Водач и работници - на бойния фронт за Нов ред

Реч, произнесена на 10. ХІІ. 1940, пред работниците от заводите на оръжейната индустрия, в Берлин

Сънародници и сънароднички!

Скъпи германски работници!

Сега говоря твърде рядко, защото, първо, разполагам с малко време и второ, защото считам, че в сегашното време е по-добре да се действа, отколкото да се приказва.

Преживяваме борба, която не се води само за постигането на победа от едната или другата страна. Това е борба на два свята, застанали един срещу друг.

Ще се опитам съвсем на кратко, доколкото времето позволява, да разгледам дълбоките причини на сегашната борба. Моят преглед ще обхване само Западна Европа.

Народите, за които се отнася въпросът – 85 милиона германци, 46 милиона англичани, 45 милиона италианци и около 37 милиона французи – съставят ядрото на държавите, които бяха застанали, или продължават още да стоят, една срещу друга. Като сравним жизнените условия за съществуване на тези народи, получаваме следните резултати:

46 милиона англичани владеят и управляват територии с пространство 40 милиона кв. километра от света;

37 милиона французи владеят и управляват земи кръгло около 10 милиона кв. километра;

45 милиона италианци, -ако се говори за използваема площ, имат всичко пространство от едва половин милион кв. километра;

85 милиона германци, като основа за тяхното съществуване, разполагат едва с 600 000 кв. километра и то след предварително разрастване на земята от населението.

Значи: 85 милиона германци разполагат всичко с 600 000 кв. километра земя, върху която те трябва да развият живота си, а 46 милиона англичани – с 40 милиона кв. километра за същата цел.

Всичко това е човешко дело

Разпределението на земята, драги съратници, не е направено нито от Провидението, нито от Бога. Разпределението са направили хората и то, в най-съществената му част, през последните 300 години – за съжаление тогава, когато германският народ беше вътрешно разпокъсан и съвършено слаб.

След приключването на Тридесетгодишната война с мира в Мюнстер, нашият германски народ, окончателно разпокъсан на стотина малки държавици, изхаби силите си във вътрешни борби. Князе, князчета, крале и духовници поддържаха разпокъсаността на нашия народ и когато изглеждаше, че това изключително династическо разложение на германския народ най-после ще се свърши, се явиха политическите партии и новите светогледи, които продължиха това, което беше започнато от по-рано. Именно, в онова време, когато земите на света се разпределяха, най-способният народ в Западна Европа хабеше силите си в нескончаеми вътрешни борби.

Така се създаде английската империя

Не чрез договори или взаимно обвързващи споразумения, а изключително чрез сила, Англия изгради своята колосална империя.

Друг народ, който при подялбата на света остана с празни ръце, изстрадал и изживял същата съдба като нас, е италианският народ. Вътрешно разпокъсан и раздробен на безброй малки държави и той изхаби всичките си сили в междуособни войни, като дори не беше в състояние да запази неоспоримото си естествено положение в Средиземно море. Така тези два силни народи останаха без каквито и да са връзки с останалия свят.

Може би ще се възрази: всичко това от решаващо значение ли е? Трябва да знаете, драги мои другари, че човек не може да живее от фрази и теории, а от произведенията и суровите материали, които той, чрез своя труд, ще добие от земята – само това той може да преработи и от това ще се изхрани.

Ако земята, която е основата на неговото съществувание, дава малко, животът му ще бъде оскъден. В живота на отделните народи виждаме, че плодородните области създават по-добри условия за живот, отколкото неплодородните. В единия случай имаме цветущи села, а в другия – бедни колиби. Само с теории и воля за работа не може да се изравни положението на живущите сред плодородни житни полета с това на заселилите се из каменисти баири.

Разум или сила?

И така, виждаме, че първата предпоставка за сегашните недоразумения е било несправедливото разпределение на света. Съвършено естествено е, че положението изобщо се развива по същия начин, както това става във вътрешния живот на народите. Както там разумът трябва да уреди крайно обтегнатите отношения между богати и бедни и ако чрез разум не се постигнат резултати, тогава следва да се приложи сила, също така и в международния живот на народите не може един от тях да иска всичко за себе си и да не оставя нищо за другите.

Предопределението не е поставило човека в света, за да претендира да притежава четиридесети или осемдесети пъти повече от това, което се полага на другия. Или той е разумен и се съгласява за едно разумно разпределение на благата, или потиснатият и смазаният си взема сам това, което му се полага. Едно и също е положението, както във вътрешния, така и във външния живот на народите.

Голямата задача за вътрешния живот

Пред мен беше поставена голямата задача за вътрешното съотношение на народа. Опитах се, чрез позив към разума, да постигна разрешаването на този проблем, т. е. призовах разсъдъка на всички да сътрудничат за премахването на големите недоразумения – да се хвърли мост над пропастта, която разделя богатството, от една страна, с крайната бедност, от друга. Съзнавайки, че един подобен процес не може да се завърши от днес за утре, считах, че винаги е по-добре крайно отдалечените една от друга социални класи да бъдат постепенно сближавани, отколкото желаното разрешаване да се постигне чрез сила.

Никаква милостиня, а права

Всеки има неоспоримо право за живот. Поради това, е недопустимо един народ да твърди, че той на драго сърце е съгласен да остави и другите народи да живеят като него. Същността на истинския социалистически ред се състои, именно, в това, да се грижи не за даване милостиня, а за възстановяване на правото.

В случая работата не се състои в това, щото на народите, останали незадоволени при разпределянето на света, да се даде милостиня по благоволението на другите, а както е и в нормалния живот на човечеството: народите да получат своето право. Предявяването правата за живот не е молба за милостиня, а неоспоримо право, дадено всекиму.

Правото за живот е неразривно свързано с предявяване правото за земя, която единствено може да поддържа живота. Народите са воювали, когато са се виждали заплашени от задушване. Те са съзнавали, че когато не им е оставало нищо друго, освен борбата, кървавите жертви за тях са били за предпочитане, отколкото постепенното умиране.

Двете искания на нашата революция

При започването на нашата националсоциалистическа революция през 1933 година, ние поставихме две искания: първото от тях беше националното обединение на германския народ, съзнавайки, че без такова едно обединение, силите за предявяването и прокарването на наложителните германски искания не биха могли да бъдат мобилизирани. Известно ви е положението, в което се намирахме преди осем години: нашият народ тогава беше пред пълна катастрофа.

Седем милиона безработни, около 6¹/₂ милиона временно работещи, стопанството ни пред пълно разпадане, земеделието пред разгром, търговия и занаяти замрели, корабоплаване – спряно.

Работата беше стигнала до там, че можеше от по-рано да се изчислява, кога седемте милиона безработни ще нараснат на 8, 9 и 10 милиона.

Постепенно настъпваше положението, при което числото на работещите ставаше все по-малко, като – обратно – това на безработните, които трябваше да бъдат издържани, постоянно се увеличаваше, т. е. и за тези, които работеха, резултатът от техния труд постепенно намаляваше, защото, по необходимост, всеки работещ трябваше да изхранва по един безработен – безразлично дали това ставаше чрез социално законодателство или с милостиня. Когато един работещ трябва да поддържа и изхранва един безработен, естествено е, че на края няма да стигне за никого от двамата. Така че, след известно време, общите условия за живот щяха да станат невъзможни, най-подходящи за умиране.

