните, а само това, което те ни ограбиха и откраднаха през 1918 и 1919 години. Ограбиха и откраднаха, въпреки тържествените гаранции на господина американския президент Уилсън.

Ние не сме искали нищо от тях. Нищо и не търсим от тях. Аз им протягах постоянно ръката си, но въпреки това, всичко беше напусто. Причините са ясни, но на първо място е германското единство. Те мразят нашата държава, без разлика на това, дали тя се управлява от кайзер, или е националс-оциалистическа, дали е демократична или е авторитарна. Това за тях е все едно. И на второ място - те мразят, преди всичко, социалния подем в този Райх.

А тук властолюбието им спрямо другите народи върви, ръка за ръка с най-низкия егоизъм към собствения, им народ. Когато те казват: „Ние никога не можем да се разберем с този свят!” - то това е светът на събуждащата се социална съвест, с която те не могат да се разберат.

Аз мога да дам само един отговор на тези господа, отсам и оттатък океана:

„В края на краищата ще победи социалният свят. Във всички народи ще започне да говори социалната съвест. Те могат да водят войни за своите капиталистически интереси, но самите войни, в последна сметка, ще подготвят пътя за социалното възраждане на самите народи.”

Отдавна изхвърлен материал

Невъзможно е интересите на стотици-милиони хора да се поставят в зависимост от тези на няколко отделни личности. По-големите интереси на човечеството ще победят над интересите на тези малки плутократически гешефтари. Ние имаме доказателства, че и в другите страни започва да се чувства едно недоволство в това отношение. Английските работнически водачи днес изведнъж идват с „нови” социални идеи, които са така изтъркани и остарели, че аз мога само да кажа:

„Сложете ги пак в чекмеджето, това е стар, употребен и изхвърлен вече от нас материал, изостанал назад от днешното време, господа. Ако искате да узнаете, как се правят такива работи, тогава не бива да се водите по програми, които бяха на мода у нас през 1880 или 1890 година. Трябва да дойдете при нас, господа и да следвате у нас, ако искате да научите как се правят тези работи.”

Но все пак достатъчен е фактът, че сега такива неща се смятат изведнъж за цел. Защо, всъщност, господата водят война? Първо, те казват - за да се борим срещу националсоциализма, народите на света трябва да изнемогнат от кръвопролития - а сега те изведнъж изваждат лежащите в най-долните чекмеджета програмни точки на нашите пра-предшественици.

Но какъв смисъл има всичко това? Те можеха да постигнат всичко много по-лесно. Обаче, това е доказателство, че също и там народите започват да се вълнуват. Или ако настане, например, буря в Англия, защото някой, един полковник мисля, заяви: „В тази страна”, т. е. в социално-напредничава Англия „не могат да служат офицери от долните слоеве, офицерите могат да произхождат само от висшите слоеве, тъй като долните слоеве не притежават нужните качества”. Тогава ми се налага да задам въпроса: „Защо се тревожите?”. Защото той каза това? Вие би трябвало да се тревожите „защото положението е наистина такова, а не защото се е намерил най-накрая някой да го каже!”

Интересно е, че никой не се възмущава от факта, че положението е в същност такова. Това значи, че там наистина могат да си създадат положение само онези, които принадлежат към онзи висш слой. Върху това би трябвало да се възмущават те, а не върху факта, че някой сега, през време на война, е направил глупостта да не мълчи по този въпрос. у нас, ако искате да научите нещо, това положение е отдавна премахнато. Неотдавна вие ни посочихте, че нашите офицери и генерали не стрували нищо, защото били млади и надъхани от националсоциалистически идеи, защото, значи, имат все пак връзка с широките маси. Развитието, обаче, можа сега да покаже вече, къде има по-добри генерали, оттатък или у нас.

Ако войната трае още по-дълго време, то това ще бъде, голямо нещастие за Англия. Ще има тогава да се преживеят още много работи. И някой ден англичаните ще из- пратят, може би една комисия, която да възприеме нашата програма.

Те не искат никакво споразумение.

Тази социална Германия е ненавиждана най-много от тази клика, съставена от евреи, от техните финансисти и техните гешефтари. Нашата външна политика, както и нашата вътрешна и стопанска политика стои, срещу това, с непоколебимо и ясно съзнание.

