Решен бях да освободя Германия

Пълна вътрешна победа на националсоциализма

Реч, произнесена в навечерието на 9 ноември 1940 година в Лъовенбройкеллер - Мюнхен по случай възпоменателния празник на старите борци на националсоциалистическото движение

Партийни съмишленици и съмишленички! Скъпи другари!

И тази година посрещаме 9 ноември и както тогава в навечерието на този ден, събрахме се отново всички заедно. През 1923 г. борбата за завземане властта в Германия достигна своя краен предел. Борбата, както и значението на този ден, ще разбере само онзи, който е в състояние да си припомни времето, което тогава ние трябваше да преживеем, както и да възкреси в паметта си предисторията на колосалната борба.

Когато встъпихме в политическия живот на нацията, имената ни бяха непознати. По-голямата част от нас, начело с мен, не се числяхме даже към никоя политическа партия. Повечето бяха войници, завърнали се от тежката война, изпълнени с яд и омраза в душите си. Положението на нашия народ и на германската държава ни се струваше безнадеждно.

Германия, от времето на 1914 г., Германия преди войната, не беше вече нашата Германия. И при това положение ние се чувствахме свързани с нея, защото въпреки всичко, тя въплъщаваше в себе си единението на по-голямата част от германците. Това беше страната на труда и на благоденствието. Каквото и да се говори против него - предишният Райх - трябва да се признае, че той даде началото на социалното законодателство.[1] Още в онази Германия се взе становище спрямо проблемите, за които и днес, тридесет години по-късно, така наречените демократи остават слепи и глухи. Сигурно е, че тези проблеми, понеже друго е немислимо, са били плод на тогавашното време; с други думи казано: тогавашната държава, която в дълбоките си основи е била предимно капиталистическа, не е могла да стори друго освен бавно и частично да пристъпи към разрешаване на социални въпроси.

Още по-забележително е, че тогава поне са се занимавали с такива проблеми и са се опитвали да ги разрешат, съобразно с тогава съществуващи възможности.

Освен това, тогавашна Германия беше все още страна на демократите. В нашата страна демокрацията разиграваше свободно своите оргии и то в много по-широк размер, отколкото където и да било другаде. Германия беше страна на свободата и всеки можеше да върши и прави, каквото си иска. Свободата отиде толкова далеч, че границите на държавата ни бяха свободни и отворени за всекиго, а не както в Америка, така наречената „страна на безграничната свобода”. Там всеки жител трябва предварително да издържи един извънредно тежък изпит, докато получи окончателно разрешение да стъпи върху свещената земя на демокрацията, макар че в Америка живеят едва по десет души на квадратен километър.

У нас - още тогава са повече от 130 души на квадратен километър - такива мерки не бяха взети. При нас царуваше такава свобода, че всеки евреин или поляк можеше да дойде и да получи веднага пълни и равни права, без никакви особени формалности. По-късно Германия щеше горчиво да се кае за всичко това.

Тогава, именно тогава, в Германия се събра онази маса от международен произход, която в 1917 година разви знамето на революцията. Тогавашна Германия, беше преди всичко, страната на мира, хората живееха и искаха да живеят, печелеха и искаха да печелят. Съзнаваха, че войната не подхожда на печалбите.

Толкова дълбоко се вярваше в мира, че когато целият останал свят се въоръжаваше и то безспорно против Германия, от наша страна се пропускаха всички удобни случаи, които трябваше да използваме за неизбежното стълкновение. И когато войната настъпи, тя завари Германия напълно неподготвена.

Не ще критикувам тогавашното време, макар и да съм в състояние да направя това, защото както може би, никой в историята - аз не само знаех да извлека нужната поука от миналото, но и да я използвам. Постарах се да не оставям германския народ повторно да изпадне в такова опасно положение, като тогавашното.

Вечните подбудители за войната

Англия беше още тогава наш враг. Когато казвам „Англия”, твърдя с положителност, че там народ и правителство са две различни понятия. Една незначителна група от международни демократи, евреи и плутократи властва в тази страна и тази група още тогава насъскваше към война. Днешният министър Чърчил и тогава беше един от хората, които насъскваха, а мнозина други, сега вече старци, в младите си години бяха едни от най-дейните провокатори. Удаде се тогава на британските подпалвачи на войната да мобилизират цял свят против Германия.

Така се стигна до онази война, която Германия не желаеше, защото иначе тя би имала много по-добри възможности за нейното водене. И макар че въоръжението на тогавашния Райх да беше лошо - това днес свободно можем да го кажем - въпреки всичко, Германия издържа във войната повече от четири години.

Като някогашен войник от Световната война и днешен Върховен вожд на германската войска, казвам: и тогава те нямаше да победят Германия, ако техният съюзник не ни сломи вътре в държавата ни.

Четири години се мъчиха и трябваше да възкръсне някакъв американски фокусник, който да им изнамери формулата, с която германският народ, вярвайки в честната дума на една чужда република, беше подло измамен. Когато по-късно се преструваха, че без друго щяха да ни победят, достатъчно е да им се постави въпросът: ами защо бе извикан духът, който ни омая, щом като без него са щели да ни победят?

Германия беше тогава смазана от една банда предатели, които развиваха пъклената си дейност в нашата земя и между народа.