Същността на националното обединение

За нас националното обединение беше едно от главните условия, чрез които трябваше отново да се организира целокупната германска сила и да се покажат на германския народ нейните размери: последният да създаде отново своята мощ и чрез нея да бъде готов да схване изискванията, налагани от неговия живот, които да предяви и прокара след това.

Възражения от дясно...

Вярвах да постигна националното обединение, като апелирам към разума на другите. Знам, че навсякъде това няма успех. По време на моята почти петнадесетгодишна борба, аз бях атакуван и от двете страни. Едните ме упрекваха: „Слушай нас, интелигенцията, които принадлежим към горния слой; ти искаш да ни смъкнеш и приравниш с другите! Това е невъзможно. Ние сме образовани, а освен това, имаме известно състояние и култура; ние не можем да тръгнем по този път“. Убеждаването на тези хора беше невъзможно: и днес има такива, които не могат да бъдат убедени.

Обаче, останалите, чийто брой ставаше все по-голям, схванаха, че при разпокъсаността на народния организъм, безусловно ще загинат всички съсловия.

… от ляво

Разбира се, че също бях атакуван и от другата страна. Тя казваше: „ние сме класово осъзнати!” Аз, обаче, трябваше да възприема становището, че в сегашното време не може да се правят опити. По-просто би било да се обезглави интелигенцията до известна степен. Подобен начин на действие можеше лесно да се прокара, обаче трябваше да се чакат петдесет или сто години, докато същата израсне отново, а загубата на това време би значила: загиването на народния организъм.

Защото: как би могъл въобще да съществува нашият народ с неговите 140 души на квадратен километър, ако той не вложи и последните си душевни и телесни сили в своята земя, за да изтръгне от нея това, което му е необходимо, за да живее?!

Именно, там е разликата между нас и другите.

В Канада, например, на човек се пада един квадратен километър; в други земи същото пространство на шест, седем, осем или десет души. Но, скъпи съратници, земята не бива да се стопанисва така глупаво, че да не може да ни изхрани. У нас са 140 души на квадратен километър.

Другите не са в състояние с един квадратен километър да изхранят десет души, а ние трябва да поддържаме със същото пространство земя 140 души.

Тази е задачата, която ни беше поставена. Поради това, през 1933 год. аз възприех позицията: ние трябва, следователно ние ще разрешим задачата.

Разбира се, това не беше лесна работа и всичко не можеше да се извърши веднага. Хората са продукт на тяхното възпитание, а за съжаление, то започва още при тяхното раждане.

Всяко пеленаче е било повивано по различен начин и ето, че след като това е било вършено в продължение на векове, неочаквано идва някой и казва:

„Ще разповия детето от всички негови завивки, за да излезе на яве ядрото; то е едно и също у всички; изградили сте различието само външно. Вътрешно ядрото е еднакво при всички“.

Да се направи това, обаче, съвсем не е така просто. Всеки се противи да бъде изваден от досегашните си завивки; всеки иска да остане там, където е стигнал чрез възпитанието си. Но въпреки всичко, ние ще го постигнем! Нашето търпение е колосално.

Знам, че това, що се е вършило през две, три или пет столетия, не може да се отстрани за две, три или пет години: ние трябва да възстановим германската народна общност, ако въобще искаме да очакваме нещо от нашия народ. Че това е вярно, личи от факта, че против него се обявиха всички наши неприятели.

Националното ни обединение беше първото условие. То беше осъществено стъпка по стъпка и час по час. Известно ви е всичко, което трябваше да отстраняваме и постигнахме доста много за някакви шест или седем години. Какво представляваше тогава Германия!

Картина на разпокъсване

Напълно безпомощна и разпокъсана на партии, съсловия, класи, мирогледи и вери; на това отгоре, дойдоха и нашите „любезни приятели“, неродени в Германия, а нахлули от изток. Най-после – стопанските разединения. И в заключение – държавните традиции; тук Прусия, там Бавария, там Вюртемберг – докато измъкнахме всекиму от ръката дребното знаменце и му казахме:

„Захвърли това и вземи в ръката си нашето общо знаме. Другите са го направили много по-рано – още преди триста години!“

Борбата против личното „аз“

Само при нас тогава всеки се разхождаше със своята особена кокарда в петелката на сакото си, въобразявайки си, че с това допринася за изтъкването на неговото „аз“ и забравяйки, че неговото „аз“ е само частица от цялата общност и още, че ако тя загине, последицата ще бъде – националният погром. Постарах се да осъществя това наше национално искане; в това направление постигнах твърде много.

Изметохме много стар боклук от Германия. Развитието премина в други области на живота, където трябваше да разрушаваме стари традиции, станали скъпи за някои среди. Разбирахме, че мнозина държаха на старите си значки и знамена; на предишни институции и движения; на техните отживели класови предразсъдъци, класови съзнания, съсловна мнителност и пр. Разбирах го много добре, но всичко това трябваше да се премахне, както ще бъде отстранявано и за в бъдеще. Нужна беше колосална работа, докато всичко се обедини в една общност и докато се прокара новото възпитание. Създаването на германската общност – това беше член първи от програмата за 1933 година.

Член втори от програмата: борба против Версай

Член втори от програмата гласеше: отстраняване на външния политически натиск, намерил израза си във Версай, който едновременно спъваше националното единение на нашия национален организъм, забраняваше обединяването на големи части от нашия народ, а главно нашата собственост в другите части на света, с което бяха отнети германските колонии, или с други думи, член втори от програмата гласеше: борба против Версай.

Не може да се твърди, че това съм казал тогава за пръв път. Направих го скъпи другари, веднага след Световната война, като войник. Първият ми реферат беше против погрома, протест против Версайския договор и пожелание за ново изграждане на една силна германска държава. С това започнах. Постигнатото до днес не беше нещо ново, а съобразно с поставената още тогава цел.

Ето първопричината на сегашната война, която днес преживяваме. Останалият свят не искаше нашето обединяване, защото знаеше, че жизнените нужди на така създадените народни маси щяха да се осъществят. Те искаха Версайският диктат да се запази, защото в него виждаха един втори Вестфалски мир.

Но има още една причина. Американски наблюдатели и англичани са измислили за случая един чудесен израз. Те казват:

„Има два вида народи: такива, които имат, и такива, които нямат. Ние, англичаните, имаме 40 милиона квадратни километра; ние, американците, също имаме; французите – също; другите нямат нищо: те са голтаци; който няма, няма и да има; ще си остане такъв, какъвто си е; а който има, той нищо не дава“.

„Аз съм представител на голтаците!“

През целия си живот бях голтак. При родителите си нямах нищо. Сам себе си числя към голтаците и съм се борил винаги и само за тях. Застъпвах се за тях и затова се явих пред света като представител на голтаците.

Никога няма да призная някакво правно основание на другите върху това, което са заграбили със сила; в никакъв случай няма да допусна някакви правни претенции върху земите, които ни отнеха!