Има само една насока към целта, това е народът. Всички пътища, по които следва да се движим, трябва да ни доведат най-накрая там. При това, на нас ни е ясно, че ако човек не иска да разрушава всичко, този път може да се следва и удържи само с голямо внимание. Обаче, Движението също не е само временно явление на един човек.

Аз съм казвал вече и по-рано, през време на нашата борба, че националсоциализмът ще определи бъдещите хилядолетия на германската история. Той не може да се изличи вече от мисълта. Той ще изчезне едва тогава, когато точките на неговата програма станат нещо напълно естествено.

Възможността за едно разбирателство беше дадена още през време на войната. Аз протегнах ръка, веднага след приключването на войната с Полша. Аз не исках нищо нито от Франция, нито от Англия. Но всичко беше напразно. Веднага след поражението на западния фронт, аз отново протегнах ръката си на Англия. Моите предложения бяха посрещнати с подигравка и ругатни. Те буквално плюха върху мене. Те бяха възмутени. Също така добре. Значи всичко е било напразно.

Финансовите интереси, значи, надделяват над истинските народни интереси!    

Кръвта на народите трябва, следователно, отново да се постави в услуга на парите на тази малка интернационална, заинтересована, група.

Така се стигна до първата борба, така тя ще продължи и по-нататък.

Поглеждайки назад в миналото, аз трябва да кажа още едно нещо. Годината, която стои зад нас и последната част на по-миналата година, практически разрешиха тази война.

Противникът, когото те мобилизираха срещу нас на изток, беше отстранен за няколко седмици. Опитът да ни се пресече вносът на руда от север, както и да се добие една изходна база за нападение срещу Северна Германия, беше ликвидиран също така в рамките на месец и половина. Опитът да се заеме Рурската област през Холандия и Белгия пропадна за няколко дни, Франция я постигна същата участ. Англия беше прогонена от континента.

Аз вече на няколко пъти четох, че англичаните били имали намерението да започнат една голяма офанзива някъде. Аз бих желал да ми съобщят предварително за това. Тогава бих наредил да им се освободи областта за тази цел. Бих им спестил всички трудности на десанта и ние бихме могли отново да се представим един на друг и да се разговорим и то на езика, който те много добре разбират! Те имат само надежди, защото трябва да им остане поне надеждата.

Обаче, какво очакват те? Ние стоим на този континент и от там, където стоим, никой вече не може да ни изтласка. Ние си създадохме известни бази и щом часът удари, ще се вдигнем за решителните удари. Че ние действително използвахме времето, господата ще има да се уверят в това още през тази година.

Америка - една надежда?

А на какво се надявате вие? На чужда помощ? На Америка?

Аз мога да ви кажа само едно - ние пресметнахме всяка възможност предварително.

Че германският народ няма нищо против американския, е ясно на всеки, който не иска съзнателно да изопачава истината. Германия никога не е предявявала интереси върху американския континент, освен че германци са се били за свободата на този континент! Ако държави от този мащаб се опитат да се намесят евентуално в европейския конфликт, тогава твърде скоро ще се промени поставената цел. Тогава Европа ще се защитава.

Не трябва, обаче, никой да се поддава на заблуждение. Който вярва, че може да помогне на Англия, трябва винаги да знае, че всеки кораб, със или без охрана, който се изпречи пред нашите торпедни тръби, ще бъде торпилиран.

Ние се намираме в една война, която не желаехме. Напротив! По-често от мене, никой не би протегнал ръка. Ако те, обаче, желаят борбата и имат за цел да окървавят германската нация, тогава те ще преживеят неочаквано чудо. Този път те няма да срещнат изтощената Германия от Световната война, а ще се сблъскат с една в най-висша степен мобилизирана, боеспособна и твърдо решена за борба Германия.

Отношенията между Германия и Италия

 Ако господата, обаче, имат други надежди, то мога само да кажа: „Господа, аз не ви разбирам!” Те казват: „Италия ще излезе от борбата.” Господата не трябва да измислят революции в Милано, а трябва да внимават да не избухне у тях самите някоя революция.

Отношението на Германия и Италия се схваща от тези държави въобще така. каквито могат да бъдат отношенията между двама приятели. Когато при демокрациите единият помага на другия, той винаги иска срещу това да получи нещо, например бази, или нещо подобно, което след това заема.           

