След пълното сразяване на Полша

Реч, произнесена пред Райхстага на 6 октомври 1939г.

Господа народни представители! Господа членове на германския Райхстаг!

В едно съдбовно време вие, господа депутати, като представители на германския народ, заседавахте тук на 1 септември тази година. Тогава аз трябваше да ви поставя в течение на важните решения, които бяхме принудени да вземем, поради непримиримото, провокаторско поведение на една държава.

Оттогава изминаха вече пет седмици. Ако наредих да бъдете поканени днес отново тук, направих го, за да дам сметка за миналото и необходимите за вас сведения за настоящето, а - доколкото това е възможно - и за бъдещето.

От два дни насам нашите градове, пазарища и села са украсени със знамената и символите на новия Райх. Под звъна на камбаните, германският народ празнува една голяма и по своя характер неповторима в историята победа. Една държава с - все пак - 36 милиона души население, една войска, състояща се от кръгло 50 пехотни и кавалерийски дивизии, се възправи срещу нас. Техните намерения се простираха надалеч, сигурността в унищожението на нашия германски Райх се смяташе за самопонятна.

Осем дни след избухването на тази борба, обаче, заровете на войната бяха хвърлени. Всички полски войски, които се срещнаха където и да било, с германски войскови части, бяха отблъснати или разбити. Смелата постройка на стратегичната офанзива на Полша срещу територията на германския Райх рухна още в първите 48 часа на тази война. Безстрашно храбри в нападенията и с несравними постижения в похода, германските дивизии, въздушните и бронираните войски, както и частите от марината, грабнаха почина за действие и през нито един момент той не можа да им бъде изтръгнат от ръцете.

След две седмици по-голямата част от полските войски беше или разпръсната, или пленена, или обградена. Германските армии, обаче, през това време изминаха разстояния и окупираха пространства, за чието преодоляване преди 25 години бяха потребни 14 месеца. Макар че известен брой особено духовити вестникарски стратези от противния лагер се опитваха да представят все пак като разочароващо за Германия темпото на този поход, ние всички знаем, че по-голямо постижение на върховни войнишки добродетели едва ли е имало досега в историята на войните. Обстоятелството, че последните остатъци от полските армии можаха да се задържат до 1 октомври във Варшава, Модлин и в Хела, не е резултат на тяхната годност, а трябва да се припише само на нашата хладнокръвна мъдрост и на нашето съзнание за отговорност.

Аз бях забранил да бъдат жертвани повече хора, отколкото е безусловно необходимо, тоест съзнателно освободих германското военно ръководство от господстващото през Световната война мнение, че за престиж определени задачи трябва да бъдат изпълнени при всички обстоятелства и в определено време. Което е безусловно необходимо да бъде извършено, то се извършва, без оглед на жертвите. Което, обаче, може да бъде избегнато, то се оставя настрана. За нас не би представлявало някакъв проблем да сломим между 10 и 12 септември съпротивата на Варшава също така, както я сломихме от 25 до 27 септември. Аз исках само - първо, да щадя живота на германските синове и второ, бях се подвел по надеждата - макар и лъжлива - че и у поляците би могъл да победи поне веднъж разумът, който има съзнание за отговорност, вместо безумието, което няма чувство за отговорност.

Точно тук, обаче, се повтори в по-тесни рамки същата сцена, която преживяхме в по-голям размер по-рано. Опитът да убедим отговорното полско войсково началство - доколкото изобщо имаше такова - в безцелността, дори в безумието на съпротивата точно в един милионен град, претърпя неуспех. Един генералисимус, който лично по съвсем безславен начин удари на бяг, наложи на столицата на своята страна една съпротива, която трябваше да доведе най-много до нейното унищожаване. Със съзнанието, че само фортификацията на крепостта Варшава не би могла да устои на германското нападение, самият град беше превърнат в крепост. Кръстосан беше надлъж и нашир с барикади, поставени бяха батареи на позиция по всички площади, по улици и в дворове, създадени бяха хиляди картечни гнезда и цялото население беше накарано да вземе участие в борбата.

Просто от съжаление към жените и децата, аз предложих на властимащите във Варшава да позволят поне на гражданското население да се изтегли. Наредих да се спрат бойните действия, осигурих необходимите пътища за изход и всички ние напразно чакахме, да се яви някой парламентьор, също така, както и в края на август напразно очаквахме един полски делегат. Гордият полски комендант на града не ни удостои дори с отговор.

За всеки случай, наредих да бъдат продължени сроковете, дадох нареждания на бомбардировачите и на тежката артилерия да нападат само безспорно военни обекти и повторих своята покана. Но тя беше пак напразно направена. Тогава предложих да не бъде обстрелвана цяла една градска част, именно Прага, а да бъде запазена за гражданското население, за да му се даде възможност да се оттегли там.

И това предложение беше наказано с презрение от полска страна. Тогава на два пъти се постарах да бъдат отстранени от града поне международните колонии. Най-после това се удаде с големи мъчнотии, а по отношение на руската колония едва в последната минута.

Тогава заповядах нападението да започне на 25 септември. Във всеки случай, същата тази защита, която отначало намираше, че е под нейното достойнство, макар само да се отзове на моите човешки предложения, след това измени извънредно бързо своето поведение. На 25 започна германското нападение, а на 27 тя капитулира! Със 120 000 души войници тя не дръзна да се опита да излезе от крепостта, както направи това навремето при Бжечини нашият германски генерал Лицман с много по-малки сили, а предпочете ла сложи оръжието.

Затова в този случай не бива да се правят никакви сравнения с Алказар. Там испански храбреци в продължение на седмици упорстваха геройски срещу най-силни нападения и наистина с право увековечиха името си, тук, обаче, хората безсъвестно предоставиха на разрушение един голям град и после, след 48 часа, капитулираха. Полският войник, отделно взет, се бори храбро на някои места!

Неговите началници, обаче, като започнем отгоре, могат да бъдат означени само като безотговорни, безсъвестни и некадърни.

Също и пред Хела аз наредих да не се жертва нито един човек без най-основна подготовка и там предаването стана едва в момента, когато германското настъпление беше оповестено и вече започнало.

Аз правя тези констатации, господа народни представители, за да изпреваря създаването на разни исторически легенди. Защото, ако в тази война трябва да се създаде около някого една такава легенда, това е само германският пехотинец, който с нападенията си и с похода си, прибави един нов лист към своята неувяхваща славна история.

Тази легенда може да се създаде около тежките оръжия, които побързаха да се явят в помощ на тази пехота при неописуеми напрежения. Достойни за тази легенда са черните войници от нашите бронирани войски, които с безумна решителност, без оглед на надмощието и отбраната на противника, непрестанно предприемаха нападения. И най-сетне, легендата може да възвеличи онези безумно смели летци, които, знаейки, че всеки изстрел, който засегне самолета им, без да ги убие във въздуха, при падането на самолета неизбежно ще доведе до тяхното жестоко избиване, с непоколебима издръжливост извършваха наблюдения и нападаха с бомби и с картечници навред, където беше заповядано да се предприеме нападение или където се покажеше някаква цел. Същото важи и за героите от нашата подводна флота. Когато една държава с 36 милиона население и с такава военна сила бъде окончателно унищожена в четири седмици и когато през цялото това време за победителя не бъде отбелязан нито един единствен неуспех, тогава в това не може да се вижда благоволението на едно особено щастие, а доказателство за съвършено обучение, за най-добро ръководство и за безумно смела храброст.

Сега германското войнство сложи отново здраво на главата си лавровия венец, който му беше отнет коварно през 1918 година. Всички ние сме изправени с дълбоко прочувствена благодарност пред многобройните неизвестни, безименни храбри мъже на нашия народ. Идещи от всички области на велика Германия, те воюваха за първи път заедно.

Общо пролятата кръв, обаче, ще ги свърже още по-здраво едни с други, отколкото каквато и да било държавноправна конструкция. Съзнанието за тази сила на нашата войска изпълва всички нас със самоуверено спокойствие, защото войската доказа своята сила не само при нападенията, но и при задържане на спечеленото. Отличното обучение на отделния офицер и войник се проявиха по най-добър начин. На това трябва да се отдаде извънредно малкият брой на загубите, които, макар в частност да са болезнени, общо взето все пак стоят много по-долу от онова, което ние смятахме, че трябва да очакваме.