Интересно е да се разгледа животът на богатите. В англо-френския свят съществува така наречената демокрация. С други думи, там народът упражнява властта, следователно народът трябва да има също така възможностите да изразява своите мисли и желания. Обаче, при по-близко разглеждане на този проблем става явно, че народът сам по себе си няма никакво убеждение и че последното, разбира се – както е това навсякъде – се създава изкуствено. От решаващо значение тогава е: кой просвещава народа кой го възпитава?

А в действителност, в тези страни управлява капиталът, тоест: група от няколкостотин човека, които притежават несметни богатства и поради особената структура на техния държавен живот, са по-малко или повече независими.

Те казват: „тук имаме свобода“ и под това разбират преди всичко свободно стопанство, а под свободно стопанство разбират не само свободно придобиване на капитала, но преди всичко, неговото свободно използване.

Или: да бъдат свободни от всякакъв държавен, тоест народен контрол, както при придобиването, така и при използването на капитала. Това е, в същност, понятието за тяхната свобода.

Всичко това те наричат „свобода на печата“

Този капитал си създава свой печат и след това говорят за „свобода на печата“. В действителност, всеки вестник си има свой господар и този господар е винаги, който финансира вестника и е негов собственик. Господарят дирижира и дава истинския образ на вестника, а не редакторът; ако редакторът дръзне да пише противно на това, което е изгодно на господаря, той изхвърча от редакцията още на следния ден.

Този печат, който не е нищо друго, освен една безхарактерна и абсолютно подчинена на своя господар креатура, създава общественото мнение. Така мобилизираното от печата обществено мнение се разделя на партии. И там партиите се различават толкова малко помежду си, колкото се различаваха по-рано една от друга партиите у нас.

Вие знаете нашите стари политически партии – винаги беше едно и също. В Англия, в повечето случаи, работата се нарежда така, че фамилиите се разпределят в разните политически партии. Едно семейство членува в консервативната партия, друго в либералната, а трето в работническата. В действителност, те са събрани там, като членове на едно и също семейство, заедно и задружно решават това, което трябва да се направи и неотклонно го прокарват.

Гешефтът с „общественото мнение“

Вследствие на това, тяхната опозиция е винаги една и съща, защото по всички въпроси, при които опозицията трябва да се прояви, партиите са винаги съгласни помежду си. Всички те имат едно и също убеждение и съобразно с него, заедно с техните вестници, формират общественото мнение.

Тогава би трябвало да се предположи, че в страните на свободата и богатствата съществува невиждано благосъстояние за народа. Напротив – тъкмо обратното! Именно, в техните държави, мизерията на широките народни маси е много по-голяма, отколкото другаде. За пример ще посоча богата Англия: в нейни ръце са 40 милиона квадратни километра, обаче сто милиона колониални работници, поставени в най-мизерни условия за живот, както е например в Индия, трябва да работят само за изкарване на прехраната си. Тогава ще се предположи, че поне в самата Англия всеки отделен гражданин участва в това богатство – напротив:

В тази страна класовите различия са най-големите, каквито човек може да си представи. Сиромашия, невъобразима сиромашия от едната страна, и неизчислимо богатство от другата страна. Там не е разрешен никой проблем! Работниците на тази държава, която разполага с една шеста част от земното кълбо и която притежава подземните съкровища на цял свят, живеят наблъскани в мизерни бараки, а широката маса е облечена най-бедно.

Глад и излишество

В страната, в която би могло да има повече, отколкото е нужно, хляб и всички видове плодове, милионните долни класи нямат достатъчно средства поне веднъж да се нахранят, както трябва, а вечно гладуват. Хората, които знаят, как да създадат работа за цял свят, доживяха да се убедят в неспособността си да премахнат безработицата, дори в собствената си страна.

В продължение на десетилетия богата Англия е имала винаги 2¹/₂ милиона безработни, милиардерска Америка 10 до 13 милиона, а Франция 600, 700 или 800 хиляди безработни.

Да, скъпи другари, какво би трябвало да кажем тогава за нас?

Но, разбира се: в страните на така наречената демокрация, няма кой да се грижи за народа. Там е важно съществуването на няколко фабриканти на демокрацията, тоест съществуването на неколкостотин едри капиталисти, собственици на фабрики, заводи и техните акции, които управляват народа. Широките народни маси не ги интересуват ни най-малко.

Те се интересуват за тях, толкова колкото се интересуваха и нашите буржоазни партии – само по време на изборите. След това, милионните народни маси бяха без всякакво значение за тях.

Късни признания

Да не забравяме и разликата във възпитанието. Не е ли смешно да слушаме, че един от английските лидери на работническата партия – комуто, като на опозиционер, официално се плаща от правителството – да казва: „След като се свърши войната, ще предприемем прокарването на известни социални реформи; преди всичко, тогава английските работници ще могат да пътуват“. Добре, че едва сега са се сетили, че пътуването не трябва да бъде възможно само за милионерите, но също и за народа“. Този проблем ние вече отдавна разрешихме.

Не, повярвайте ми, в тези държави – което е очевидно от целия им стопански строеж – под булото на демокрацията царува невъзможният егоизъм на една сравнително малка клика, която не е нито контролирана, нито надзиравана от някого.

Разбираемо е тогава, че англичанинът казва: „Не искаме да загине нашият свят“. Той положително знае, че ние не заплашваме неговата империя. Но те си мислят друго:

„Ако идеите, които са станали популярни в Германия, не бъдат отстранени и унищожени, те ще обхванат също и нашия народ, а това е най-опасното“. Ето това, именно, те не искат.

А няма никак да навреди, ако това стане. Но и те са умствено така ограничени, както някога бяха мнозина у нас. Те биха останали на драго сърце при тяхното досегашно консервативно съществуване; не искат да се откъснат от него и не го крият. „Целият този метод, не ни подхожда” – заявяват те.

Безкръвната революция

А каква е нашата метода, вие знаете, скъпи мои другари!

В Германия аз не разруших нищо. Действах винаги твърде предпазливо, защото както се изразих по-рано, аз вярвах, че ние не можем да си позволим лукса на разрушението. Моята гордост бе, че революцията от 1933 година се извърши, без да се счупи даже стъклото на един прозорец. И въпреки това, ние осъществихме колосални преобразования! Сега ще ви, изложа някои от основните наши принципи:

На първо място народът

В света на капиталистическата демокрация най-важният стопански принцип гласи: народът е даден за стопанството, а стопанството за капитала.

Ние обърнахме този принцип наопаки и казахме: капиталът е за стопанството, а стопанството за народа! С други думи: преди всичко народът, а всичко друго е средство към целта.

Когато едно стопанство не е в състояние да изхрани и облече един народ, тогава това стопанство е лошо, макар неколцина да твърдят обратното, а именно: че стопанството ни е добро и отлично, нашите дивиденти са блестящи. – с това съм съгласен!

Не ме интересуват дивидентите; в това отношение ние поставихме строги граници; тогава те веднага възразяват: „ето, на, виждате ли, вие тероризирате свободата!“

Да, безспорно, ние тероризираме свободата, защото няма да допуснем, чрез нея да се използва общността. Затова ако е нужно, ние съвсем ще я премахнем.