За нашата доброта ние си получихме наградата. Дните 8 и 9 ноември 1918 година, както и седмиците след тях, ще служат като напътствие за вечни времена на германския народ. Тогавашните „победители” не изпълниха нито едно от своите обещания. Започна най-голямото нарушение на дадена честна дума, непознато до тогава в историята. Последва време на страдания, лишения и свързаното с тях отчаяние при нашия народ, като мнозина не намираха вече смисъл в живота. Числото на самоубийствата стигна до 20 000 годишно. За повечето от тях изглеждаше, че животът няма стойност, щом като не съществуваше никаква възможност за постигането на някакво равноправие, а заедно с това - и свободата на германския народ.

Тогава собствено започна нашата борба. Тя беше хубава война, защото се водеше срещу вероятностите. Когато за пръв път се явих в този град и мнозина из между вас, които сте тук, ме последвахте, най-добрите ми приятели ме изоставиха. Те не можеха да разберат, как така един, иначе „толкова благоразумен човек”, може да си втълпи в главата сам да започне борба против всички съществуващи реалности.

Казваха: „Какво иска този нещастен червей? Той няма нито пари, нито армия, нито даже един вестник. Няма партия, а срещу него стои всичко, което се намира тук. Той смята да се бори против всички. Иска да води борба против господарите и пролетариите, против демократическия Райх и против отделните германски държави; иска борба против всички концесии, против организираното общество, против капитала, а също така и против професионалните организации - въобще няма нищо, против което този човек да не иска да се бори. Желае да изгради нова държава и едно ново общество, а зад себе си няма никого - един луд, който дръзва да излезе сам и да обяви война на цялото компактно мнозинство, във всички области на живота”.

Борбата не беше лека и въпреки това, успехите започнаха постепенно да се постигат, против метода на абсолютното държание, както и този на усмивките и подигравките, по-късно, против потока от лъжи и клевети и най-после против терора - младото Движение започна да си пробива път. Вие всички преживяхте това. Вие се присъединявахте един по един към мене: едните през 1919 г., другите през 1920, 1921 г. и по-късно. Тогава всички бяхме обзети от чувството, че ние, въпреки всичко, ще спечелим борбата за завземането на властта в Германия, макар че тя може да бъде и тежка. Това, което говореше в наша полза, беше: разумът, верността на нашите принципи и съзнанието, че тогавашната държава не може да се задържи и че е само въпрос на време, кога тя, така или иначе, ще трябва да се разпадне.

Гражданин и революционер

Бих могъл да кажа, най-после, че у нас имаше някаква мистична вяра в безсмъртието на германския народ, която, обаче можеше да загине, ако тогавашното положение продължаваше да съществува.

Така постепенно израснахме ние, гледани от едни с равнодушие, преследвани от други със злоба, а също мразени от мнозина, защото разваляхме тяхното спокойствие, а също и някои от гражданите, които гледайки от прозорците си на улицата, ядосани си казваха: „Вечно тези безредици, няма ли най-после да мирясат! Винаги стига до сбиване, защото не дават спокойствие на другите. Трябва да се подчинят, както и ние се подчиняваме. В себе си човек може да си мисли, каквото си иска, но необходимо ли е всичко да се казва пред другите? Може спокойно да го задържи за себе си и пак да си остане почтен гражданин. Ние също протестираме мълком и най-много в душата си. И винаги с насилие! Нали знаят, че и другите са силни - умният трябва да отстъпи”. Тогава ние не бяхме умните. Та аз и като дете не бях такъв. Предпочитах никога да не отстъпвам, даже и пред опасността другите да кажат: „това, което ти стори не беше разумно”.

Поради това, постоянно нарушавахме спокойствието на такива граждани. Никога не се преклонихме, но винаги искахме все повече и постепенно успяхме да превземем улиците, да завладеем площадите и да си присвоим всичко, което ни заобикаляше.

От тук започнахме да се разпростираме извън нашето отечество. Борбата беше упорита, особено против племето, което изглеждаше всемогъщо в нашата страна - против еврейството. А какво значеше това, знаят само тогавашните другари. В по-далечно бъдеще на неродените в днешно време не ще бъде нищо известно от преживяното. Това беше борба против една сатанинска сила, която беше завладяла целия наш народ, която имаше в ръцете си доминиращите позиции не само на нашия духовен и културен, но също и на политическия и на стопанския живот и от тази позиция надзираваше живота на цялата нация. Това беше борба против сила, която можеше да преследва със закона всекиго, който дръзваше да се присъедини към нас или беше готов да и се противопостави.

Вие знаете, любезни другари от народа, аз винаги поддържах схващането, че няма по-глупав народ от еврейския, а също и народ по-безсъвестен и без скрупули от него. Поради това бях на мнение, че ще дойде часът, когато ние ще отстраним това племе от редовете на нашата нация. Така ние обявихме тогава война на всички, които подкрепяха и ръководеха държавата, като се отдадохме изцяло и единствено в служба на германския народ.

Нашата цел беше само една: да бъдем полезни и да служим на германския народ, като бяхме готови да поемем всичко върху нас.

Първите жертви през 1923 година

Настъпи 1923 година. Направихме първият опит да вземем властта в наши ръце. Опитът ни пропадна и тогава дадохме първите кървави жертви.