Във всеки случай, общата цифра на тези загуби не може да даде представа за сериозността на отделните сражения. Защото имаше полкове и дивизии, които, нападнати от числено превъзхождащи ги полски полкове, или натъкващи се на тях в своите нападения, трябваше да дадат много тежки кървави жертви.

Мисля, че от голямата редица на толкова бързо следващите едно след друго сражения и борби, мога да ви спомена за пример само два епизода. Когато - за прикриване на напредващите към Висла войски на генерал-полковник фон Райхенау откъм тяхното ляво крило - дивизиите от армията на генерал-полковник Бласковиц се движеха срещу Варшава, със задачата да отблъснат нападението на полската централна армия срещу фланга на армията на генерал фон Райхенау, в един момент, когато се смяташе, че полските армии се намират вече в отстъпление към Висла, изведнъж дойде тяхното нападение срещу маршируващите армии на генерал Бласковиц. Това беше един отчаян опит на поляците да пробият затварящия се около тях кръг.

Четири полски дивизии и няколко кавалерийски части се нахвърлиха срещу една единствена германска действаща дивизия, която, самата тя в разгънат строй, трябваше да покрива една линия от почти тридесет километра. Въпреки пет или шест пъти по-голямата численост на неприятеля и въпреки преумората на своите собствени войски, маршируващи и сражаващи се от няколко дни, дивизията посрещна нападението и го отблъсна, отчасти с кървав ръкопашен бой, без да се огъне и разколебае, докато не бяха докарани необходимите подкрепления.

И докато неприятелското радио вече разпространяваше триумфиращо новината за пробива към Лодз, дивизионният генерал, с гипсирана раздробена ръка, ми докладваше за развоя на нападението, за осуетяването на пробива, за храброто поведение на неговите войници. Тук загубите бяха, разбира се, големи.

Една германска пехотна дивизия, заедно с незначителни други войскови части, беше получила задачата да притисне поляците в северния Коридор, да превземе Гдиня и да напредне по посока на полуострова Хела. Срещу тази пехотна дивизия се намираха полски елитни части, войски от марината, школи за юнкери и подофицери, матроска артилерия и конница.

Със спокойна сигурност тази германска пехотна дивизия пристъпи към разрешаването на една задача, която и́ даваше като неприятел един противник, превъзхождащ я многократно в числено отношение. За няколко дни, обаче, поляците бяха отблъсквани от една позиция на друга, взети бяха 12 600 пленници, Гдиня беше освободена, Оксхьофт беше щурмуван, а на полуостров Хела бяха изтикани и обградени нови 4 700 войници. Когато пленниците потеглиха, представи се една покъртителна картина - победителите, в по-голямата си част възрастни мъже, мнозина на гърдите с отличия от Голямата война[1], а покрай тях маршируваха колоните на пленниците, млади хора, на възраст от 20 до 28 години.

Понеже сега ще ви съобщя броя на нашите убити и ранени, моля ви да станете.

Макар че този брой, благодарение на обучението на нашите войски, благодарение на действието на нашите оръжия и благодарение на умелото ръководство на нашите части, едва достигна една двадесета част от онова, което ние в началото на тази война смятахме, че ще трябва да очакваме, то все пак не бива да забравяме, че всеки отделен войник, който даде тук своя живот, е пожертвал за своя народ и за нашия Райх най-голямото, което един човек може да даде на своя народ.

Според сведенията от 30 септември 1939 г., които няма да претърпят вече съществени промени, от войската, от военната марина и от въздушните части, включително офицерите, са убити 10 572 души, ранени - 30 322 души и изчезнали - 3 404 души. Една част от тези изчезнали, които са паднали в полски ръце, за жалост сигурно ще трябва да бъдат смятани също, тъй като изклани или избити.

На тези жертви на полската войска ние дължим нашата благодарност, на ранените - нашите грижи, на техните близки - нашето съчувствие и нашата помощ.

С падането на крепостта Варшава, на Модлин и с предаването на полуострова Хела, с полската война е свършено. Прочистването на страната от скитащи мародери, разбойнически банди и отделни терористи ще бъде извършено с решителност. Резултатът от тази борба е унищожението на всички полски армии. Разпадането на тази държава беше последица от това. 694 000 пленници взеха участие в „похода към Берлин”. Взетите материали още не могат да се пресметнат напълно.

Едновременно с това, откакто е избухнала войната, на запад германските въоръжени сили стоят в спокойна готовност и очакват неприятеля. Военната марина на Райха в битките за Вестерплате, Гдиня, Оксхьофт и Хела, в прочистването на Източно море и на Германския залив, изпълни своя дълг, а нашите подводници, които вземат участие в борбата, с достойни за някогашните незабравими герои.

Предвид на това неповторимо в историята рухване на една, така наречена, държава, сигурно всеки си поставя въпроса за причините на едно такова събитие.

Люлката на полската държава се намираше във Версай. Тази държавна формация беше родена от неизброимите кървави жертви - не на поляците, а на германците и на русите. Онова, което още по-рано в течение на столетия беше доказало своята нежизнеспособност, беше най-напред изкуствено оплодено през 1916 година от едно също така нежизнеспособно и чуждо на действителността германско държавно ръководство, а през 1920 година беше не по-малко изкуствено родено.

Като не се обръщаше внимание на един почти петстотингодишен опит, като не се съобразяваха с дадеността на един многовековен исторически развой, като не се преценяваха етнографските условия и като се отминаваха всички стопански целесъобразности - във Версай беше сглобена една държава, която, поради цялата си същина, рано или късно трябваше да стане причина за най-тежки кризи.

Един човек, който днес е, за жалост, пак наш най-ядовит противник, Лойд Джордж, тогава беше ясно предвидил това и както мнозина други, той предупреждаваше не само в течение на създаването на тази държава, но и по време на по-сетнешното и́ разширение, което беше предприето, въпреки всеки, разум и въпреки всяко право. Той изказа тогава опасението, че в тази държава ще бъдат създадени цяла редица поводи за конфликти, които, рано или късно, биха могли да създадат поводи за най-сериозни европейски спорове.

Факт е, че тази нова, така наречена, държава и до ден днешен не можа да бъде уяснена в структурата на нейните националности. Човек трябва да познава методите на полските преброявания на населението, за да знае колко безкрайно далече от истината и следователно, без никакво значение бяха и са статистиките за националния състав на тази област.

През 1919 година от поляците бяха изявени претенции за области, за които те твърдяха, че имат там свои мнозинства от 95 процента, например в Източна Прусия, докато след това произведеното по-късно допитване даде за поляците цели два процента! В държавата, създадена след това окончателно - за сметка на бившата руска държава, на Австрия и на Германия - неполските народи бяха така варварски малтретирани и потискани, тиранизирани и измъчвани, че сега вече всяко допитване беше поставено в зависимост от волята на управляващия войвода и по този начин даваше желания или изискван фалшифициран резултат. Но дори и самият безспорно полски елемент едва ли беше по-високо зачитан.

И когато тази рожба на държавници от нашето западно полукълбо се смяташе още и за демокрация, тогава това беше една гавра с принципите на нейната собствена система. Защото в тази страна управляваше едно малцинство от аристократична или не аристократични едри земевладелци и заможни интелектуалци, за които техният собствен полски народ представляваше в най-благоприятния случай, една маса от работни сили.

Затова зад този режим никога не стояха повече от 15 процента от цялото население. На това съответстваха стопанските нужди и низкият културен уровен. През 1919 година тази държава пое от Прусия, а също и от Австрия някои провинции, които бяха с труд издигнати, а отчасти дори и цветущи, благодарение на вековна работа. Днес, двадесет години по-късно, те са на път отново да западнат. Висла - реката, чието устие винаги е имало толкова огромна важност за полското правителство, поради липса на каквито и да било грижи, още отсега е негодна за истински трафик и според годишното време, се превръща или в буйна река, или в пресъхнала бара. Градове и села са занемарени, пътищата, със съвсем малки изключения, са без система и западнали. Който е имал възможност да разгледа тази страна в продължение на две или три седмици, веднага ще получи ясна представа за смисъла на поговорката: „Полска работа!”.