Като пример ще посоча, че английските капиталисти имат възможност да извличат от тяхната индустрия за въоръжаване 76, 80, 95, 140, дори 160% дивиденти. Естествено е тогава, да мислят, че ако германските методи се разпространят и победят, с всичко това е свършено завинаги. В случая са напълно прави, защото такова едно положение аз никога не бих търпял.

Аз смятам, че 6% са достатъчни, дори от тези 6% ние вземаме половината; а за останалата половина трябва да ни се дадат доказателства, че са употребени в интереса на народната общност. Това значи: отделната личност няма право да разпорежда с това, което трябва да се отстъпи на народната общност. Ако тя разпорежда разумно с тази част – добре, ако не, тогава се намесва националсоциалистическата държава.

Друг пример: освен дивидентите, има още „възнаграждения за управителния съвет“. Може би ви е неизвестно, колко тежка е работата на такъв един управителен съвет! Веднъж в годината трябва да се извърши едно пътуване; трябва да се иде до гарата, да се заеме място в първа класа и да се отпътува за някъде. Към 11 – 12 часът трябва да се отиде, според обстоятелствата, в някаква канцелария и тогава там се прочита някакво изложение, което трябва да се изслуша. След като се прочете изложението, трябва да се изслушат също един-двама, които ще кажат нещо във връзка с това изложение. Естествено е, че това може да продължи до 1 или 2 часа. След два часа трябва да се стане и да се извърши обратното пътуване. Трябва пак да се пътува и то в първа класа. А след това, всеки от членовете на управителния съвет има пълното право да получи 60, 80 или 100 хиляди – същото беше по-рано и у нас – като обезщетение за неговия труд, защото човекът е изоставил работата си и трябва да му се плати за прекомерните усилия, положени от него.

Тези нелепости ги премахнахме у нас, защото те не бяха нищо друго, освен прикриване на печалбите и преди всичко, подкуп; имайте предвид, че членове на управителните съвети бяха предимно господа депутатите – същото беше по-рано и у нас.

Всичко това е отменено. Сега никой народен представител не може да бъде член в управителен съвет, макар и да не му се плаща нищо. Всякакво възнаграждение под каквато и да е форма, е изключено. Обаче, в другите страни не е като у нас.

Те казват: „именно, за това нашите държави са свещени за нас“. Да, съгласен съм с тях, защото им се плаща! Но дали тези държави са свещени и за техните народи, това е съвсем друг въпрос. Мисля, че не може сериозно да се поддържа, че е нещо добро, един да се мъчи и работи цяла година и за всичко това да получи някаква оскъдна заплата, а друг само защото е пътувал с експреса, да му се броят големи суми. Такова едно положение е недостойно и недопустимо.

Освен това, ние, националсоциалистите, сме против всякакви компромиси. Ако днес някой, със своя гениален ум, изнамери нещо значително и чрез умствения си труд ни принесе съществена полза, за такава ние сме щедри, защото това е работата. Такава личност принася полза на всички.

Не ще допуснем да се живее по готовански в нашата общност. Ще имаме грижата постепенно да направим това невъзможно.

Два свята

Виждате, че бих могъл да продължа примерите до безкрай. Това са два свята, застанали един срещу друг. Прави са противниците ни, когато казват: „С националсоциалистическия свят никога не можем да се примирим“. Та как е възможно един умствено ограничен капиталист да заяви, че е съгласен с моите принципи: по-скоро дявол ще влезе в черква и ще се причести, отколкото такъв един капиталист да възприеме мислите, които за нас са неопровержима истина; ние, скъпи другари, за себе си ние вече сме разрешили този проблем.

Златопритежание и златен еталон

Подхвърля ни се и нещо друго. Поддържа се, че ние сме се борили за запазване златния стандарт на цените. Разбирам ги много добре, защото златото е в тях. Някога и ние имахме злато, но те ни изнудиха и го ограбиха. Когато поех властта, не поради злоба се отдалечих от златото. И без това у нас нямаше никакво злато. За мен не беше никак трудно да осъществя разликата, защото: когато някой не притежава известна вещ, не е трудно да се раздели от нея. Ние нямахме нито злато, нито девизи – в продължение на 15 години ние бяхме непрекъснато изнудвани.

Не, скъпи мои другари, това не беше някакво нещастие за мен. Строежът на нашето стопанство е съвсем друг.

Новата мярка за стойността: нашият труд

Според нас, златото не е никакъв ценен фактор, а само средство за угнетяване и властване над народите. Единствената надежда, която имах, когато дойдох на власт и с която се крепях, беше: трудолюбието и способността на германския народ и на германския работник, интелигентността на нашите изобретатели, на нашите инженери, техници, химици и пр. Градях бъдещето върху силата, която се съдържа в това наше стопанство.

Бях изправен пред простия въпрос: трябва ли да загинем, защото нямаме злато; трябва ли да се придържаме към едно заблуждение, което ни съсипва? Аз застъпих другото разбиране: ние нямаме злато, но имаме работна сила. Германската работна сила, това е нашето злато, нашият капитал: с този капитал аз ще смажа всяка друга сила в света.

Вие трябва да живеете в жилища, които следва да се изградят – значи, работникът трябва да ги изгради. Материалът за тях, суровинният материал, трябва също да се създаде чрез работа. Цялото наше стопанство аз изградих върху понятието „труд“. Ние разрешихме нашите проблеми, а чудното е, скъпи другари, че пропаднаха, именно, капиталистическите държави с техните златни валути.

В цял свят днес е невъзможно да се продадат английски лири. Ако замериш някого с английска лира, той се пази да не бъде ударен от нея, когато, напротив, нашата марка, макар че зад нея няма никакво злато, остана стабилна. Защо? Да, скъпи другари, нашата марка няма златно покритие, но зад нея стоите вие и вашият труд!

Много по-скъпо и по-вярно от златото

Вие ми помогнахте да запазим марката стабилна. Германската монета, без златно покритие, днес е много по-ценна, отколкото самото злато, защото тя представлява нашето безспирно производство. За това трябва да се благодари на германския селянин, който работи от сутрин до късна вечер; това е резултат, постигнат от германския работник, който отдаде всичките си сили. И като по чудо, целият проблем беше разрешен.

Ако аз, драги мои приятели, преди 7 или 8 години бях заявил: след 6 – 7 години проблемът ще бъде: не какво да правим с безработните, а от къде да намерим работници – повтарям, ако бях казал подобно нещо, такова изявление щеше много да ми навреди, защото всички щяха да си помислят: той е полудял; с него е невъзможно да се говори, а камо ли да го следваме. За него не бива да се гласува: той е фантазьор. Днес всичко това е действителност и у нас въпросът е само един: има ли работна сила?

Благословията на труда.

Всичко това, скъпи другари, е благословията на труда. Само работата създава нова работа; парите не създават работа. Само трудът създава ценности, с които се възнаграждават онези, които искат отново да работят. Това, което създава един, дава предпоставката за живота на друг, а с това и на неговото творчество.

И ако успеем да мобилизираме работната мощ на нашия народ до най-висша степен, тогава и на отделната личност ще се паднат повече блага в живота. Неоспорим факт е, че ние включихме в стопанския производителен процес седем милиона безработни; други шест милиона полубезработни направихме постоянни работници; стигнахме дори до извънредни работни часове – и всичко това платено в брой само с нашата райхсмарка, която, докато траеше мирът, запази своята стойност и чиято покупателна сила рационирахме едва сега – през войната – и то не, за да я обезценим, а защото трябваше да поставим части от нашата индустрия в услуга на военното производство, за да можем с това успешно да поддържаме борбата за бъдещето на Германия.