Именно, тази привидна несполука от 1923 година считам като начало на последвалия наш победоносен марш. Знаех, че след като не се удаде на нашите противници да унищожат напълно Движението ни, то пак щеше да се надигне отново и тогава кървавите жертви от 9 ноември щяха да ни помогнат да си осигурим крайната победа. Противниците ни вярваха, обаче, че 9 ноември беше нашият край. Само няколко месеци по-късно беше вече осъществено едно ново закрепване на Движението, а след една година започна новият възход.

През 1925 година бях освободен от затвора. Само няколко месеца бяха достатъчни, за да основа Партията отново. И тогава започна достойната за учудване война и борба, както и единственият по рода си победоносен поход в Германия. За мнозина други, годините 1925, както и 1926 и 1927, после 1928, 1929 и 1930, може би, бяха без всякакво значение. Тогава имаше дребни граждани, които продължавайки да живеят в своята ограниченост, не подозираха нищо от това, което ставаше около тях. Такива граждани не забелязваха даже че се подготвяше най-великата революция на всички времена. Също и някои водачи на социалистическата и комунистическата партии не можеха да разберат, че тогава се извършваше уникална по размерите си промяна.

Ние обаче, националсоциалистите, които всичко преживяхме, ние се борихме непрекъснато, година след година и месец след месец и за наша радост и гордост, виждахме, че Движението растеше и се разширяваше, докато най-после, след 1931 и 1932 години, дойде 1933^-та година, която ни донесе победата.

Допустимо е, че тогава имаше и такива, - ние знаем това, драги партийни съмишленици - които казваха: „Слава Богу, сега са на власт, ще имаме вече спокойствие”. За тези хора националсоциализма е бил винаги само партийно явление. Те не разбраха, че войната на Партията нямаше да престане само защото тя беше станала държава, мироглед и германски Райх, но че борбата за германския народ трябваше да продължи дотогава, докато тя постигне приобщаването и на последния германец в лоното на нашите идеи. Но и след това няма да има спиране; ще трябва ежегодно да се подновява борбата за привличането на германската младеж, като се просвещава всеки годишен набор и освен това, се изгради великата сграда на националсоциалистическата държава.

Едновременно стана и голямото вътрешно възраждане на народа. Вие знаете - раздори и кавга никога не са ми били желателни. Целта ми е била винаги да убедя другарите социалисти и комунисти и след това да ги спечеля. Защитавал съм се само тогава, когато противникът по-рано е излизал срещу мен с вдигнат юмрук. Тогава винаги им казвах: „Другарю, не отстъпвам нито крачка назад! Или ще свалиш юмрука си, или ще го смажа, но ако ти излизаш със сила, запомни добре, че мен не ме е страх и ще видиш, че ние знаем не по-зле от теб да боравим със силата”.

И ние спечелихме милиони!

Да, аз се въоръжавам!

13^-те милиона избиратели през 1932 година не паднаха от месечината - невъзможно е да не са участвали в изборите. Те бяха хора дошли от всички други партии. Ние ги бяхме постепенно убедили и те се отказаха от предишните си предубеждения против нас. Всички те бяха се сраснали в една единна общност.

Със същите, именно, мисли поех властта в 1933 година, защото какво по-хубаво от това да се работи в мир! И ние работихме - доказахме това. Ако някой ми каже днес: „Да, може би, в политическия живот понякога войната е нужна, за да подпомогне известен режим” , то аз ще му отговоря: „Да, за демократите, но не и за нас, още повече, че аз нямам нужда от никаква помощ”. Германският народ ме следваше, а зад мен беше Движението.

Какво създадохме през времето от 1933 година?

Изградихме отново държавата, укрепихме стопанството, заздравихме финансите, вдъхнахме нова вяра на германския народ, спасихме много хора от отчаяние, установихме в ред не само в нашите градове, а и навсякъде. Германия започна да процъфтява. Разбира се, трябваше да преживеем същото, което се случи и преди Световната война[2].

Успоредно с възхода на Германия, растеше в същия размер и завистта на същите хора, които веднъж вече бяха натрапили войната на Германия. Господата Чърчил и консорциум започнаха веднага да насъскват. Мистър Идън[3] а, разбира се, и евреите начело с Хоар Белиша и всички там подобни, подновиха своите подстрекателства, като ги засилваха от година на година все повече.

При упрека: „Вие се въоръжавате!” - ще им отговоря: „Да, направих го!” Преди това питаха: „Защо държите щурмовите отряди в готовност за отбрана, когато искате мир?” Защото имаше и има хора, които не го искаха, а на такива трябваше да се покаже, че ние сме въоръжени и за другия случай.

Когато дойдох на власт, ние приключихме с един Райх, който беше определян като демокрация.

Понастоящем, от време на време, цялата работа се излага по начин, като че ли биха били готови днес да дадат на германския народ всичко, ако той беше демокрация. Ами нали тогава германският народ беше демокрация? Германския народ живееше в демокрация и въпреки това, те го изнудиха и ограбиха. Дали е демокрация или авторитарна държава, за такива международни хиени няма никакво значение.