Въпреки непоносимите условия в тази страна, Германия се опита да установи поносими отношения с нея. Сам аз през 1933 и 1934 години се постарах да установя някакво справедливо, правилно уреждане с тази държава, като се вземат в съображение нашите национални интереси и желанията за запазване на мира. Беше време - маршал Пилсудски беше още жив - когато изглеждаше, че осъществяването на тази надежда, макар и в скромни размери, ще ни се удаде. За това бяха необходими нечувано търпение и едно още по-голямо самообладание.

Защото за мнозина от полските войводи междудържавното разбирателство между Германия и Полша изглеждаше да е само едно разрешение да вършат вече съвсем безнаказано своите преследвания и унищожения на тамошното германство. В течение на малкото години до 1922-ра, повече от един и половина милиона германци трябваше да напуснат своето по-раншно отечество. Те биваха прогонвани оттам, често пъти дори, без да могат да си вземат необходимите дрехи.

Когато през 1938 година Олсайската област беше придадена към Полша, полските войводи започнаха да прилагат същите методи и по отношение на живущите там чехи. Много хиляди чехи трябваше да напуснат, често пъти само в срок от няколко часа, своите работни места, своите местожителства, своите жилища, своите села и едва им беше позволявано да вземат със себе си макар само един куфар или едно сандъче с дрехи. Така вървяха работите в тази държава от години насам и в течение на дълги години ние гледахме всичко това и винаги се стремяхме към едно засилване на нашите държавно-политически отношения, като се надявахме, че по този начин ще можем да постигнем, може би, едно подобрение в живота на живущите там германци.

Но не можеше да остане незабелязано, че всеки германски опит, да се дойде но този път до отстраняване на лошите условия, се тълкуваше от полските власти като слабост, може би дори като глупост.

Понеже, след това, полското правителство се залови да пороби постепенно с хиляди средства и Данциг, аз се опитах, чрез подходящи предложения, да постигна едно разрешение на въпроса, което можеше да придаде Данциг в националсоциалистическо отношение, съобразно с волята на неговото население, на Германия, без по този начин да бъдат накърнени стопанските нужди или така наречените права на Полша. Ако днес някой твърди, че в този случай се е касаело за ултимативни искания, то това е една лъжа. Защото предадените през март 1939 година на полското правителство предложения за разрешаване на въпроса не бяха нищо друго, освен разглежданите лично от мен, заедно с министъра на външните работи Бек[2], още дълго време преди това, внушения идеи. Само че аз вярвах, че ще мога, през пролетта на 1939 г., да направя по-леко за полското правителство и за полското обществено мнение приемането на тези предложения, предлагайки като еквивалент да дам на Полша известно участие в желаното от Словашко осигуряване на неговата независимост.

Ако полското правителство отказа тогава да започне разговори по тези предложения, за това имаме две причини.

Първо: това беше заради стоящите зад полското правителство насъскани, шовинистки двигателни сили, които съвсем и не мислеха за разрешаването на данцигския въпрос, а, напротив, живееха вече с изказаните по-късно публицистично и словесно надежди, за да могат, съвсем извън рамките на Данциг, да спечелят още някои германски области, тоест да могат да ги нападнат и завоюват. И тези желания не се ограничиха, да речем, само по отношение на Източна Прусия, не, а в един поток от публикации и в една непрекъсната поредица от публични речи, резолюции и пр. се искаше освен присъединяването на Източна Прусия, още и анексирането на Померания. Настояваше се за Силезия. Одер беше искан като минимална граница, Елба беше означавана като естествена разграничителна линия между Германия и Полша.

Тези искания, които днес се смятат, може би, за безумни, но които навремето се застъпваха с фанатична сериозност, бяха мотивирани по един наистина смешен начин от твърдението за някаква „полска цивилизаторска мисия” и бяха представяни като оправдани, понеже изпълнението им било възможно, като се изтъкваше силата на полската войска. Докато аз изпращах на тогавашния полски министър на външните работи покана за разискване върху нашите предложения, полските военни списания пишеха вече за негодността на германската войска, за страхливостта на германския войник, за недоброкачествеността на германските оръжия, за надмощието на полските въоръжени сили, което се разбирало от само себе си и за сигурността, че, в случай на война, германците щели да бъдат бити пред Берлин и че Райхът щял да бъде унищожен. Човекът, обаче който искаше да „накълца” пред Берлин германската войска, не беше някой дребен полски неграмотен войник, а намиращият се понастоящем в Румъния генералисимус Ридз-Смигли.[3]

Униженията и обидите, които Германия и германската войска трябваше да понасят от страна на тези военни дилетанти, не биха били търпени от никоя друга държава, но и не биха могли да бъдат очаквани от страна на никой друг народ. Нито един френски, а сигурно и нито един английски генерал не би си позволил никога една подобна преценка за германската войска и обратното - никой германски генерал не би си позволил такива преценки за английските, френските или италианските войници, каквито от години насам и особено след март 1939 година непрестанно чуваме и четем от полска страна.

Необходимо беше голямо самообладание, за да можем да останем спокойни пред тези дръзки, безсрамни ругатни, въпреки съзнанието, че германската армия за няколко седмици би разбила и помела от лицето на земята цялата тази смешна държава, заедно с нейната армия. Но това душевно поведение, за което са отговорни самите ръководни кръгове в Полша, представяше първата причина, поради която полското правителство отказа да разгледа германските предложения, макар и само в едни разисквания.

Втората причина, обаче, се криеше в злощастното обещаване на гаранции, които се даваха на една държава, която изобщо не беше застрашена, но която, закриляна вече от две световни сили, твърде бързо се вживя в убеждението, че може да провокира несмущавано и безнаказано една велика сила и може би, се надяваше дори че по този начин ще може да създаде предпоставката за осъществяването на своите собствени безумни амбиции.

Защото, щом като Полша разбра, че има тези гаранции, за живущите там малцинства започна един режим на ужаси. Аз нямам задачата да говоря за съдбата на украинските или белоруските части от народа. Техните интереси днес се застъпват от Русия.

Но аз имам задължението да говоря за съдбата на онези стотици хиляди германци, които навремето, преди много столетия, дадоха преди всичко културата на тази страна, а тях сега поляците бяха започнали да изгонват, да потискат, да подлагат на насилия и които от месец март 1939 г. бяха изложени на един сатанински режим на ужаси. Колко от тях са били отвлечени, где са те сега, това и днес още не може да бъде установено. Селища със стотици души с германско население нямат днес никакви мъже. Те са премахнали без остатък. В други селища, пък жените са бивали изнасилвани и избивани. Момичета и деца са бивали опозорявани и избивани.

През 1598 г. англичанинът сър Джордж Карю писа в своите дипломатически доклади до британското правителство, че най-силно изпъкващите характерни качества на поляците са жестокост и морална разюзданост. В течение на изминалите от тогава насам векове тази жестокост не се с променила. Както най-напред бяха изклани и по най-садистичен начин до смърт изтезавани десетки хиляди и десетки хиляди германци, така и в течение на войната заловените в плен германски войници биваха изтезавани и избивани.

Това пеленаче на западноевропейските демокрации не принадлежи изобщо към културните нации. Повече от четири години аз участвах в голямата война на западния фронт. Никоя от борещите се страни тогава не извърши нещо подобно. Това, което обаче се разигра в тази страна през последните четири седмици, е едно едничко обвинение срещу отговорните създатели на една, така наречена, държава, на която липсваше всяка национална, историческа, културна и морална предпоставка. Ако само един процент от тези отвратителни деяния биха били извършени където и да било в света, по отношение на англичани, бих искал да видя как щяха да се държат тогава възмутените днес почтени хора, които с видимо възмущение осъждат германските и руските действия.

Не! Да се даде гаранция на тази държава и на това държавно ръководство, както беше вече направено, това би могло да доведе само до най-тежки беди. Нито полското правителство или малката група, върху която то се крепеше, нито пък народът на полската Държава, като такъв, бяха в състояние да преценят отговорността, която лежеше в едно такова задължение на половината Европа в тяхна полза.

От тези възбудени страсти, както и от чувството на сигурност, което в Полша беше гарантирано при всички обстоятелства, произлезе поведението на полското правителство във времето от месец април до месец август тази година.

Това обуславя и неговото становище по отношение на моите помирителни предложения. Правителството отхвърли тези предложения, защото се чувстваше защитено и дори подбуждано от общественото мнение, а общественото мнение го защитаваше и го подтикваше да върви по този път, защото не беше научено от правителството на нещо по-добро и преди всичко, защото се чувстваше достатъчно запазено при всеки акт по отношение на външния свят.