Когато италианските аеропланни ескадрили бяха настанени по брега на Атлантическия океан, английските вестници разправяха, че италианците се намесват в нашето военно ръководство и че затова те били искали за в бъдеще
да имат база на Атлантика. Сега, когато пък германските ескадрили са в Сицилия, те разправят, че Германия вероятно ще задържи Сицилия. Господата могат да бъдат уверени, че с тези приказки не може да се повлияе нито един човек, нито в Германия, нито в Италия. Те говорят само за болнавата психика, каквато само в Англия може да съществува.

И преди всичко, това значи, че те не могат да схванат- смисъла на войната, а той е следният - където е възможно да бием Англия, ние ще я бием.

Ако те, обаче, виждат в няколкото неуспехи на нашия партньор доказателство за тяхната победа, то тогава аз не мога да разбера англичаните. Те виждаха до сега в своите собствени неуспехи винаги само доказателството за голямата си победа! Господата могат да си мислят, че тази сметка е обща сметка и че тя ще бъде изравнена в края на войната, точка по точка и квадратен километър по квадратен километър!

Те трябва да бъдат убедени и още от един факт - Дуче и аз, ние двамата, не сме нито евреи, нито спекуланти. Когато ние си подаваме ръка, това правят мъже, които имат понятие за чест. И това навярно ще стане ясно на тези господа в течение на годината.

Може би, те се надяват на Балканите? И това много не ще ме развълнува, защото едно, е сигурно - където и да се появи Англия, там ще я нападнем и ние сме достатъчно силни за това!

Може би те хранят надежда в други държави, които също така искат да въвлекат във войната. Не знам, но аз мога да ви уверя, мои съпартийци и съпартийки, които от години насам ме познавате като един грижлив човек, който винаги, предвижда идването, че ние трезво сме преценили всяка възможност, която въобще е мислима и сме я включили в сметката.

Те, мъже би, имат още една надежда - тя вече не е така голяма - гладът. Ние организирахме живота си. Ние предварително знаехме, че във войната няма да има изобилие. Но германският народ никога няма да умре от глад - никога! По-скоро това ще стане с английския! В това господата могат да бъдат уверени.

Недостиг на сурови материали? И там ние сме се погрижили за всичко. Затова беше четиригодишният план! Може би, никои англичани вече са разбрали това.

Остава още само едно, а именно, че те вярват, че още веднъж ще могат да омотаят германския народ със своята лъжа и със своите фрази. И по това мога да кажа - те не биваше да спят толкова дълго! Те трябваше да се позаинтересуват малко за вътрешното развитие на германския народ. Със същата идиотщина те се заеха да отчуждят италианския народ от Дуче - един британски лорд се изправя и апелира към италианския народ да следва не Дуче, а негово превъзходителство лорда! Ама че овнешка мъдрост!       

И ето, че се изправя друг един лорд и призовава германския народ да напусне мен и да последва него. На тези хора аз мога да кажа само едно - и други са се опитвали да сторят това. Тези хора нямат представа за германския народ, за националсоциалистическата държава, за нашата сплотеност, за армията на нашите маршируващи маси! Те нямат понятие от пропаганда!

Тъй като, очевидно, не са напълно убедени в ефикасността на своите идеи, те си взеха в заем малко сили от Германия. Но това са тъкмо онези сили, които тук жалко се провалиха, а именно - емигрантите, които офейкаха от тука. Това са техните съветници! Ние ги откриваме веднага в техните памфлети.

Ние отлично знаем, че това е написал този, онова, онзи, е също така глупаво, както някога тук, у нас. Само че тогава там стоеше фирмата „Фосишецайтунг”, а сега „Таймс” или нещо подобно. И тези хора си въобразяват, че една така стара, престара идея, която не увличаше още през времето на „Фосишецайтунг”, сега изведнъж ще започне, за да увлича, щом се появи под фирмата на „Таймс” или на „Дейли телеграф”.

В тези демокрации наистина се е появило едно омекване на мозъците! Те могат да бъдат спокойни - германският народ направи всичко, което е в негов интерес. Той ще следва своето водачество. Той знае, че неговото водачество има само една цел. Той знае, че днес начело на държавата не стои мъж, който има в джоба си пакет с акции или който изобщо гони личния си интерес.