Това въобще не ги интересува. Тях ги интересува само едно: готов ли е някой да се остави да го оберат или не? Съгласен ли е, при това, такъв някой да бъде достатъчно глупав, че и да кротува или не? И ако една демокрация е достатъчно глупава да кротува, когато я обират, тогава тя е добра. А ако една авторитарна държава заяви: „не може да обирате нашия народ, нито отвън, нито вътре”, тогава тя е лоша.

Пет милиарда - за какво?

Ако ние като авторитарна държава, която се различава от демокрацията по това, че има след себе си народните маси, ако ние, казвам, като авторитарна държава бяхме готови да понесем всички жертви, наложени ни от международните плутократи и ако аз, в 1933 година, бях заявил: „Почитаеми господа в Женева! Почитаеми господа където и да се намирате! Какво желаете? Веднага ще си вземем бележка. Шест милиарда за годините 1933, 1934, 1935? Незабавно ще ви ги внесем!” - Тогава биха казали: Най-после едно разумно управление в Германия!

Аз застъпвах тогава съвсем друго гледище. Когато поех властта, непосредствено преди това, връчено ни беше съобщение за плащане на още пет милиарда, което представляваше последната вноска. Взех твърдото решение да не плащаме нищо повече. При това, размислих: хората, които със своя подпис са се задължили да платят пет милиарда на чужбина, това са били все добри демократи и са си направили сметката. И без това ми казаха още, че аз не разбирам нищо - нито от сметки, нито от стопанство. Щом като тези хора считат за възможно да платим още пет милиарда в чужбина, тогава ние сме в състояние да изразходваме, преди всичко, пет милиарда вътре в страната за въоръжението на Германия.

В случая ще има само едно трансфериране на сумите. Тогава извърших приготовленията - и то основни приготовления. Въпреки това германския народ от нищо не беше лишен. Напротив: включихме седем милиона души в процеса на производството, други, кръгло седем милиона, за които работа имаше само за половината от работното им време, направихме от временни надничари редовни седмични работници. Изплатихме всички надници, запазихме стабилна нашата валута и всеки може да си купи с парите си каквото си пожелае. Развихме нашето производство до невиждани размери, изхождайки винаги от нашия националистически принцип, че решаващият фактор в стопанството е наличната работна сила и способността за нейното организиране и използване.

Основата на нашата валута не може да бъде златото, а производството, тоест изцяло зависи от нас, как ще успяваме чрез усърдие и труд да създаваме стоки и консумативни блага, които отново да бъдат използвани от нашия народ и обратното - чрез лентяйство този процес може да се парализира.

И доживяхме да видим, как „златните” държави се раз-капаха заедно с валутата си, когато ние, които не сме „златна” държава, затвърдихме нашата валута. Няколко други държави събираха и трупаха злато, а сега светът е застрашен от разбирането, което все повече се разпространява и потвърждава практически, а именно , че само по себе си златото е без всякаква стойност, че без злато може да се живее също така добре, както и със злато, а при известни обстоятелства даже много по-добре. Това схващане може да стане твърде опасно за онези, които в златото виждат основния елемент на тяхната борба за господство в своята и които винаги са го използвали и ценили като такъв елемент.

Трудолюбието, проявено в нашия вътрешен живот, не само не успокои, но тъкмо обратното, то огорчи твърде много другия свят. Когато дойдохме на власт, те си казаха: „Това ще трае две, най-много шест или осем седмици, толкова можем да почакаме.” След три месеца казаха: “Трябва нещо да стане, така не върви.” Поискаха тогава да направят нещо против мене. Поради тази причина аз започнах да се защитавам и на вас са известни мерките, които трябваше да взема в 1933 год., още в началото на нашето управление. Когато видях, че те искат да ни поставят въжето на врата, напуснахме Обществото на народите, както и Конференцията за разоръжаването. Разбира се, продължих нашето въоръжение още по-усилено. През месец март 1934 година издадох заповед нашата армия да бъде увеличена в троен размер.

Започна след това интернационалната борба против нас, водена с всички средства, както вътрешно, така и външно: опити за създаване революционни заговори в Райха и пълна блокада външно. Това беше винаги придружено с предсказанието, че ако не пропаднем политически, ще се разгромим стопански.

Международни комплоти

Не ми е известно колко души тогава се молеха, ако въобще вярваха в Бога - да ни даде Бог лоша реколта, или да се провалят мерките, предприемани от нас за отстраняването на безработицата. Те бяха така хипнотизирани от това си желание, че сами си внушаваха осъществяването му. Те си казваха: „иначе не може да бъде: в стопанско отношение трябва да се провалят.” Казваха си всичко това толкова продължително, докато най-после го повярваха. Те описваха, даже в най-големи подробности, как ще се развият отделните фази на провалянето. Освен това, доказваше се с положителност, че германският народ все повече и повече се отдръпва от мене, че постепенно съм оставал сам, докато неочаквано дойдоха нови избори, от които излезе, че вместо 94%, зад мен стоят 98% от избирателите.

Естествено, те бяха крайно огорчени и разсърдени от едно подобно развитие на нещата и започнаха тогава най-сериозни опити от тяхна страна да ни поставят на тъмно. Това даде същите резултати. Драги съмишленици, както и всички подобни опити, правени във вътрешността на държавата, са добре известни вам от годините 1925^-та, 1926^-та и прочее. Тогава започна комплотът на всички, политически партии против националсоциализма. Уловиха се ръка за ръка всички, от ляво на дясно, събраха се най-големите крайности: едрите капиталисти със социалистите от интернационалните издания; борсовите спекуланти се уловиха ръка за ръка с марксистите и всички заедно се опълчиха против омразния им националсоциализъм.