Така трябваше да се дойде неизбежно да увеличаване на страшните терористични действия срещу германската народност, до отхвърляне на всички предложения за разрешаване на спорните въпроси и най-сетне, до все по-големи нападения срещу самата територия на Райха. При един такъв манталитет, във всеки случай, беше понятно, че германската дълготърпеливост се смяташе само за слабост, тоест на всяка германска отстъпчивост се гледаше само като на доказателство за възможността да се предприемат нови подобни действия. Отправеното до полското правителство предупреждение - да не утежнява Данциг с нови ултимативни ноти и преди всичко, да не задушава града непрекъснато в стопанско отношение, не доведе до никакво облекчение на положението, а напротив - градът беше откъснат от съобщителната мрежа.

Предупреждението да бъдат най-накрая прекратени вечните разстрелвания, малтретирания и изтезавания на германци, респективно да бъдат взети мерки срещу тях, доведе до увеличаване броя на тези жестоки действия и до засилване на позивите и клеветническите речи на полските войводи и военни властодръжци.

На германските предложения да се постигне в последната минута едно справедливо и разумно споразумение, беше отговорено с обявяването на обща мобилизация. На германското искане, направено съобразно с даденото от самата Англия внушение, поляците да пратят един делегат за преговори, не беше обърнато внимание, а на втория ден му беше отговорено с една просто смешна декларация.

При тези обстоятелства беше ясно, че при по-нататъшни нападения срещу територията на Райха германското търпение, най-сетне, ще бъде изчерпано. Това, което поляците погрешно бяха изтълкували като слабост, в действителност беше нашето съзнание за отговорност и моята воля да се дойде все пак до някакво разбирателство, ако съществува никаква възможност за това. Но понеже поляците вярваха, че тази толерантност и тази дълготърпеливост, които те смятаха за слабост, ще им позволят да вършат всичко, не остана нищо друго, освен да им се покаже тяхното заблуждение и най-сетне, те да бъдат отблъснати със средствата, с които самите те си служеха от години наред.

Под нашите удари тази държава се разпадна и беше пометена за няколко седмици. По този начин е премахнато едно от най-безсмислените дела на Версай.

Ако сега при тази германска акция се яви налице една общност на интересите с Русия. Основите на тази общност лежат не само в еднаквостта на проблемите, които засягат двете държави, но още и в еднаквостта на убежденията, които се създадоха в двете държави за уреждането на отношенията помежду им.

Още в своята данцигска реч аз заявих, че Русия е организирана по едни принципи, които са различни от нашите. Но откакто се оказа, че в тези съветско-руски принципи Сталин не вижда никакви пречки за поддържане на приятелски отношения с държави, които имат други схващания, националсоциалистическа Германия също не може да вижда никакъв повод повече да прилага, от своя страна, по отношение на работите, друга мярка.

Съветска Русия си е Съветска Русия, националсоциалистическа Германия си е националсоциалистическа Германия. Едно, обаче, е сигурно - в същия момент, в който двете държави започват да зачитат взаимно своите различни режими и техните принципи, пада всяка причина за каквото и да било взаимно враждебно поведение.

В исторически дълги периоди на миналото се е оказвало, че народите на тези две най-големи държави в Европа са бивали тогава най-щастливи, когато са живели в приятелски връзки помежду си. Голямата война, която водиха едно време помежду си Германия и Русия, се превърна в нещастие за двете страни.

Понятно е, че особено капиталистическите държави на Западна Европа днес имат интерес в това, да противопоставят, доколкото е възможно, двете държави и техните принципи едни срещу други. За тази цел, те биха смятали Съветска Русия достатъчно годна за салонен живот, само, за да сключват с нея полезни военни съюзи. Те смятат, обаче, че е лицемерие, когато това почтено сближение се отхвърля и вместо това, се създава едно сближение между онези сили, които имат всички основания да търсят щастието на своите народи в общо мирно сътрудничество и в изграждането на своите стопански отношения.

Още преди един месец аз заявих в Райхстага, че сключването на германо-руския пакт за ненападение означава един завой в цялата германска външна политика.

Сключеният между Германия и Съветска Русия нов пакт за приятелство и защита на общите интереси ще даде възможност на двете държави не само да запазят мира, но и да установят едно щастливо трайно сътрудничество. Германия и Съветска Русия с общи усилия ще премахнат застрашителния характер на едно от най-опасните места в Европа и всяка от двете страни ще допринесе в своето пространство за благополучието на живущите там хора, а заедно с това и за европейския мир.

Ако днес известни кръгове искат да съзират в това, според нуждата, ту едно поражение на Русия, ту едно поражение на Германия, аз бих искал да им дам следния отговор.

От дълги години насам, на германската външна политика бяха приписвани цели, които можеха да се дължат най-много на фантазията на някой гимназист. В един момент, когато Германия се бори за консолидирането на едно жизнено пространство, което обхваща само няколкостотин хиляди квадратни километра, безсрамни писачи по вестниците в държави, които владеят 40 милиона квадратни километра, заявяват, че Германия се стреми, от своя страна, към световно господство.

Германо-руските споразумения би трябвало да представляват точно за тези загрижени адвокати на световната свобода едно огромно успокоение, защото те им доказват по най-автентичен начин, че всички тези твърдения за някакъв стремеж на Германия към Урал, Украйна, Румъния и т. н. са били само рожба на техните болни марсиански фантазии.

По отношение на едно нещо, във всеки случай, решението на Германия е неизменно, именно, в това, да създадем и в източната част на нашия Райх мирни, стабилни и следователно, поносими отношения. И точно в това отношение германските интереси и желания се покриват с тези на Съветска Русия. Двете държави са решени да не допускат, щото между тях да се създадат проблематични състояния, които биха могли да крият в себе си зародиша на вътрешни безпокойства, а, заедно с това и на външни смущения и може би, да засегнат по някакъв начин неблагоприятно взаимните отношения на двете велики сили. Затова Германия и Съветска Русия теглиха една ясна граница между областите на интересите на двете страни с решението, всяка в своята част да се грижи за реда и спокойствието и да пречи на всичко, което би могло да предизвика някаква щета за другата страна.

При това, целите и задачите, които произлизат от разпадането на полската държава, доколкото се касае за германската сфера на интереси, са горе-долу следните:

1) Установяването на една граница на Райха, която държи сметка за историческите, етнографските и стопанските дадености.

2) Умиротворяване на цялата област, в смисъл на установяване един поносим ред и спокойствие.

3) Абсолютно гарантиране сигурността не само в областта на Райха, но и в цялата зона на интересите на Райха.

4) Ново уреждане, ново изграждане на стопанския живот, на Движението, както и на културния и цивилизаторския развой.

5) Най-важна задача, обаче, е създаването на един нов ред в етнографските отношения, което ще рече едно такова преселване на националностите, че в края на този развой на нещата да се явят по-добри разграничителни линии, отколкото е случаят с това днес.

В този смисъл тук се касае не за един проблем, който е ограничен в това пространство, а за една задача, която има много по-широк обсег. Защото целият Изток и Югоизток на Европа е изпълнен отчасти с неудържими отпадъци от германската народност. Точно в тях се крие един повод и една причина за непрестанни междудържавни смущения.

Във века на принципа на националностите и на расовата идея утопично е да се мисли, че тези членове на един народ с високи качества могат да бъдат асимилирани. Затова към задачите на едно далновидно уреждане на европейския живот спада и това, да бъдат предприети в тези области някои преселвания, за да бъде отстранена, по този начин, поне една част от причините за европейски конфликти.

Германия и Съюзът на съветските републики се споразумяха да си сътрудничат взаимно в това отношение. При това, правителството на германския Райх никога няма да се съгласи, щото остатъкът от полската държава, който ще се яви като резултат от досегашните събития, да може да бъде някакъв смущаващ елемент за самия Райх, или източник на смущения между германския Райх и Съветския съюз.

Ако Германия и Съветска Русия поемат работата по това заздравяване, тогава двете държави могат да посочат с право, че опитът да бъде разрешен този проблем с методите на Версай е претърпял окончателен неуспех. И той трябваше да претърпи неуспех, защото тази задача изобщо не можеше да бъде разрешена от зелената маса или чрез обикновени нареждания.