И ако светът би бил пълен с дяволи

Германският народ - аз знам това и се гордея с него - ми се е обрекъл и ще върви с мен каквото и да става.

В този народ сега отново оживя един дух, който някога дълго време е бил с нас - фанатизмът на готовността да понесем всичко! Всеки удар, който ни бъде нанесен, ще бъде заплатен с лихвата и с лихва на лихвата! А това ще ни направи още по-твърди! Каквото и да мобилизират против нас - „и с дяволи да бъде изпълнен светът” - ние все пак ще сполучим!

Ако ли пък, най-после, кажат: „Да, ами грешките им!” Боже мой, че кой не прави грешки? Аз тази сутрин четох, че един английски министър - не помня кой - по един особен начин изчислил, че миналата година, значи през 1940, съм бил направил седем грешки. Седем грешки! Този господин е сбъркал. Аз сам си направих сметката: грешките ми са били не седем, а 724. Но аз продължих с тези сметки - моите противници са направили 4 358 000 грешки! Той може да ми вярва. Сметките ми са съвсем точни.

И с грешките си ние ще вървим напред. Ако ние и през тази година направим толкова грешки, колкото през миналата, в края на годината аз на колене ще благодаря на Бога. А пък ако нашите врагове са точно толкова умни, колкото бяха миналата година, от това и аз мога да бъда доволен.

И така, ние влизаме в новата година с една подготвена войска, каквато никога не е имало в германската история.

По суша броят на дивизиите е извънредно увеличен. Тяхната готовност беше засилена, грамадният военен опит беше проучен и използван от командването и от войниците. Ние работихме и непрестанно ще работим и занапред. Въоръжението е подобрено и нашите противници ще видят, как то е подобрено.

Тази пролет започва подводната война

По море през тази пролет ще започне подводната война и тогава те и там ще забележат, че не сме спали! Също така ще им се представи и въздушната флота!

Цялата наша въоръжена сила, така или иначе, ще наложи решението!

За тази цел нашето производство има грамадно увеличение във всички области.

Това, което другите проектират, у нас е вече действителност. А германският народ стои сплотен зад своето водачество с пълна вяра в своята войска и готов да понесе това, което съдбата поиска от него.

1941 година ще бъде, аз съм убеден в това, историческата година на едно ново преустройство на Европа! Програмата не може да бъде друга, освен овладяване на света за всички, отнемане привилегиите на отделни личности, сломяване тиранията на известни народи и на техните финансови властници.

И най-после, тази година ще спомогне за осигуряване основите на едно истинско разбирателство между народите, а с това и на тяхното помиряване! Аз не бих искал да забравя и онова, което посочих на 1 септември 1939 г. в германския Райхстаг, а именно, че ако еврейството хвърли останалия свят в една обща война - тогава цялото еврейство ще си изпее песента в Европа!

Срещу развращаването на народите

Те и днес още могат ла се смеят на това, както по-рано са се смеели на моите предсказания. Идващите месеци и години ще покажат, че и тук съм предвидил правилно. Още отсега нашите расови схващания завладяват народ след народ и аз се надявам, че и онези народи, които днес са наши врагове, един ден ще разберат, кой е техният по-голям вътрешен враг и че те тогава ще застанат на един фронт с нас - на фронта против интернационалното еврейско експлоатиране и корумпиране на народите.

Тази година, която сега след 30 януари минава зад нас беше година на най-големи успехи, но и на големи жертви. Макар общият брой на ранените и убитите да е малък, в сравнение с други войни, жертвата е все пак тежка за онези, които са я понесли.

Нашето пълно съчувствие, нашата любов и нашите грижи принадлежат на онези, които трябваше да принесат тази жертва. Те понесоха това, което трябваше да жертват и цели поколения преди нас. Но и всеки отделен германец даде своята помощ. Нацията работи във всички области и преди всичко, работи германската жена, като заместник на мъжа.         

Една чудесна идея за общност владее нашия народ!

И нека пожеланието на днешния ден да бъде - тази идея да ни остане в пълната си мощ и през идната година.

И нека нашият обет бъде - да работим за тази общност! А нашата вяра и нашето упование да бъде в служба на тази общност да извоюваме победата!

А нашата молитва, нека бъде: „Всевишният да не ни изоставя в тази борба през идната година!”

Да живее Германия! Зиг-хайл!