Всичко това, драги мои сънародници, е един нов свят, който ние изграждаме, свят на общ труд, свят на задружни усилия, но също така и свят на общи грижи и задължения.

Не се зачудих, че в другите страни установяването на продоволствените дажби започна едва след два, три, пет, седем месеца, в известни случаи след година от започването на войната. Знайте, че това не стана случайно. Мнозина от вас, може би, останаха зачудени, че купоните се появиха още в първия ден на войната. Безспорно, скъпи другари, купонната система има две страни. Някой ще каже: нямаше ли да бъде по-разумно, ако за известни продукти се изоставеше тази система? Друг ще каже: какво значи това, само толкова и толкова грама кафе; така никой не получава достатъчно много; ако не бяха купоните, все някой щеше да получи повече! Съгласен съм, но именно това искахме да отстраним.

Не желаехме да допуснем, щото от най-важното за живота един да има повече, а друг – по-малко.

Има други предмети, например една ценна картина, която също така не всеки може да купи, макар и да има пари, поради простата причина, че нейният автор, да кажем Тициян, не е нарисувал толкова много картини. И без това, такива работи купуват малцина. Такива предмети може да се дадат всекиму, който е в състояние да ги заплати; той дава пари, които влизат в обращение. Но когато се отнася до хранителни продукти, всеки трябва да има по равно.

В другите страни се изчакваше. Там се питаха: трябва ли да се разпределя месото? Това беше първият тревожен сигнал, което значеше: ако имаш пари, приготви се; купи си хладилник и скрий в него няколко килограма сланина. Или: трябва ли и кафето да се дава с купони? За случая, там имаха две различни мнения: трябва ли да се разпределя или не. В продължение на цял месец въпросът се разглежда във вестниците. Прононсираните егоисти – както това е в демокрациите – ще си кажат: значи, кафето ще се дава с купони; да си купя кафе, докато още има. Най-накрая, се въвежда дажба за кафе; но става тогава, когато вече няма никакво кафе. Това, именно, ние не искахме да допуснем.

Тази е причината, поради която през войната предварително въведохме тези ограничения, за да имат всички по равно. А ние не се шегуваме, когато някой дръзне да се противопостави на нашите наредби!

Сигурно е, обаче, драги мои сънародници, че обобщено всичко това, ние имаме една държава, която стопански и политически се ориентира по съвсем друг начин, а не като западните демокрации. Безспорно е, че в тази държава народът е, който определя своето съществувание, както и линиите на своето поведение. Осъществи се в действителност, щото в тази държава, необятните народни маси да бъдат вградени в най-широк размер преди всичко в Партията, именно, в онази колосална организация, която започва отдолу и обгръща милиони хора, с нейните милиони служители, всички хора от народа и се гради постепенно нагоре.

За пръв път в нашата германска история се създаде държава, в която, при завземането на всички длъжности, са отстранени всякакви обществени предразсъдъци и то не само в гражданския живот. Лично аз съм най-добрият пример: не съм даже юрист, помислете си само, какво значи това! И въпреки всичко, аз водя.

Народен водач, произхожда от народа.

Ние постигнахме, щото в нашия обществен живот, всички длъжности да бъдат заемани от лица, произлезли от народа – ние имаме областни управители, които по-рано бяха земеделски работници, или прости шлосери. И не само това: прокарахме тези преобразования в държавата и там, където беше най-трудно – във войската.

Хиляди офицери, които по-рано бяха прости войници, днес напредват в службата си; и тук ние отстранихме всякакви препятствия.

Днес ние имаме генерали, които само преди 22 – 23 години бяха обикновени войници или подофицери, преодоляхме всички пречки от обществен характер.

Ние градим, преди всичко, живота на бъдещето. Известно ви е, че имаме безброй училища, като националполитическите възпитателни институти, училища Адолф Хитлер и пр. В тези училища събираме даровити деца от широките народни маси, синове на работници и селяни, родителите, на които не могат да платят училищните такси, за да получат висше образование. Те постъпват там постепенно, за да се изучат и след това да бъдат дадени в служба на държавата и Партията. След време те ще заемат най-високите държавни постове.

Не произхода, а способността е всичко.

С това дадохме всяка възможност за изграждането на нашата държава, напълно отдолу нагоре. Това е нашата цел, а също, скъпи другари, нека го призная – и нашата най-голяма радост в живота. Да се води борба за такъв идеал е нещо възвишено и толкова хубаво, че можем да кажем: Поставихме си една приказна, фантастична цел. Във въображението си виждаме една държава, в която занапред всяка длъжност ще се заема от най-способния, безразлично какъв е неговият произход. Една държава, в която произходът е без значение, а всичко зависи от способността и трудолюбието. Това е нашият идеал, за който работим и който застъпваме с целия си фанатизъм. За нас, заявявам ви откровено, това е нашето душевно блаженство – най-голямата радост, която може да ни бъде отсъдена на този свят.

Срещу този свят стои една друга картина, образът на друг свят. Идеалът на последния е вечната борба за пари, борба за капитал, борба за семейна собственост и борба за задоволяване егоизма на отделната личност; всичко друго е само средство към целта.

Това са двата свята, които днес са застанали един срещу друг.

Знам много добре, че ако в тази борба ние бъдем победени, това ще бъде не само краят на нашата социалистическа дейност за строителство, но въобще краят на германския народ. Без съсредоточаване на нашата сила, не е възможно да се изхранят всички тези хора. Днес за днес това е една маса от 120 до 130 милиона, от която само нашият германски народ е 85 милиона. Знаем това добре.

Вечната грижа за злато

Другият свят възразява: ако загубим борбата, нашата световна капиталистическа сграда ще рухне; събрахме златото, което сега стои струпано в зимниците ни и тогава то не ще има повече никаква стойност, защото, ако тези идеи се разпространят между народите – че народът е решаващият фактор, тогава? Значи, ние напразно сме купували нашето злато! Претенциите ни да владеем света не ще могат да бъдат поддържани повече. Народите ще отстранят финансовите династии и ще се предявят социални искания. И тогава ще последва крушението на света.

Разбирам добре и следните им изявления: Това ние искаме да възпрепятстваме и отстраним при всички възможни условия! – Защото те виждат, как става изграждането на нашия народ. Всичко това им е ясно. Само един пример: там е държава, която се управлява от един тънък слой богаташи; още от малки те пращат децата си в тяхното собствено училище, известния „Итън колеж“; в нашата страна това са училищата „Адолф Хитлер“ и националполитическите възпитателни институти.

Два свята! В единия случай това са децата на народа, а в другия – децата на паричната аристокрация и финансовите магнати. Там – само хора излезли от „Итън колеж“, а у нас – само мъжете от народа, могат да изпълняват някаква роля в държавния живот.

Това са два свята. Признават, че единият от тях трябва да загине! Или единият, или другият.