Повечето от държавниците, които във Версай трябваше да отсъждат най-комплицираните проблеми, не притежаваха ни най-малки исторически познания, често пъти нямаха нито най-слабата представа за същината на поставените им задачи.

Но те не носеха и никаква отговорност за последиците на своята дейност. Съзнанието, че тяхното дело, все пак, можеше да не е право, нямаше по тази причина никакво значение, защото на практика не беше налице никакво средство за една действителна ревизия. Защото във Версайския договор беше действително предвидено, че трябва да остане открита възможността за такива ревизии, обаче в действителност всички опити да се дойде до една такава ревизия претърпяха неуспех.

И те трябваше толкова повече да претърпят неуспех, понеже Обществото на народите, като компетентната за това инстанция, престана да взема в съображение, каквото и да било вътрешно оправдание за прокарването на такава една процедура.

След като най-напред Америка отказа да санкционира Версайския договор за мир или дори да влезе в Обществото на народите, а по-късно и други народи сметнаха, че не могат да примирят своето присъствие в това сдружение с интересите на своите държави, сдружението постепенно слизаше все повече до положението на един кръжок от заинтересовани във Версайския договор страни.

Факт е, във всеки случай, че нито една от ревизиите, които още от самото начало бяха признати за необходими, не беше извършена чрез Обществото на народите.

Понеже в днешно време се създаде практиката - едно побягнало правителство да се смята все още за съществуващо, дори и когато се състои само от трима членове, стига само да е взело със себе си толкова пари, че в стопанско отношение да не бъде в тежест на гостоприемните демократически държави. То трябва да се приеме, че и Обществото на народите ще продължи храбро да съществува по-нататък, макар и в него да заседават само две нации. Накрай ще остане, може би, само една нация!

Според устава на Обществото, обаче, всяка ревизия на версайските клаузи подлежи на одобрение изключително от това блестящо сдружение, дори и тогава когато то се състои само от една нация, което ще рече, с други думи, че всяка ревизия е практически невъзможна.

Обществото на народите, обаче, не е нещо живо, а днес вече е мъртвец. Но засегнатите страни не са мъртви, а са живи и те ще наложат своите жизнени интереси дори и тогава когато Обществото на народите няма да бъде в състояние да ги види, да ги разбере, или да ги вземе в съображение.

Затова и националсоциализмът не е едно явление, което се е разраствало в Германия със злото намерение да попречи на Обществото на народите в неговите ревизионистични стремежи, а е движение, което дойде, защото в продължение на 15 години беше пречено да се ревизира на едно състояние, което потискаше естествените човешки и народни права на една голяма нация.

И лично аз бих искал да протестирам, ако някой чужд държавник би се явил сега и би заявил, че съм нарушил дадената дума, защото съм прокарал тази ревизия. Напротив, аз дадох на германския народ своето най-свято обещание, че ще отстраня Версайския договор и че като на голяма нация, ще възвърна на германския народ естественото жизнено право. Размерите, в които осигурявам това жизнено право, са скромни.

Ако 46 милиони англичани в метрополията претендират да имат право да владеят 40 милиони квадратни километра от земята, тогава сигурно не е неправо, ако 82 милиона германци претендират за правото да живеят на 800 000 квадратни километра, там да обработват своите ниви и да упражняват своя занаят. И когато тези германци, освен това, искат да им бъдат върнати онези колониални владения, които едно време бяха тяхна собственост и които те не бяха отнели от никого чрез грабеж или война, а бяха придобили честно и почтено чрез покупка, размяна и договори, това също не е неправо.

Освен това, при всички искания, които поставях, аз се опитвах винаги най-напред да постигна ревизията по пътя на преговорите. Във всеки случай, аз винаги съм отхвърлял мисълта да излагам германските жизнени права като най-чинопочтителна молба пред някакъв интернационален, некомпетентен за това консорциуми. Както не мога да приема Великобритания да моли за респектирането на нейните жизнени интереси, така не бива да се очаква същото нещо и от националсоциалистическа Германия.

Аз ограничих, обаче, извънредно много - това заявявам тук по най-тържествен начин - размера на тази ревизия на Версайския договор за мир. Особено навред там, където не виждах застрашени най-жизнени естествени права на своя народ, аз сам съветвах германския народ да бъде скромен в исканията си, или да се откаже от тях.

Някъде, обаче, трябва да живеят 80^-те милиона хора! Защото и Версайският договор не можа да премахне един факт и той разтури, наистина, по най-безразсъден начин цели държави, разкъса стопански области, преряза съобщителни линии и т. н.. Но народите, тоест живата субстанция от плът и кръв, останаха и ще останат и в бъдещето. Не може да се отрече, че откакто германският народ намери в лицето на националсоциализма своето възраждане, настъпи едно изясняване в голям размер на германското отношение към външния свят. Несигурността, която тежи днес над взаимния живот на народите, не се дължи на германски искания, а на публицистични подозрения на така наречените демокрации. Самите германски искания са твърде ясно и прецизно поставени.

Във всеки случай, те намериха своето осъществяване благодарение не на прозрението на женевското Общество на народите, а благодарение динамиката на естествения развой на работите. Целта на водената от мен външна политика на Райха не беше в никакъв случай друга, освен да се осигури на германския народ съществуването, а по този начин и живота, да се отстранят несправедливостите и безсмислеността на един договор, който не само разсипва в стопанско отношение Германия, но въвлече в гибелта също така и нациите победителки.

Във всяко друго отношение, обаче, цялата работа по възстановяването на Райха беше насочена навътре. Затова и в нито една страна в света копнежът за мир не беше по-голям, отколкото у германския народ. Щастие е за човечеството, а не нещастие, загдето ми се удаде да отстраня миролюбиво най-безумните и невъзможни постановления на Версайския договор, без да създавам вътрешно-политически грижи на чуждите държавници. Понятно е, че това отстраняване може да е в частност болезнено за известни заинтересовани кръгове.

Обаче толкова по-голяма е, пък заслугата, че новото уреждане във всички случаи, с изключение на последните, се извърши без проливане на кръв. Последната ревизия на договора за мир, обаче, би могла да бъде извършена също така по мирен начин, ако не бяха оказали противно въздействие споменатите от мен две обстоятелства. Но вината за това носят на първо място онези, които не само не бяха зарадвани от по-раншните ревизии, но, напротив, се оплакваха от това, че виждат да се изгражда по миролюбив начин една нова Средна Европа, която постепенно можа да даде отново работа и хляб на своите обитатели.

Аз вече споменах, че една от целите на правителството на Райха беше да се внесе яснота в отношенията между нас и нашите съседи. И смея да посоча тук някои факти, които не могат да бъдат премахнати чрез писанията на интернационални вестникарски лъжци:

1) Германия сключи пактове за ненападение с балтийските държави. Нейните интереси там са изключително от стопанско естество.

2) И по-рано Германия не е имала никакви конфликти за интереси или дори спорни въпроси със северните държа ви. Точно такова е положението и днес. Швеция и Норвегия получиха и двете от Германия предложения за сключване пактове за ненападения, но ги отхвърлиха, защото самите те не се чувстваха някак застрашени.

3) По отношение на Дания, Райхът не тегли никакви последици от предвиденото във Версайския договор откъсване на германска територия, а напротив - установи лоялни и приятелски отношения с Дания. Ние не повдигнахме никакви искания за ревизия, а сключихме с Дания един пакт за ненападение. По този начин отношенията с тази държава са насочени към едно неизменно, лоялно и приятелско сътрудничество.

4) Холандия. Новият Райх се опита да продължи традиционното приятелство с Холандия, не пое никакви стари разногласия между двете държави и не създаде никакви нови разногласия.

5) Белгия. Веднага, след поемането на държавното управление, аз се опитах да направя отношенията с Белгия по приятелски. Отказах се от всяка ревизия, от всяко желание за ревизия. Германия не постави никакви искания, които по някакъв начин биха били в състояние да предизвикат в Белгия чувство на застрашеност.

6) Швейцария. Също такова поведение възприема Германия и по отношение на Швейцария. Правителството на Райха никога не е дало ни най-малък повод за съмнение в неговото желание за лоялно уреждане на отношенията между двете държави. Впрочем, то самото никога не е правило никакво оплакване по такъв повод.

7) Веднага след извършеното присъединяване на Австрия, аз съобщих на Югославия, че границата и́ с тази държава отсега нататък остава неизменна за Германия и че ние желаем само да живеем в мир и приятелство с нея.