Трябваше да бъдем твърди, да се стегнем и да поемем борбата.

Същото становище заех и в борбата с външните противници. Всеки подобен комплот и всеки опит чрез договори и споразумения да се мобилизират други държави против нас, имаше за резултат ново засилване на нашите въоръжения. Бях твърдо решен да оставя работата да стигне до крайност. Едновременно с това, неотклонно продължаваше борбата, която имаше за крайна цел премахването на Версайския договор. Защото, драги партийни съмишленици, именно, това трябваше да направя, ако не исках да мина пред вас за лъжец. Та за какво, собствено, се борехме? Когато се явихме в 1920 и 1921 г., нали нашата програма гласеше: премахване на Версайския договор. Невъзможно ми беше да кажа изведнъж: “нека изоставим това”. Решен бях да освободя Германия. Борбата провеждах постепенно. Истинската ми цел беше да запазя мира. От многобройните събрания и публикации на вас са добре известни моите разбирания за външната политика, които застъпвах тогава: исках да създам тесни политически връзки с Англия, защото считах, че германските раси трябва да вървят заедно.

Предупреждението от Саарбюркен

Същите отношения исках да постигна и с Италия, мислих същото и за Япония, като за велика сила, чиито интереси бяха успоредни с нашите. Колкото се отнасяше до Италия, опитът излезе сполучлив, благодарение гениалната дейност на онази личност, която основа фашизма и която трябваше да издържи същите борби в страната си, каквито ние, националсоциалистите, преживяхме в Германия.

Най-после, постигнах същото и с Япония. За съжаление, въпреки желанието ми, с Англия нямаме успех. Вината не беше наша, напротив, до последния момент, даже няколко дни преди избухването на войната, се опитах отново да осъществя първоначалната си цел във външната политика. Направих тогава на английския посланик най-обширни предложения. Но всичко беше напразно. Още тогава разбрах, че заинтересувани спекуланти, не възпрепятствани от никого, подклаждаха война от години. Не можеше да има и най-малкото съмнение, че един ден британският народ ще избухне със злоба и ожесточение против Германия, когато обратно - германският народ не чувстваше никаква омраза към Англия. Предупредих за това още в 1938-1939 година и най-после в речта си, произнесена в Саарбюркен, изрично подчертах, че така. не може да върви и че ако Англия продължи да провежда насъскванията срещу нас, ще се видя принуден да противопоставя на всичко това германската пропаганда. Най-после стигна се до там, че въпросът не беше вече, дали въобще ще бъде възможно да се избегне войната, а дали ще може тя да се отложи за още една, две или три години и то срещу тежки унижения за Германия. Трябва да разберете, драги партийни съмишленици, че от момента, когато ми стана ясно, че Англия иска само да печели време и че тя е решена да води война на всяка цена, което изрично се установи от изявленията на британските държавници. От точно този момент аз имах само едно единствено желание: щом като са се решили да ни обявят война, дано го направят, докато съм жив.

Защото зная, че тя ще бъде най-упоритата борба, която е била налагана някога на германския народ. При това, считам себе си не само за най-упорития човек, какъвто германският народ от десетилетия, а, може би и от векове е имал, но още и за такъв, който се радва на най-голям авторитет. А, преди всичко, аз вярвам в моя успех, вярвам безусловно. Убеден съм твърдо, че тази война не ще се различава нито на косъм от борбата, която извоювах по-рано вътре в Германия. Убеден съм, че Провидението ме е упътвало до сега и ме е запазило от всички опасности, само и само да ме остави да ръководя тази борба на германския народ

И най-после още нещо: аз участвах в Световната война и се числя към онези, които тогава бяха излъгани в успеха. Поради това, моето непоколебимо решение е сегашната борба да не завърши, както тогава.

Когато говорих миналата година пред вас, тогава бяхме приключили с първата част от войната. За 18 дни нашата войска победи Полша. Съществуваше убеждението, че войната ще продължи шест, осем или десет месеца и си казваха: „война с решителни постижения не е вече възможна, в най-благоприятния случай ще се стигне до един вид позиционна война! На Изток ще се издигне фронт, който постепенно ще доведе Германия до пълно изтощение. До тогава Западът ще се въоръжава, ще дойде лятото на 1940 година, когато ще се настъпи от Белгия и Холандия до границата на Рур, а след това постепенно ще се покори цяла Германия”.

Те вярваха в някакъв германски блъф

Така си представяха положението. Освен това се вярваше, че само след няколко седмици - това го чухме от много места - в Германия ще избухне революция. Най-после, те нямаха представа за размера на нашите въоръжения и вярваха, че аз също така блъфирам, както блъфираха те от няколко години. Те не можеха да си представят, че е възможно някой да върши това, което твърди. Поради това те бяха убедени, че сегашната война ще бъде много лека за тях.

Както казах, преди една година Полша беше победена. Това беше първото объркване на техните сметки. На 8 ноември 1939 г. аз изтъкнах този наш голям успех.