Ако трябва ние да загинем, с нас ще загине и германският народ. Ако загине другият, убеден съм, че едва тогава народите ще успеят да се освободят, още повече че нашата борба не е отправена против отделния англичанин или французин. Против тях ние нямаме нищо.

В продължение на години заявявах, че това е моята цел във външната политика. От тях ние нищо не искаме. Абсолютно нищо.

Когато започнаха войната, те не можеха да кажат: ще воюваме, защото германците искаха това и това от нас, а напротив, те заявиха: ще водим война, защото германската система не ни подхожда, защото се страхуваме, че тази система ще обхване и нашия народ! Ето за какво те водят и сегашната война.

Искаха отново да хвърлят народа ни в епохата на Версай и в онова неописуемо нещастие. Горчиво се лъжат!

Победа на напредъка

Щом като в тази война са поставени да се борят златото с труда, капиталът с народите и реакцията с напредъка на човечеството, то нека знаят, че трудът, народите и напредъкът ще спечелят победата. Също и цялата еврейска помощ нищо няма да им помогне.

Прозрях всичко това още преди години И какво исках аз от другия свят? Нищо освен правото за обединяването на германците и второ – да ни се върне онова, което ни беше отнето; нищо, което би представлявало загуба за другите народи. Колко пъти им протегнах ръка, веднага, след като поех властта! Нямах никакво желание за въоръжаване, защото, какво е въоръжаването? То поглъща голямо количество трудова сила! Именно, аз, който считам труда за най- решителния фактор, исках да използвам германската трудова сила за съвсем други цели. Вярвам, драги народни другари, по-рано да се е мълвяло между вас, че имам великолепни планове за моя народ.

Нашите цели на мира

Моята амбиция е да направя германския народ богат и да уредя германската земя. Желая да издигна стандарта на живота на отделния човек, да се сдобием с най-високата и най-хубавата култура. Искам, щото театърът да бъде достъпен за целия народ, а не само за горните „десет хиляди“, както е това в Англия и въобще цялата германска култура да бъде в услуга на народа.

Това са колосални планове, които имахме и за чието осъществяване ми беше нужна работна сила. Въоръжаването ми отне работника. Предложих ограничения на въоръженията, но те ми се присмяха. Не чух нищо друго освен „не!“ Предложих ограничение на отделните въоръжения – отхвърлиха го. Предложих въздушното оръжие въобще да бъде отстранено при воденето на войната – отхвърлиха го. Предложих хвърлянето на бомби да бъде ограничено – и това отблъснаха. Отговориха: „Това е, именно, с което ще ви наложим нашия режим“.

Но нека се знае, че не съм аз човекът, който оставя работата по средата: щом като е нужно да се браня, тогава аз ще се браня с необуздан фанатизъм.

Когато видях, че голямото германско въоръжение застави Англия да мобилизира същите личности, които и по-рано предизвикаха Световната война, разбрах, че ние ще трябва да воюваме още веднъж, тъй като противниците ни не искаха мир. Едно е съвсем ясно: какъв съм бил преди Световната война? Една неизвестна и непозната личност. Какъв бях през войната? Непознат обикновен войник и нямах никаква отговорност за Световната война. А кои са лицата, които днес ръководят Англия?

Старите призраци

Това са все същите, които и по-рано подбуждаха към война; същият Чърчил, който беше най-подлият подстрекател за война, умрелият недавна Чембърлейн, който и тогава, както и съвсем скоро, подклаждаше войната; и цялата тяхна компания, разбира се включително и народът, който вярва, че с йерихонски тръби ще може да победи народите: това са същите стари признаци, които сега отново оживяха.

Срещу тях въоръжих германският народ. А още и поради следното мое убеждение: Световната война прекарах като войник и много пъти преживях да бъда обстрелван от неприятеля, без да мога да му отвърна; преживях положението да бъда без муниции или да разполагам с недостатъчно количество от тях, и непрекъснато да бъда обстрелван. Цялата моя вяра в германския народ и неговото бъдеще аз си създадох тогава от познаването ми на германския войник – малкият обикновен мускетар. В моите очи той е бил винаги един голям герой.

Безспорно е, че и другите класи от народа направиха всичко възможно от тяхна страна. За онзи, който живееше у дома си в охолност и богатство, за него Германия изглеждаше много добре. Той можеше да се наслаждава на всичко: култура, удобен живот и пр.; можеше да се радва на германското изкуство и на разни други блага; можеше да пътува из германската земя; можеше да разглежда германските градове. За него всичко беше хубаво. И че се е застъпвал за тогавашното положение, е лесно обяснимо.

Доверие към малкия мускетар

От другата страна стоеше малкият мускетар. Това беше незначителният пролетарий, който по-рано нямаше с какво да се изхрани, който винаги трепереше за своето съществувание и който въпреки всичко, цели четири години се бори в окопите като истински герой. В него имах доверие и в него потърсих отново опора. Когато другите се отчаяха от Германия, в погледа на малкия мускетар намерих отново вярата си в нашата родина. Аз знаех тогава: Германия няма да загине! Германия няма да загине, докато има такива синове.

Преживях също да видя, как тези борци, тези храбри войници, винаги биваха злепоставяни, защото другите можеха да ги унищожават със своето материално превъзходство. И тогава не съм мислил, че поне в лично отношение англичанинът може да ни превъзхожда.

Само някой умопобъркан може да твърди, че аз съм се чувствал по-долен от англичанина. Никога не съм се подценявал!

Проблемът за сравняването на германеца с англичанина, тогава въобще не е бил слаган за разглеждане. Англичаните тогава хленчеха из целия свят, докато най-после успяха да получат помощ.

Но този път аз бях решен да подготвя света и да разширя нашите позиции; и второ: вътрешно да бъдем така въоръжени, щото германският войник да не се чувства изоставен и на фронта да не бъде сам, предоставен на съдбата си, пред една подавляваща го сила.

Предложения след предложения

Най-после войната започна. И в този случай аз направих всичко, което беше възможно за един човек; стигнах дори до самоунижение, само и само да избегна войната. На англичаните правех едно след друго всевъзможни предложения. Убеждавах техните дипломати и ги заклевах да бъдат благоразумни. Не беше възможно нищо да се направи.

Те искаха войната и не се стараеха да го прикрият. От седем години Чърчил постоянно заявяваше: „Аз искам война“. Ето, сега я имат!

Съжалявах, че народите трябваше да се бият отново, същите народи, които аз исках да сближа и които, според мен, задружно можеха да създадат блага. Обаче целта на тези господа е: да премахнат национал-социалистическата държава, отново да раздробят германския народ на съставните му части и пр., каквито са в същност техните военни цели; този път те ще преживеят една изненада и вярвам, че за тях изненадата вече започна.

Между нас, драги мои народни другари, има мнозина стари бойци от Световната война, които знаят какво значи пространство и време. Мнозина от вас участваха в сраженията на изток и много названия на градове и места, за които сте чели през 1939 год., са още пресни в паметта ви. Вероятно мнозина от вас и то при лошо време и силна жега, са участвали тогава в безкрайните походи. Как мъчно се воюваше по онова време! Колко кръв трябваше да се пролее, за да се напредне само с няколко километра. А този път, скъпи сънародници, с каква мълниеносна атака изминахме същото разстояние!