8) С Унгария ни свързват дългогодишни традиционни връзки на тясно и сърдечно приятелство. И тук границите са неизменни.

9) Словакия сама отправи към Германия, по повод на своето създаване, желанието за помощ. Нейната самостоятелност се признава от Райха и няма да бъде накърнява на.

Но не само с тези държави Германия изясни и уреди отношенията си, които все пак бяха до известна степен лошо повлияни от Версайския договор, а направи това и с великите сили.

Заедно с Дуче, аз осъществих една промяна в отношенията на Германия към Италия. Съществуващите между двете държави граници бяха тържествено признати от двете страни като неизменни. Отстранена беше всяка възможност за противоречия на интереси от териториален характер. С течение на времето, някогашните противници от Световната война станаха сърдечни приятели.

Работата не се ограничи в едно нормализиране на отношенията, а доведе впоследствие до сключването на един светогледно и политически обоснован тесен пакт, който оказа своето въздействие като силен елемент на европейското сътрудничество.

Преди всичко, обаче, аз се заех да изчистя от отровата отношенията ни с Франция и да ги направя поносими за двете нации. В това отношение, навремето аз прецизирах с извънредно голяма яснота германските искания и никога не съм се отклонил от тази си декларация. Връщането на Саарската област беше единственото искане, на което, аз гледах като на безусловна предпоставка за едно германо-френско споразумение. След като сама Франция разреши лоялно този проблем, всяко друго германско искане към Франция отпадна.

Не съществува вече никакво искане и никога вече няма да бъде повдигнато друго искане. Това ще рече, че аз се отказах изобщо да отварям въпрос за проблема Елзас и Лотарингия - не защото съм бил принуден към това, а защото този въпрос изобщо не е проблем, който би могъл да пречи някога на германо-френските отношения. Аз приех решението от 1919 година и се отказах да вляза рано или късно отново в една кървава война заради един въпрос, който не стои в никакво съотношение към германските жизнени необходимости, обаче е в състояние да хвърля всяка втора генерация в злощастна борба, Франция знае това.

Невъзможно е да стане който и да било френски държавник и да заяви, че съм поставял някога на Франция някакво искане, чието изпълнение би било несъвместимо с френската чест или с френските интереси. Вместо някакво искане, аз съм отправял към Франция винаги едно желание - да бъде погребана завинаги старата вражда и да се даде възможност на двете нации, с тяхното голямо историческо минало, да намерят пътя за сближение. Аз направих всичко, за да избия от германския народ мисълта за една неизменна наследствена вражда и вместо нея да насадя зачитането, пред големите постижения на френския народ, на неговата история точно така, както всеки германски войник изпитва най-голяма почит към постиженията на френската войска.

Не по-малки бяха моите старания за едно германо-английско разбирателство, дори нещо повече - за едно германо-английско приятелство. Никога и на никое място аз не съм се противопоставял в действителност на английските интереси.

За жалост, твърде често е трябвало да се браня срещу британски намеси в германски интереси, дори и там, където тези интереси ни най-малко не са засягали Англия. Аз просто смятах, че една от целите на моя живот е да сближа двата народа не само по разум, но и по чувства. Ако моят стремеж прегърне неуспех, тогава това беше само, затова защото у една част от британските държавници и журналисти съществуваше вражда, която лично мене просто ме покъртваше.

Тези хора съвсем не криеха, че тяхната единствена цел е при първата възможност, която би им се удала, да започнат отново борбата срещу Германия и то по съображения, които за нас са необясними. Колкото по-малко предметни основания имат тези хора за своите намерения, толкова повече се опитват да дадат с празни фрази и твърдения една привидна мотивировка на своите действия.

И днес още аз мисля, че едно действително умиротворяване в Европа и в света може да има само тогава, когато Германия и Англия се разберат. Изхождайки от това убеждение, аз много често съм вървял по пътя към едно споразумение. Ако, накрай, това все пак не доведе до желания резултат, вината за това наистина не е моя.

На последно място се опитах да нормализирам отношенията на Германия със Съветска Русия и да ги поставя, най-сетне, на приятелска основа. Благодарение на това че и Сталин мислеше така, това го постигнахме вече. И с тази държава са установени вече трайни приятелски отношения, резултатите от които ще бъдат благотворни за двата народа.

Така, изобщо взето, прокараната от мене ревизия на Версайския договор не създаде в Европа хаос, а, напротив, - създаде предпоставката за ясни, стабилни и преди всичко поносими отношения. И само оня, който мрази този ред в състоянието на европейските работи и който желае безредието, може да бъде неприятел на тези действия.

Но ако някой мисли, че с престорен израз на лицето трябва да отхвърли методите, благодарение на които в средноевропейското пространство се създаде един поносим ред, тогава на това аз мога да отвърна само, че в края на краищата, от решаващо значение е не толкова методата, колкото полезният успех.

Преди да поема властта, Средна Европа и то не само Германия, ами и съседните на нея държави, бяха потънали в нуждата на една безутешна безработица. Производството спадаше, а заедно с това неизбежно се намаляваше и потреблението на хората. Стандартът на живот спадна, нужда и мизерия бяха последиците от това.

Никой от критикуващите чужди държавници не може да отрече, че се удаде не само в стария Райх, но и във всички обединени с него области, да бъдат отстранени тези прояви на упадък и то при най-тежки условия. По този начин се доказа, че това средноевропейско пространство е жизнеспособно само когато е обединено и че онзи, който го разделя, върши престъпление спрямо милиони хора. И ако съм премахнал сега това престъпление, това не е нарушение на дадената дума, а е моя чест, моя гордост и едно голямо историческо постижение.

Нито германският народ, нито аз сме се заклели във Версайския договор. Аз съм се клел само в благото на германския народ, чийто пълномощник съм и в благото на онези, които съдбата е поставила в нашето жизнено пространство и по този начин ги е свързала неразривно с нашето собствено благо. На всички тях да осигуря съществуване то, а заедно с това и живота - това е моята единствена грижа.

Опитът да бъдат критикувани тези мои действия, да бъдат обсъждани или отхвърляни от катедрата на една интернационална неотстъпчивост, е исторически и лично аз оставам ледено-студен по отношение на него. Германският народ ме повика на власт със своето доверие и само се привързва още по-силно към мен чрез всеки опит за една чужда критика или намеса.

Впрочем, при всяка отделна ревизия аз предварително правех предложения. Опитах се по пътя на преговорите да достигна и да осигуря безусловно необходимото. И в редица случаи това наистина ми се удаде. В други случаи, обаче, моята воля за преговаряне, а често и малките размери на моите искания, биваха тълкувани, за жалост, като слабост и затова биваха отхвърляни. Това не можеше да причини никому повече болка, отколкото на мене самия.

Но в живота на народите има необходимост и които, ако не намерят по мирен път своето осъществяване, трябва чрез силата да получат своето изпълнение. Това може да заслужава известно съжаление, но то важи еднакво за живота на отделните граждани, както и за живота на общността.

Принципът, че по-големият, че общият за всички интерес не може да бъде накърнен чрез своенравието или злата воля на отделните индивиди или групи, е безспорно правилен.

И на Полша аз направих също най-умерените предложения. За тях не само беше отсъдено отхвърляне, но и нещо повече - те доведоха до обявяване на обща мобилизация в тази държава, с едно обосноваване, което дава възможност да се види ясно, че именно в умереността на моите предложения хората смятаха, че виждат моята слабост, накрай дори и моя страх.

Собствено, човек би трябвало да се плаши от досегашния опит и изобщо да не прави вече разумни и умерени предложения. И през тези дни аз чета в известни вестници, че всеки опит за едно миролюбиво уреждане на отношенията между Германия, от една страна и Франция и Англия, от друга страна, е изключено и че едно предложение в тази посока щяло само да докаже, че аз, изпълнен със страх, виждам пред себе си рухването на Германия и че следователно, правя това предложение само от страхливост, или поради нечиста съвест.

Ако въпреки това, сега съобщавам какви са моите идеи по този проблем, аз поемам върху себе си риска да мина в очите на тези хора за страхливец или за отчаян. Аз мога да направя това, защото присъдата над мене ще бъде написана един ден в историята - слава Богу - не от тези жалки драскачи, а ще бъде дадена от моето жизнено дело и защото ми е доста безразлично каква преценка ще получа в този момент от онези хора.