Днес, една година по-късно, мога да съобщя за нови големи успехи. Тяхното значение може да прецени онзи, който сам е бил войник през Световната война. Такъв човек разбира най-добре, какво значи в няколко седмици да се победи не само целият Запад, но да се сложи ръка на Норвегия, чак до Нордкап, така че днес германският фронт да се простира от Керкенез до испанската граница.

Тогава се разбиха всичките надежди на британските подстрекатели. А те си представяха положението така хубаво - войната ще се води в периферията, на германците ще се прережат жизнените артерии, а след това, постепенно, ще бъдат задушени. Стана тъкмо обратното. Същият този континент, след като се опомни, постепенно се мобилизира против общия враг на Европа.

Само за няколко месеца Германия действително върна свободата на този континент. Английският опит да се „балканизира” Европа - британските държавници нека си вземат добра бележка от това - е приключен и завършен. Англия искаше да дезорганизира Европа - Германия и Италия ще организират Европа!

Декларацията на Англия, че войната продължава, за мен е без всякакво значение. Тя ще продължи до тогава, докогато ние я завършим!

Че ще я завършим, в това можете да бъдете напълно уверени.

И вярвайте ми, нашата победа ще сложи край на войната.

Положително е едно, че ако на 1 януари тази година бях заявил на англичаните:, През февруари ще развалим плановете ви за Норвегия и не вие, а Германия ще се настани там, през лятото на тази година не ще бъдете и не ще можете да дойдете в Холандия, защото ние ще я окупираме; също така през това лято не ще настъпите през Белгия за германската граница, но ние ще дойдем у вас” - и ако, най-накрая, бях заявил: през идващото лято Франция вече няма да съществува - всички биха извикали: “той е луд!”

Поради това, днес ще се въздържа и няма да пророкувам.

Досегашните жертви

Пред германския народ ще направя следните изявления:

Водената до сега война даде следните резултати:

Колкото и да са тежки жертвите, които отделните германски семейства трябваше да дадат, войната не е нанесла почти никакви поражения върху германското народно стопанство. Общо жертвите в хора не са даже толкова големи, колкото във войната през годините 1870 и 1871.

... Да, те са едва малко повече от половината. Поради това не се оправдаха личните ни пресмятания относно нуждата от предвиденото колосално число войски, включени в изчисленията като резерви за попълването на предвижданите загуби и които резерви останаха непокътнати, защото не се яви нужда от тях. Вследствие на това, разпуснахме много от по-възрастните служащи войници и въпреки това, можем да засилим войската с младежи от младите набори. Днес германската армия е съвсем друга и не изглежда така, както беше през Световната война. Преди няколко дни се завърнах от едно пътуване из Франция и Белгия и като стар войник от Световната война, трябва да призная, че нашата войска изглежда великолепно, без разлика дали е пехота, авиация, флота или щурмови отряди. Техният вид е отличен и не може да се направи никакво сравнение с армията от 1914 и 1915 година.

За тази война предварително положих такива всестранни грижи, каквито не са били полагани, за никоя от предишните ни войни; всичко това беше щедро възнаградено. Направените материални жертви в сегашната война са съвършено незначителни. Изразходваните муниции в сраженията не представляват даже и една част от нашето месечно производство.

Резервите ни във военни материали стигнаха до такива колосални размери, че се видях принуден да преустановя производството на известен вид муниции, понеже нямаме никаква възможност по-нататък къде да ги складираме.

Вместо това, наредих да се засили производството на друг вид оръжия, с каквито трябва да станем особено силни. Вие чувате заплахите на противниците ни и това, което произвеждат. Австралия, при едно население от шест-седем милиона, включително и негрите от племето Буш, произвежда осем пъти повече аероплани от Германия!

Канада има девет милиона население, но, въпреки това, тя произвежда дванадесет пъти повече аероплани, отколкото Германия! Що се отнася до американското производство, то не може да се изрази даже и с астрономически цифри. В, това отношение не бих желал да им бъда конкурент. Едно, обаче, мога да ви гарантирам:

Капацитетът на германското производство е най-високият в света и никога няма да го понижим, защото сме в положение да мобилизираме силите на почти цяла Европа и че в индустриално отношение вече го правя, това можете спокойно да ми вярвате.

Материалното ни въоръжение, поради това, е колосално и то започва да расте едва от сега нататък. Когато в продължение на години подготвяхме индустриалната мобилизация, на вас ви беше известно, че масовото производство започва след една или една и половина година. Именно такъв е случаят сега с нас.

В заключение ще ви кажа само едно: ние сме подготвени за предстоящото бъдеще така добре, както не е било това никога по-рано. Че нашата военна сила използва всеки изминат ден, това го знае всеки, който е бил войник. Не оставяме загубен нито един ден. И знайте, че нашият военен инструмент, който е пръв в света, ще бъде непрекъснато грижливо гледан и подобряван.

Спрямо Англия ние ще постигнем същите резултати, каквито вече постигнахме до сега.

И когато настъпи часът на великото изпитание, надявам се да стигна повторно до същите резултати, каквито имаме вече зад нас. Приготвили сме всичко най-основно, за да можем след това да действаме бързо и смело. И ще настъпи моментът, в който господата, които с приказки отново завладяват света, ще трябва отново да преклонят оръжието си. Ще видим тогава, кой по-добре е използвал изминатите месеци - ние или другите.

