Същина, значение и организиране на нацията

Заключителната реч на Фюрера, произнесена на 16 септември 1935, пред Партийния конгрес

В понеделник, 18 часът вечерта, се състоя заключителното заседание на партийния конгрес, на което Фюрерът държа последната голяма и напътствена реч на „Партийния конгрес на свободата“.

На определеното време, пред препълнения салон, в който беше заето и последното ъгълче, се появи Фюрерът, поздравен с възторжено ликуване и придружен от своя заместник Рудолф Хес и от гаулайтера Щрайхер. Зад него следваха райхслайтерите и гаулайтерите, груповите водачи и главните групови водачи от Щурмовите отделения и от Личната гвардия, областните и главните областни водачи на Хитлеровата младеж и главните ръководители на поделенията на Движението.

След това, за последен път в партийния конгрес на свободата, влязоха в залата в тържествено шествие, под звуците на марша на Нибелунгите, славните знамена, начело със Знамето на кръвта и личният щандарт на Адолф Хитлер, поздравени с вдигната десница от повече от 20 000 посетители на конгреса. Когато знамената застанаха под големия пречупен кръст, прозвуча увертюрата на Вагнеровата опера „Риенци“, майсторски изсвирена от симфоничния оркестър на Райха, под диригентството на партийния другар Адам.

Заместникът на Фюрера, Рудолф Хес, застана на, катедрата:

 – Конгресът продължава своята работа; ще говори Фюрерът!

Нов ураган от ликувания се отправя към Фюрера, който на първо време не може да започне своята заключителна реч. Непрестанно към него се отправят нови викове „Хайл! Едва след няколкоминутна буря от радостно въодушевление настъпи тишина.

ФЮРЕРЪТ

започна да говори:

Партийни другари и другарки!

Националсоциалисти!

Кое друго време би могло да ни накара да отвърнем погледа си от събитията на едно ограничено настояще и да го насочим към миналото и към бъдещето, ако не седмицата на конгреса на Партията в Райха? Защото каквито опиянителни впечатления и да включват в себе си тези дни, все пак най-покъртителното за всички нас си остава проявата на нашия народ, която ние през целия си живот никога и никъде не можем да възприемем по-добре и по-радостно, отколкото тук. Кого не вълнува чувството, че в тези часове пред нашите очи маршируват стотици хиляди, които не са единични същества на настоящето, а са един неограничен от времето израз на жизнената сила на нашия народ, идващ от миналото и сочещ към бъдещето? Те са предвестниците на историческото битие на германската нация!

В нейната лъчиста младеж ние съзираме един видим гарант за непохабената жизнена сила на нашата раса. Тези стотици хиляди мъже ние ги чувстваме като свидетели на буйната воля за живот. Така е вървял нашият народ в течение на хилядолетия по своя път и като си затворим за малко очите, струва ни се, че чуваме стъпките от марша на всички онези от далечното минало, които са имали нашата кръв и вярваме, че и в най-далечно бъдеще ще продължаваме да чуваме тяхното ехо.

Затова тази възвишена демонстрация на вечния живот на нашия народ е от характер да ни занимава с въпроси, които се издигат над задачите на деня и на времето и които имат вечно значение.

Как е било възможно, щото този народ, чиито стъпки изглеждат така самоуверени и непоколебими, толкова често в историята да сбърква своя път? Са ли горчивите събития в живота на германската нация само последици на една неспособност да се овладеят проблемите на живота; крият ли се техните причини в липсата на кураж, в липсата на жертвоготовност, или в неспособността да се вземат важни решения ?

Не!

Нема нито един народ, който да е проявил повече кураж, отколкото германският народ, за запазването на своето национално съществувание. Сигурно от никой народ съдбата не е изисквала по-големи и по-болезнени жертви, отколкото от нашия. В неговата среда са вземани решения, които спадат към най-смелите дела, които човешката дързост е могла изобщо да предприеме някога. Самите ние сме хора, които съдбата направи свидетели на една трагична кървава жертва, непоколебима храброст на живите, стоическа пожертвувателност на обречените на смърт, безгранична смелост на волята и на решителността на големите пълководци.

Да! Никоя нация не е полагала пред олтара на изпитващия народите Бог по-големи жертви от германската нация.

И все пак самите ние трябваше да преживеем и да видим колко ниска се оказа нейната историческа оценка. Сравнени с успехите на други народи, резултатите от борбата за германската съдба са много жалки.

Като признаваме този факт, без никакво самозалъгване, грижата за бъдещето на нашия народ ни налага задължението: да изследваме неговите причини.

Защото едно такова явление не може да бъде ликвидирано с простата утеха, че са ни липсвали големи хора, също така, както непрестанният успех на една нация не е непременно резултат на една непрекъсната поредица от гении. Не! Най-дълбоката причина за този исторически неуспех лежи в така често проявяващата се, за жалост, слабост на вътрешната спойка и следователно, слабост в издръжливостта на нацията, а също така и в една, често пъти случайно и неизбежно дефектна, конструкция на нашата държавна уредба. Проучването историческия развой на нашия народ, ни дава редица горчиви познания.

По времето, когато германците за пръв път се явяват исторически видимо пред нас, потомците, по кръв те са едно голямо семейство, само че в своето прозрение и в своите чувства още не са народ. По своята историческа традиция, по навиците на своя живот и по своя език, германските племена от онова минало са толкова различни едни от други, че само на малцина, особено надарени герои, се е явявала като призрачна цел възможността за едно групиране на тези племена в една, макар и само политическа, общност.