Моят престиж е достатъчно голям, за да мога да си позволя подобно нещо. Защото, дали от страх или от отчаяние изказвам следващите по нататък свои мисли, това ще покаже по-нататъшния развой на работите.

Днес аз мога само да съжалявам, че хората, които с толкова жадни за кръв, не знаят достатъчно що е война, не са днес там, където войната действително се води, а и по-рано не бяха там, където се стреляше. Разбирам много добре, че има интереси, които печелят повече от войната, отколкото от мира. Разбирам също така, че за известен род интернационални журналисти е по-интересно да пишат за войната, отколкото за дейността или за културните творения на един мир, които те не могат да проумеят. и най-сетне, ясно ми е, че известни еврейско-интернационални капиталисти и журналисти изобщо не чувстват заедно с народите, чиито интереси те твърдят, че представляват, а, като Херостратовци на човешкото общество, виждат най-големия успех на своя живот в подпалвачеството.

Но и по друга една причина аз все пак вярвам, че трябва да издигна тук своя глас. Като чета днес известни международни органи на печата, или като слушам речите на разни разпалени възвеличители на войната, смятам, че имам правото да говоря и да отговоря от името на онези, които трябва да дадат живата субстанция за духовните занимания на тези поставящи целите на войната хора - онази жива субстанция, към която и аз принадлежах като неизвестен войник повече от четири години през голямата война.

Прави великолепно впечатление, когато един държавник, или един журналист, се изправи и с жарки думи прогласи, в името на демокрацията или на нещо подобно, необходимостта от отстраняването на режима в друга страна. След това, във всеки случай, прилагането на тази славна парола изглежда съществено по-иначе.

Днес се пишат по вестниците статии, на които е осигурено възторженото одобрение на една изтънчена публика. Осъществяването на съдържащите се в тях искания, обаче, предизвиква много по-малко въодушевление. Тук няма да говоря за силата или способността на тези хора да правят преценки.

Но каквото и да пишат те, истинската същина на едно такова разискване не се засега от това. Преди полската война тези писачи заявяваха, че германската пехота вероятно не е лоша, но бронираните войски и изобщо моторизираните части имали малка стойност и щели направо да претърпят неуспех при всяко влизане в боя. Сега, след унищожаването на Полша, същите тези твърдоглави хора пишат, че полските войски били претърпели катастрофа само поради германските бронирани войски и останалите моторизирани части на Райха, но че в замяна на това германската пехота била влошила качествата си по един просто забележителен начин и че при всяко сблъскване с поляците предпочитала да отстъпи.

В това - така се казва буквално, така казва един такъв писач - с право се съзирал един благоприятен признак за воденето на войната на Запад и френският войник сигурно да съумее да направи, каквото трябва.

И аз мисля така - доколкото френският войник наистина ще може да види тази статия и́ доколкото по-късно ще може да си спомни за нея. Вероятно той ще хване тогава за ушите този военен предсказвач.

За жалост, обаче и това ще бъде пак невъзможно, защото тези хора съвсем не изпитват лично, на самото бойно поле, способността или малоценността на германската пехота, а само я описват в своите редакционни стаи. Шест седмици - о, много е! - две седмици барабанен огън и господа военните пропагандисти бързо биха дошли до други заключения!

Те говорят винаги за необходими световно-политически събития, но не познават военния развой на нещата. Толкова по-добре познавам аз, обаче, този развой и затова смятам, че е мой дълг да говоря тук дори ако съм изложен на опасността, насъскващите към война да видят отново в тази моя реч сигурно пак само израз на моя страх или признак на моето отчаяние.

Защо трябва да се води тази война? За възстановяването на Полша ли?

Полша по Версайския договор никога вече няма да бъде възстановена! Затова гарантират две от най-големите държави на земята. Окончателно уреждане на това пространство, въпросът за създаването на една нова полска държава, това са проблеми, които няма да бъдат разрешени от войната на Запад, а изключително от Русия, в единия случай и от Германия - в другия.

Впрочем, всяко изключване на тези две държави от въпросните области ще създаде не една нова държава, а един безкраен хаос. Проблемите, които трябва да бъдат разрешени там, няма да бъдат разрешени нито на масата на някоя конференция, нито в редакционните стаи затова ще бъде потребна работа в продължение на десетилетия. Не е достатъчно да се съберат на заседание и да вземат решение няколко държавници, които, в края на краищата и без това са безразлични към съдбата на засегнатите, а е необходимо, щото всеки, който взема никакво участие в живота на тези области, да поеме работата по възстановяването на едно действително трайно състояние.

Способността на западните демокрации, да създават такива уредени състояния, не е доказана с нищо, поне през последно време. Примерът с Палестина показва, че би било по-добре те да се занимават с наличните задачи н да ги разрешат разумно, вместо да си създават грижи около проблеми, които лежат в сферата на интересите на други народи и сигурно ще бъдат по-добре разрешени от последните.

Във всеки случай, Германия не само осигури реда и спокойствието в своя протекторат Чехия и Моравско, но и положи основите за един нов стопански разцвет и за едно все по-тясно разбирателство между двете нации. Англия
ще има още много да работи, преди да може да посочи такива събития в своя палестински протекторат.           

Знае се, впрочем, много добре, че би било безсмислено да бъдат унищожавани милиони хора и да бъдат съсипвани ценности, възлизащи на стотици милиарди, за да се възстанови едно творение, което още навремето, при своето създаване, беше означено от всички неполяци като погрешно създадено. Тогава, каква друга може да бъде причината?

Поставяла ли е Германия на Англия някакво искане, което би застрашило някак британската световна империя или би поставило под съмнение нейното съществуване? Не, напротив! Нито на Франция, нито на Англия ние не сме поставяли такова искане.

Но ако тази война наистина трябва да бъде водена, само за да бъде даден на Германия един нов режим, тоест за да бъде отново раздробен сегашният Райх и да бъде създаден един нов Версай, тогава милиони хора ще бъдат безцелно пожертвани. Защото нито германският Райх ще се разпадне, нито ще бъде създаден един нов Версай!

Но дори ако това би се удало след една три или пет, или осемгодишна война, тогава този втори Версай би се превърнал в бъдещето пак в източник на нови конфликти. Във всеки случай, обаче, едно уреждане на световните проблеми, без да се вземат в съображение жизнените интереси на най-силните народи, ще завърши след пет или десет години точно така, както завърши днес този опит от преди двадесет години.

Да, тази война на Запад не урежда изобщо никакъв проблем, освен разстроените финанси на неколцина военни, индустриалци и собственици на вестници, или други интернационални военни богаташи.

Два проблема са поставени днес на разглеждане:

а) Уреждането на въпросите, произтичащи от разпадането на Полша и

б) Проблемът за отстраняването на онези международни затруднения, които в политическо и в стопанско отношение утежняват живота на народите.

Какви са целите на правителството на Райха по въпроса за уреждането на отношенията в пространството, което се намира западно от германо-съветската демаркационна линия и е признато за сфера на германското влияние?

1) Създаване една граница на Райха, която ще отговаря - както се подчерта вече - на историческите, етнографските и стопанските условия.

2) Уреждаме на цялото жизнено пространство съобразно с националностите, т. е. разрешаване на онези малцинствени въпроси, които засягат не само това пространство, но се отнасят и до почти всички южно-европейска и югоизточно-европейски държави.

3) Във връзка с това - опит за уреждане и разрешаване на еврейския проблем.

4) Възстановяване живота на стопанството и на съобщителните средства за полза на всички живущи в това пространство хора.

5) Гарантиране сигурността на цялата тази област и

6) Създаване на една полска държава, която със своята организация и със своето управление ще дава гаранция, че нито ще се създаде ново огнище, насочено срещу германския Райх, нито ще бъде образувана една централа на интриги срещу Германия и Русия. Независимо от това, веднага трябва да се направи опит да бъдат отстранени или поне да бъдат смекчени последиците на войната, тоест чрез една практическа, помощна дейност да се смекчат съществуващите извънредно големи страдания.