Във всеки случай Германия е достатъчно силна, за да застане срещу всяка коалиция в света. Няма съюзени сили, които могат да се сравняват с нашата военна мощ.

В стопанско отношение дългите приготовления, започнати още в мирно време, напълно се възнаградиха - четиригодишният план, който продължихме за още четири години ни даде големи резерви. Англичаните знаят това добре, иначе не биха го проклинали така жестоко. Той ще ни направи независими от задушаването на каквато и да е блокада. Ще видим, освен това, след няколко месеци, кой ще бъде блокираният - ние или другите.

Предполагам, че им е минало желанието да лъжат за известни работи. Господин Чърчил преди осем или шест месеца заяви: “В един само месец потопихме 50% от техните подводници” - следващия месец не можеше да твърди, че пак са потопили 50%, защото в такъв случай нямаше да ни остане нито една подводница.

Следващият месец бяха само 30%. Един месец по-късно трябваше да признае, че не са и 20%, а само 10%. Сега този безподобен лъжец в световната история започна да се съгласява, че както изглеждало, броят на нашите подводници бил по-голям, отколкото преди. Дали са повече? - Това поне той може да ми вярва! Ние ще им дадем да разберат на тези международни капиталистически лъжци! И ще го доживеем. Един прекрасен ден Чърчил няма да го има, но германски подводници ще има все повече и повече.

След като спорът стана безсмислен, този гениален стратег, какъвто втори до сега не се е раждал, се залови с въздушната война. И наистина, идеята на мистър Чърчил беше гениална - да се залови именно за оръжието, с което Англия, в сравнение с нас, е най-слаба и да започне въздушната война. Известно ви е, че в продължение на ред години аз предлагах на света забрана на въздушните бомбардировки, особено срещу градското население. Англия обаче, предвиждайки предстоящото развитие на работите, отхвърли предложението ми. Добре! Въпреки това, аз не позволих сегашната война да се води против гражданското население. При сраженията в Полша не допуснах да се извършат нападения над полските градове, още повече, че нощем прицелването върху отделните обекти не може да бъде точно. Разреших, при важни случаи, да се напада само денем и то изключително за военни цели. Направих същото в Норвегия. Същото стана в Холандия, Белгия и Франция. Тогава на господин Чърчил неочаквано му хрумна, тъй като английските самолети не смееха въобще да летят над германските земи, да атакува германското цивилно население нощно време. Познато ви е моето търпение, драги партийни съмишленици. Наблюдавах това една седмица. Хвърлиха бомби върху мирното население при Рейн, а след това във Вестфалия. Търпях още 14 дни и си мислех: този човек е луд. Започва борба, в резултат на която Англия може да бъде напълно унищожена! След свършването на войната на Запад още веднъж протегнах ръка на Англия. Бях най-безобразно изруган и оплют. Господин Халифакс[4] се държа като някой умопобъркан. Засилиха се въздушните нападения. Аз продължавах да чакам. Трябва да призная, че ми стана тягостно, защото мнозина започнаха да идват при мен и да ме питат; „До кога ще чакате още? Те сами няма никога да спрат!”

Чаках повече от три месеца и естествено е, че един ден дадох нужната заповед, поех и тази борба! И то с решителност, с каквато започвам да водя всяка борба - до край! Искаха борбата - ще я имат! Смятаха чрез въздушна война да унищожат Германия. Ще им покажа сега, кой ще бъде унищоженият. Английският народ, когото съжалявам, нека поблагодари за всичко това на великия престъпник Чърчил.

Със започването на въздушната война г-н Чърчил извърши най-голямото военно безумие, което никога държавник или пълководец е правил. Той иска да се бори с оръжие, с което, именно, е най-слаб. Но и да води борбата от позиции, които, след настаняването ни от Дронтхаим до Брест и географска гледна точка, са лоши. Това е най-слабата позиция, която въобще Англия може да има. Ще издържим и тази борба. Съжалявам само, че и от наша страна ще трябва да се дадат жертви, но аз познавам националсоциалистическа Германия. Само г-н Чърчил не я познава и там е съществената разлика. Той се надява Да съкруши германския народ чрез въздушна война, а забравя, че сега пред него стои една съвсем друга Германия.

Сега вече никакъв компромис

За нас е ясно, че едно примирие понастоящем би било действително само временно примирие. Те се надяват, че след няколко години аз, може би, не ще бъда повече начело на Райха и тогава да започнат отново войната. Поради това, моето неотменно решение е: да доведа борбата до един окончателен край. Както в борбата ми, като националсоциалист за Германия аз отблъснах всякакъв компромис, също така и днес отхвърлям всякакъв компромис. Толкова пъти им протегнах ръка - всичко беше напразно. Искаха война - имат я сега! Германският народ ще изведе и тази война до край. Трябва веднъж завинаги да се отстрани опасността, щото след една, две или три години на крайно напрежение, всичко това отново да започне. Германският народ иска, най-после, да има мир и то мир, който да му позволи свободно да се отдаде на работа, като на международните безделници бъде отнета възможността да насъскват другите народи против нас. Разбира се, че за такива хора войната доставя най-големите печалби.