 – Само осемнадесет дни и държавата, която трябваше да ни избие пред самия Берлин, беше унищожена!

Кой изпусна автобуса?

След това дойде английското нападение в Норвегия. Англичаните, които всичко знаят, чух да казват, че ние сме били проспали зимата; а един голям държавник даже уверяваше света, че аз съм изпуснал автобуса. Но ние стигнахме тъкмо на време, за да се качим в автобуса при англичаните.

Там, където е стъпил германски войник...

Неочаквано ние се събудихме. За няколко дни си осигурихме позициите в Норвегия, чак до Керкенез. Нужно ли е да ви казвам, че където стъпи германски войник, там няма място за други ?

След това, те пожелаха да действат умно и бързо на запад, в Белгия и Холандия и работата стигна до смазването на онази офанзива, развитието на която мнозина от старите бойци наблюдаваха загрижено. Знам добре, какво си мислеха тогава повечето от тях. Те преживяха Световната война в борбите на западния фронт, както и всички сражения във Фландрия, Артоа и около Вердюн. И всички те си казваха: да, но сега там е линията Мажино! Как ще може да се превъзмогне, колко кръв ще се пролее, колко жертви ще се дадат и как бавно ще върви работата? Но само за шест седмици ние завършихме и тази борба.

Никоя сила в света!

Белгия, Холандия и Франция бяха смазани, бреговете на Ламанша – завзети; и там поставихме нашите батареи и нашите опорни бази. По този случай ще ви кажа, че без наше съгласие никоя сила в света не може да ни измести от тази област!

А сега, драги мои сънародници – за нашите жертви. За отделната личност те са тежки. Жената, която е загубила съпруга си, загубила е най-скъпото, което е имала. Същото е и за децата, останали без баща. Майка, която е жертвала чедото си, годеницата или любимата, която е останала сама, след като близките и́ са заминали, за да не ги види повече през живота си – всичките те са дали скъпи жертви.

Най-големи успехи при най-малки жертви

Но ако пресметнем и сравним сегашните загуби съответно с жертвите, които дадохме през Световната война, ще се зачудите, че те са толкова малки. Помислете си само, че убити до сега няма даже приблизително, толкова колкото Германия даде през цялата война в 1870/71 год. против Франция[1]. С тези жертви разкъсахме обръча около Германия. Числото на ранените е също така крайно умерено и представлява само част от това, което очаквахме.

И за всичко това, драги муниционни работници, трябва да благодарим на нашата великолепна войска, която е проникната от един нов дух, в който е включен и духът на нашата народна общност и която войска знае сега защо всъщност воюва.

Трябва да благодарим за това на нашите войници, които извършиха невиждани подвизи. Германският войник, обаче, трябва да благодари на вас, на муниционните работници, които му дадохте оръжието за борба.

Защото едва сега за пръв път той влиза във война, без да мисли за оскъдица в муниции или да се страхува, че оръжието му е негодно. Нашето оръжие от всички видове и във всяко отношение беше по-добро.

Това е ваша заслуга! Това е резултатът от вашата майсторска способност, вашето прилежание, знание и преданост. Че милиони германски семейства запазиха стопаните си и за в бъдеще ще има кой да ги издържа, и че безброй бащи и майки се радват на синовете си, всичко това те трябва да благодарят на вас, драги муниционни работници!

Най-добри войници и най-добро въоръжение

Вие дадохте оръжието, с което те можаха да победят; оръжие, в което войниците са толкова уверени, че всички с гордост казват: „ние сме не само най-храбрите войници, но имаме и най-доброто въоръжение в целия свят; и то не само за сега – в бъдеще ще е още по-добро.“

Тази е разликата, в сравнение с положението през Световната война. Но не само това, а преди всичко фактът, че германският войник сега има достатъчно муниции. Може би, скъпи сънародници, след като войната свърши и се направи точна сметка, ще ми кажете: господине, вие сте били крайно разточителен, вие сте наредили фабрикуването на муниции, които са останали неизползвани! Всичко още стои.

Изстреляните бомби се възстановяват – човекът е незаменим

Да, драги сънародници, наредих да се произвеждат муниции, защото преживях Световната война и това, което настъпи тогава, не искам да се повтаря; и още, защото си мислех, че изстреляните гранати може да се попълнят, бомбите – да се заместят, но хората са незаменими.

Така че в сегашната война муниционен проблем изобщо не е имало; може би да е съществувал проблем с доставките. Когато борбата завърши, установихме, че за всички родове оръжия ние сме изразходвали едва само едномесечното наше производство на муниции.

Днес ние сме въоръжени, за да посрещнем всяка вероятност, а Англия може да прави, каквото иска.

През всяка от идните седмици ние ще и́ нанасяме все по-големи и по-големи удари, а ако пожелае да стъпи някъде на континента, ние сме готови веднага да я посрещнем и поздравим.

Знам, че ние нищо не пропуснахме, но дано и англичаните да не са забравили нищо.

Сега, за въздушната война: аз не я исках. Ние я приехме и ще я водим докрай. Тя не беше по волята ми и аз винаги бях против нея. През цялата война в Полша, не водихме такава война. Не исках да допусна нощни нападения, но от Лондон казаха: „Не правят това, защото германците не могат да летят нощем “.

Но сега сигурно са разбрали, дали сме в състояние да летим нощно време! Освен това, нощем летецът не може да се прицелва добре, а желанието ми беше да се нападат само важни военни обекти, да се атакува само на фронта, да се воюва против войници, а не срещу жени и деца. Затова не го направихме.

Не го направихме и във Франция. Тогава не извършихме никакви нощни полети. При нападението над Париж бяха атакувани само муниционни съоръжения, а нашите летци са отлични мерачи; в това може да се убеди всеки, който ги е виждал. Но по онова време, великият стратег Чърчил реши да започне неограничената въздушна война нощно време.

Започна с Фрайбург в Брайзгау и продължи до днес. През цялото това време не са сполучили да унищожат нито един муниционен завод. Не можаха дори да повредят, или да преустановят работата, нито в една единствена муниционна фабрика – защото, точно според английските сведения, там, където предполагали, че има фабрики, намирали прекрасни пейзажи, осветени от лунна светлина.

Направиха, обаче, много семейства, жени и деца нещастни. Любима цел за обстрелване на англичаните са нашите болници. Защо? Това не може да се разбере. На вас е добре известно, колко често са обстрелвали болниците в Берлин.

Е добре. Аз чаках един месец, вярвайки, че след приключването на войната във Франция, англичаните ще изоставят този начин на воюване. Очакванията ми не се оправдаха.

Безкрайно търпение

Чаках още един месец. Чаках още три месеца. Но щом като върху нас се хвърлят бомби, естествено е, че аз не мога да поема отговорността пред германския народ да допусна избиването на съотечествениците си, за да покровителствам чужденците; трябваше да приема и да водя и тази война. Тя се води сега с решителност, материали, средства и храброст, с каквито разполагаме.

Да се победи Германия е невъзможно

Когато настъпи часът на последния удар, тогава ще разчистим всички сметки с тях. На господата, обаче, ще кажа още от сега:

Времето за това ще определим ние! В това отношение аз съм предпазлив. Можехме още миналата есен да атакуваме на запад. Чаках най-хубаво време. И вярвам, че нашето чакане беше възнаградено.