Тези задачи могат, наистина - както подчертах вече -      да бъдат разисквани на масата на една конференция, но никога не могат да бъдат разрешени, там. Ако Европа изобщо има интерес да съществуват спокойствие и мир,
тогава европейските държави би трябвало да бъдат благодарни затова, че Русия и Германия са готови да направят от това огнище на безпокойства една зона на мирно развитие, както и че двете страни поемат отговорността за това и следователно, ще дадат и нужните жертви.

За германския Райх тази задача - понеже тя не може да бъде схващана империалистически - означава едно занимание за 50 или 100 години. Оправданието за тази германска дейност лежи в политическия ред, който трябва да се даде на тази област, както и в нейното стопанско разработване. В края на краищата, обаче и едното и другото ще бъдат от полза за цяла Европа.

Втората задача, обаче която в моите очи е много по-важна, е създаването не само на убеждението, но и на чувството за една европейска сигурност. За това е необходимо:

1) Да настъпи безусловна яснота върху целите на външната политика на европейските държави. Колкото се отнася до Германия, правителството на Райха е готово да създаде пълна и неограничена яснота върху своите външнополитически намерения. При това, на първо място, в тази констатация то поставя декларацията, че гледа на Версайския договор като несъществуващ вече за него, респективно, че правителството на германския Райх. и с него целият германски народ не виждат никаква причина и никакъв повод за каквато и да било друга ревизия. Освен искането за едно отговарящо и падащо се на Райха колониално владение, на първо място, следователно, връщането на германските колонии.

Това искане за колонии се основава не само на нашите исторически правни претенции, но лежи, преди всичко, в елементарната претенция за право на участие в източниците на сурови материали в света. Това искане не е ултимативно, то не е искане, зад което стои силата, а е искане на политическата справедливост и на общия стопански разум.

2) Искането за икономически разцвет на международното стопанство, във връзка с развоя на търговията и на съобщенията, има за предпоставка поставянето в ред на вътрешните стопанства, респективно производствата на отделните държави. За облекчаване размяната на тези производства, обаче, трябва да се дойде до едно ново организиране на пазарите и до едно окончателно уреждане на валутите, за да бъдат по този начин постепенно премахнати пречките за една свободна търговия.

3) Най-важната предпоставка, обаче, за един действителен разцвет на европейското, а също и на извън европейското стопанство е установяването на един безусловно гарантиран мир и на едно чувство на сигурност в отделните народи. Тази сигурност ще бъде направена възможна не само чрез окончателното санкциониране на европейското статукво, но, преди всичко, чрез свеждането на въоръженията до един разумен и стопански поносим размер.

Към това необходимо чувство на сигурност спада, преди всичко, обаче, изясняването на приложимостта и на границите за употребата на известни модерни оръжия, които по своето действие са пригодни всеки момент да бъдат забити в сърцето на всеки отделен народ и които по този начин ще създадат едно трайно чувство на несигурност.

Още в своите по-раншни речи в Райхстага аз направих някои предложения в тази посока. Те бяха осъдени тогава на отхвърляне - вероятно само, поради това, че идваха от мен. Аз вярвам, обаче, че чувството за една национална сигурност ще се установи едва тогава в Европа, когато в тази област, чрез ясни междудържавни и валидни задължения, се направи едно фиксиране на понятията за позволена и непозволена употреба на оръжия.

Както на Женевската конвенция едно време се удаде да забрани, поне за цивилизованите държави, убиването на ранени, малтретирането на пленници, борбата срещу неучастващи във войната граждани и т. н. и както можа в течение на времето да се наложи всеобщото зачитане на тази забрана, така трябва да се удаде и едно подобно забраняване да се прибягва до въздушните войски, до употребата на газове, на подводници, но също и на понятията за контрабанда, та по този начин войната да бъде лишена от своя страшен характер на борба срещу жени и деца и изобщо срещу неучастващи във войната граждани. Отхвърлянето на определени начини на действие ще доведе тогава от салдо себе си до отстраняването на станалите в такъв случай излишни оръжия.

Аз се постарах още в тази война с Полша, да използвам въздушните войски само срещу така наречените военни обекти, а респективно да позволя само тогава да действат, когато в някое място бъде оказана активна съпротива.

Трябва да бъде възможно, обаче, като се прибегне до помощта на Червения кръст, да се намери едно принципно, всеобщо валидно международно уреждане. Само при такива предпоставки ще може да се установи мир, особено в нашия гъсто населен континент и тогава този мир, освободен от недоверие и от страх, ще може да създаде предпоставката за един действителен разцвет на стопанския живот.

Вярвам, че няма нито един отговорен европейски държавник, който в, дълбочината на сърцето си да не пожелае разцвета на своя народ. Едно реализиране на това желание е мислимо, обаче, само в рамките на общо сътрудничество на нациите на този континент.

Затова осигуряването на това сътрудничество може да бъде цел на всеки отделен човек. За да се постигне тази голяма цел, все пак един ден големите нации на този континент ще трябва да се съберат, за да изработят, да приемат и да гарантират, при детайлно уреждане на въпросите, един статут, който ще дадена всички тях чувството на сигурност, на спокойствие, а, заедно с това и на мир. Невъзможно е да се събере една такава конференция, без да се извърши най-основната предварителна работа, тоест без да бъдат изяснени отделните точки и преди всичко, без да бъде извършена една подготвителна работа.

Също така невъзможно е, обаче щото една такава конференция, която ще трябва да определи съдбата точно на този континент за десетилетия напред, да работи пред трясъка на топовете, или макар само под натиска на мобилизирани войски. Но ако рано или късно този проблем все пак трябва да бъде разрешен, тогава по-разумно би могло да се пристъпи към това разрешаване, преди да пролеят напразно кръвта си още милиони хора и преди да бъдат разрушени ценности, възлизащи на милиарди.

Запазването на сегашното състояние на Запад е немислимо. Скоро всеки ден ще взема все повече жертви. След това един ден Франция, може би, ще обстрелва за първи път и ще разруши Саарбрюкен. Германската артилерия, от своя страна, за отмъщение, ще разруши Мюлхаузен. Тогава Франция, пак за отмъщение, ще насочи огъня на своите оръдия към Карлсруе, а Германия ще обстрелва Страсбург. Сетне френската артилерия ще стреля срещу Фрайбург, а германската - срещу Колмар или Шлетщат.

После ще бъдат монтирани и от двете страни дългобойни оръдия и разрушението ще започне да се шири все повече, а каквото, накрая, няма да може да бъде достигнато от дългобойните оръдия, ще бъде унищожено от летците.

И всичко това ще бъде твърде интересно за известни интернационални журналисти и твърде полезно за фабрикантите на самолети, на оръжия, на муниции и т. н., но ще бъде страшно за жертвите.

И тази унищожителна борба няма да се ограничи само върху сушата. Не, тя ще се разшири, далече над морето. Днес няма вече острови.

И европейското народно богатство ще бъде разсипано с гранати, а народната сила ще пролее кръвта си по бойните полета. Един ден, обаче, между Германия и Франция все пак ще има граница, само че покрай нея ще се простират тогава развалини и безкрайни гробища, вместо да се издигат цветущи градове.

Това мое схващане г-н Чърчил и другарите му могат спокойно да тълкуват като слабост или като страхливост - аз няма какво да се занимавам с техните мнения. Аз правя тази декларация само за това, защото искам да спестя и на своя народ това страдание.

Ако ли, обаче, надделее схващането на г-н Чърчил и на неговите привърженици, това ще е моята последна декларация. Тогава ние ще се бием!

Нито силата на оръжието, нито времето ще победят Германия. В германската история няма да се повтори вече един ноември 1918 г. Надеждата за едно разложение всред нашия народ е детинска. Г-н Чърчил може да си бъде с убеждението, че Великобритания ще победи. Аз не се съмнявам в нито една секунда, че Германия ще победи

Съдбата ще реши, кой има право! Само едно е сигурно - в световната история никога до сега не е имало двама победители, но често е имало само победени. Струва ми се, че и в последната война такъв беше случаят.

Нека вземат думата сега онези народи и техните водачи, които са на същото мнение и нека отблъснат ръката ми онези, които смятат, че във войната трябва да виждат по-доброто разрешение.

Като Водач на германския народ и като канцлер на Райха, аз мога в този момент само да благодаря на Бога, загдето ни благослови така чудно хубаво в първата борба за нашето право и да го помоля да помогне на нас и на всички други да намерим правия път, та не само на германския народ, но и на цяла Европа да бъде отредено едно ново щастие - на мира!