Няма причини да водя война поради някакви материални интереси. За нас тя е само печална. На нас - на германския народ и на цялата ни общност - войната отнема много време и работна сила. Не притежавам акции от никой завод за амуниции и от тази война не ще имам никаква печалба. Бих бил щастлив да започнем отново работата си и да работя за моя германски народ така, както работих по-рано. Но тези интернационални разбойници са едновременно и най-големите спекуланти с муниции - фабриките са техни и те правят гешефтите. Това са същите хора, каквито ги имаше и по-рано у нас, в Германия. С такива хора е възможно да се разправяме само по един начин: Едната страна трябва да се премахне - при каквито и да са обстоятелства, това не ще бъде Германия.

Ако обаче, тази Германия днес проявява друго поведение, това е, защото националсоциализмът издигна отново германския народ. Той създаде духовните, моралните, а също и материалните предпоставки за невижданите победи на войската на нашия млад Райх.

Всеки войник знае и трябва да знае, че армиите, които днес маршируват под нашето знаме, са революционните армии на Третия Райх. В сърцата им не е както някога, само вярата в Германия, сега сърцата им са изпълнени с вяра в една Германия, каквато си я представляваме в бъдещето и за която дълго време се борихме - с вяра в един по-добър Райх, в който възвишените цели на нашето национално и социално Движение ще бъдат осъществени.

Че днес имаме такава една Германия, това трябва да благодарим на онези, които тръгнаха в 1923 година и преди всичко на онези, които първи паднаха като кървава жертва на Движението.

Тези шестнадесет убити представляват нещо много по-ценно и не са само шестнадесет мъртви. Те са възвишените свидетели за новото възкресение на Германия. Тяхната жертва е още по-значителна, като се вземе предвид, че всичко станало от тогава до днес, те са виждали само като една бледна фантазия. Безспорно е, че те действаха с една безгранична любов към Германия, защото, който тогава дръзнеше да се присъедини към Движението, за него можеше само да се каже: Сега можеш да се простиш с всичко останало, ти ще бъдеш осмиван, подигравай и преследван. Бъди готов да останеш и без хляб, защото от всякъде ще те изгонят, за тебе повече от сигурно е, че не остава нищо друго, освен, може би, собствената ти смърт.

Но ти виждаш пред себе си това, за което ние всички се борим - една нова Германия - Германия на честта, която ние ще изградим, която ще осигури насъщния хляб на своите синове и ще заеме онова положение в света, което и́ съответства въз основа на числеността на нашия народ, на историческото минало и на нашата предишна, сегашна и бъдеща стойност.

Това е, за което тези хора се присъединиха към нас. Мнозина от тях чувстваха това несъзнателно - те бяха незначителни хора. Ние бяхме отбягвани от всичко онова, което се наричаше интелигенция и висше гражданство. Толкова бяхме пренебрегвани, че по-голямата част от тези, които влизаха в нашите редове, бяха съвсем незначителни хора. Те, може би, нямаха и никаква представа за онова, което може да стане някога.

Знаеха само едно - един ден ще бъде по добре, че някога ще се изгради един Райх и в този Райх ще се осъществи онова, което също и нашите противници прозираха дълбоко в себе си, без да са в състояние да схванат, че като се върви по техния път, никога не би могло да се осъществи.

За това влязоха тези хора в Движението и за това тези шестнадесет дадоха живота си!

Бяха шестнадесет, както можеха също така да бъдат петстотин или пет хиляди и никой от тях не се оплака. Също и ранените не измениха на нашето дело. Напротив, след това ранените станаха истински партийни другари и още по-фанатични, отколкото по-рано.

Те се лъжат!

Тези шестнадесет бяха последвани от други стотици, както у нас, така и извън границите на Райха. В продължение на години, почти цяло десетилетие, това беше цяла редица от мъченици, най-много в Остмарк (Австрия) и в Судетската област. Защото там, именно, борбата беше най-безнадеждна. Можеха ли тези дребни хорица да предчувстват вървежа на историята, както в действителност се разви? Как можеха да предвидят чудото, че, след петнадесет или двадесет години, те ще бъдат тържествено включени в един славен Райх ? и въпреки това, те се бореха с вяра в душата и без да подозират ни най-малко, че това ще стане още докато са живи. Всичко това започна на 8 и 9 ноември 1923 година. Поради това честваме паметта на тези мъже и то с още по-голяма трогателност днес, отколкото тогава, защото те носеха едновременно в сърцата си позора от крушението през 1918 и 1919 години. Този позор ги разяждаше и разсипваше. Много често бяхме заедно и винаги ни гореше една и съща мисъл: станалото в нашата история трябва да се поправи, това не може да продължи и не може да остане така, защото би опозорило навеки германския народ. Ние ще премахнем всичко това от нашата история, ще измием това петно! Ще издигнем Германия отново силна, могъща и велика. Така или иначе, Германия трябва отново да възкръсне.

В този дух се борихме тогава.

С този дух паднаха те.

В този дух, именно, водихме борбата по-нататък.

С този дух ние стоим днес тук, пред другия свят и ще осъществим това, за което те някога дадоха живота си.

Враговете вярват, че ще унищожат Германия.

Мамят се!

Едва след борбата ще възкръсне истинската Германия!