Ние сме толкова сигурни в успеха на нашето оръжие, че можем да си позволим това. Германският народ е в състояние да изчака подходящото време.

Вярвам, че той ще ми бъде благодарен, че изчаквам удобния момент, а с това спестявам много излишни жертви.

Именно, това е в характера на националсоциалистическата държава, че тя, по време на война и когато не е крайно нужно, пази и пести хората си – защото това са нашите другари от народа.

От същите съображения, при войната в Полша ние се отказахме от известни операции, понеже бяхме напълно убедени, че една или две седмици по-късно, проблемът щеше да се разреши сам по себе си.

А често постигахме важни и големи резултати, без да сме жертвали дори един единствен човек. Същото беше на Запад; тази наша практика ще се запази и за в бъдеще. Нямам нужда от „успехи за престиж“ и не ще воюваме за достолепие; ние ще се ръководим само от трезви, военни съображения. Ще вършим това, което е нужно, а всичко излишно ще изоставяме.

Що се отнася до всичко друго, нека се надяваме, че ще дойде часът, когато разумът ще победи и мирът ще настъпи. Обаче, светът трябва да знае, че да се победи Германия е невъзможно, нито военно, нито временно, нито стопански!

Каквото и да стане, нека се знае, че от тази война Германия ще излезе победителка.

Не съм аз човекът, който, веднъж започнал борбата, ще я остави недовършена и то в моя вреда. Доказах това с дейността си през моя досегашен живот и ще докажа повторно на господата, които познават живота ми само от писанията на емигрантите, че съм останал все същият.

Капитулация не познаваме

По времето, когато влязох в политическия живот, заявих на моите привърженици – това беше съвсем малка група от работници и войници:

В нашия и в моя речник, една дума не съществува: това е думата „капитулация“.

Не исках войната, но щом ми я налагат, аз ще я водя до последното издихание. А днес аз съм в състояние да я водя, защото зная, че зад мен е целият германски народ.

Днес аз съм блюстителят на неговия бъдещ живот и действам съгласно наложените изисквания. Можех да уредя собствения си живот много по-приятно и удобно. Боря се вече от двадесет години и не само, че не се отклоних, но поех извършването на всяка неотложна работа със съзнанието, че това трябва да се извърши за доброто на германския народ. В това отношение моят живот и моето здраве не играят никаква роля.

И зная, че, въодушевени, именно, от този дух, зад мене стоят до последния човек всички германски офицери и войници.

Всички онези глупци, които си въобразяват, че в това отношение може да се доведе до разцепление, съвсем забравиха, че Третият Райх съвсем не е това, което беше вторият.

Благодарност към работници и селяни

Също така обединен зад мен стои целият германски народ. Преди всичко трябва да поблагодаря на германския работник и на германския селянин. Те, двамата заедно, ми дадоха възможността да подготвя войната и да приготвя необходимото въоръжение за нейното провеждане. Само те двамата ми дават възможност да водя войната, безразлично колко дълго ще трае тя.

Също моята особена благодарност към германската жена, онези безброй жени, които през сегашното велико време трябва отчасти да извършват трудната работа на мъжете – на жените, които с любов и фанатизъм се отдадоха на новото си занятие и по този начин, в много места заместиха мъжете. Благодаря ви за личните жертви, които правите, както и за многобройните необходими ограничения, които понасяте. Благодаря ви също от името на всички онези, които днес представляват германския народ, както и от страна на тези, които в бъдеще ще съставят нашия народ.

Нашата борба не е само за настоящето, а преди всичко и на първо място – борба за бъдещето. Заявих изрично на 3 септември 1939 год., че времето не може да ни съкруши; никакви стопански затруднения не ще бъдат в състояние някога да ни сломят и още по-малко е възможно да бъдем победени чрез оръжие. Това е невъзможно. Осъществяването на успеха е гарантирано от поведението на германския народ.

Осъществяването на моите твърдения ще донесе в бъдеще богата награда за германския народ. Когато завършим благополучно войната, нека се знае, че тя не е била спечелена от неколцина индустриалци и милионери, или от няколко капиталисти, благородници и граждани.

„Аз съм вашият поръчител“

Драги работници, в мене трябва да виждате вашия поръчител. Излязъл съм от народа и през целия си живот се борих за германския народ; и когато завърши сегашната борба, която е най-тежката през моя живот, тя ще намери заключението си в нова работа, която ще се подеме за благото на германския народ.

В това отношение ние си поставихме големи планове, насочени единствено към най-високото издигане на германската народна държава и към нейното непрекъснато усъвършенстване; германският народ ще бъде непрекъснато въвеждан във великата история на неговото съществуване и същевременно ще му се доставя всичко онова, което прави живота ценен.

Решени сме да премахнем постепенно всички пречки, които спъват отделната личност в развитието на нейните способности и в заемане мястото, което и́ се полага.

Ние сме твърдо решени да изградим една социална държава, която да бъде и остане образец във всички области на живота. В нея ние съзираме крайната победа. Защото видяхме какво стана при другите. Привидно, преди двадесет години, те спечелиха победата. Какво даде тази победа? Нищо друго, освен скръб и мизерия, а крайният резултат – безработица. Водиха войната за тяхната проклета плутокрация, за няколко финансови династии, които владеят техния паричен пазар и най-накрая, за няколкостотин личности, които управляват същите онези народи. Всичко това е една добра поука за нас.

След приключването на войната, в Германия трябва да започне едно голямо творчество: през германските земи ще прокънти викът „Събуди се!“ Тогава германският народ ще престане да доставя топове и ще започне работата на мира и на новото строителство за милионните маси!

Тогава ще покажем в действителност на света, какво значи господар и кой е господар: капиталът или трудът.

И тогава от този труд ще израсне онзи велик Райх, за който мечтаеше един голям наш поет. Ще се създаде, именно, онази Германия, към която всеки неин син ще бъде привързан с фанатична любов, защото тя ще бъде истинско отечество и за най-бедния, защото ще разкрие живота и за него.

Подмятаха ми понякога: това са фантазии за бъдещето, празни надежди!

Скъпи сънародници, когато през 1919 година, като неизвестен и непознат войник, тръгнах по моя път, аз поставих пред себе си, с най-голяма фантазия, най-големите планове на бъдещето. И те се сбъднаха!

Преминахме най-трудното

Това, което днес представя моят план и което си поставям за цел, не е нищо в сравнение с извършеното досега и с постигнатите успехи, които стоят зад нас. То ще бъде сигурно и по-скоро осъществено, отколкото онова, което трябваше да постигнем до днес. Защото пътят от неизвестния и непознатия войник до Водач на германската нация беше много по-труден, отколкото ще бъде пътят на Водача на германската нация до създател на бъдещия мир.

Трябваше петнадесет години да се боря и домогвам за вашето доверие. Днес, благодарение на вашето доверие, аз се боря само за Германия.

И след това ще дойде времето, когато ние заедно, задружно ще се борим за великия Райх, който ще бъде Райх на мира, труда, благоденствието и културата, която ние искаме да издигнем и която ще издигнем.

Благодаря ви!