Ние, които дори и през 1933 година още трябваше да се борим с възгледите, преданията и традициите на отделни племена и народи, трябва ли да се чудим на това, че опитът на един херуски княз да обедини германските племена, успя само за времето, когато те всички бяха пряко заплашени от най-голяма опасност.

Кръвното родство на тези германски племена може, при някои от тях, под чужда заплаха, да се е проявявало като господстващо прозрение, но на общността то е липсвало напълно като познание за нещо естествено и следователно, необходимо. Не е имало нито духовна, нито организационно-политическа общност, която би била по-силна от чувствата на племенна привързаност. На нас ни е известно, че първият предаден ни от историята германски опит за обединяване е пропаднал още докато е бил жив дръзкият герой, но само малцина съзнават факта, че посред бурите на преселението на народите, т. е. едва 300 години по-късно, историята вече намира по-определено отделните съставни части на това първо групиране на германци.

От този факт можем да извадим заключението, че събиране членовете на тогавашните германски племена в една нация е можело да бъде постигнато не по пътя на едно съзнателно или дори желано оформяване като народ, а само по пътя на изграждането на държава, което е било поставено като цел с други намерения. Това ще рече, следователно че първото държавно групиране на германски хора е могло да бъде осъществено само чрез едно насилие над самостоятелния народностен живот на отделните германски племена. Заедно с това, обаче, е настъпило и едно противоречие между държавна организация и индивидуално национално съзнание, което е траяло до тогава, докогато германците не са станали, от съзнателни членове на своите племена, съзнателни членове на една нация. Един труден и за много столетия болезнен процес. Безброй индивидуални способности и символи са му станали жертва. Може би, човек би трябвало да съжалява за някои от тях, но не бива да се проклина историята, че пътят, който водеше от няколко дузини германски племена до една единствена германска нация, минаваше и трябваше да мине като повече, или по-малко тежко насилие, през десетки хиляди и често пъти много ценни традиции.

Затова не бива да скърбим за жертването на отделни религии и на отделни държави, които жертви се изискваха от този път на германското оформяване като народ. Което е паднало през тези столетия, то е трябвало да падне. Не е право, също така, да искаме да анализираме вътрешните двигателни съображения на онези, които ни се хвърлят в очи и са ни известни като строители на първите по-големи и големи германски държавни формации. Провидението, което е искало, щото от германските племена да се образува един германски народ, си е послужило с тях, за да извърши това национално оформяване. Кой от нас иска да разкрие или дори да анализира вътрешната душа, мислите и двигателните сили на онези велики германски кайзери, които минавайки с остър меч над съдбините на отделните племена, са се стремили към едно по-голямо групиране на германски хора? И пак воля на Провидението е това, че на тях са били дадени две помощи, без които основаването на германската държава, а заедно с това и предпоставката за германското оформяне като народ, не би успяло, или положително не би успяло поне в това сравнително кратко време. Защото народите ни се явяват в историческото зрително поле, когато се готвят и то като организационни единици, да достигнат зенита на своята сила, на своя жизнен устрем и на своето жизнено осъществяване. Периодът на предхождащото развитие остава в повечето случаи скрит. Без погледа към античните държави и без помощта на християнския светоглед, образуването на германска държава не би било мислимо в онова време. Последвалата съдба на Европа, обаче и на останалия свят, поне доколкото се отнася до бедата раса, не би била мислима иначе; във всеки случай, ние днес, не бихме могли да си представим такава.

Срещу центробежните тенденции на отделните племена, християнството постави първото съзнателно и подчертано чувство на общност. По този начин, то предлагаше една възможна религиозно-светогледна основа за изграждането на една държавна организация, която в племенно отношение не беше и не можеше да бъде с единен характер. Обаче, този път беше исторически необходим, ако изобщо от безбройните германски племена накрая все пак трябваше да излезе един германски народ. Защото едва върху тази, макар и първоначално само религиозна и създадена от държавата платформа, можеше да се извърши, в течение на много столетия, изглаждането и премахването на изключителните племенни особености в полза на новооткрити, макар и по отношение на кръвта неизбежно налични, елементи на един общ произход и следователно, на едно вътрешно родство. Но както всяко раждане е свързано с болки, така и раждането на народите не е безболезнено. Кой ще обвинява историята за това, че тя е вървяла по един път, по-добър, от който Провидението не е могло да избере, за да подкрепи и достигне накрая желания от самите нас, обвинителите, резултат? Затова, в този период на германското оформяне като народ, противоречието между държавна идея, държавна цел и народно съзнание беше, за съжаление, неизбежно, но необходимо дотогава, докогато съзнанието за народност не израсна от несъзнателната теснота на племената и не премина в първоначално бавно възприеманата, но накрая осъзната като необходима и естествена еднаквост на нацията. Хората, обаче които бяха исторически изпълнители в този процес, действаха по поръка на едно Провидение, което искаше, щото ние, германците, да станем един народ.

Две явления се издигат тук до висотата на необорими факти:

1. Християнството даде на тази първа германска организация, тоест на това първо групиране на всички германски племена в една по-висша единица, светогледно-религиозните, а с това и морално-общите идейни блага. Сгромоляса се онова, което трябваше да падне, когато нашият народ искаше да се въздигне от бъркотията на онези дребни племенни съществувания до яснотата и силата на една по-голяма държавна, а заедно с това и народностна единица.

2. Вдъхновяваната от античната държавна идея кралска институция, като заместница на по-раншните херцогства, доведе до една по-годна организация и преди всичко до стабилното запазване на създаденото.

В течение на много столетия, в плоскостта на тези две явления се извърши държавното, тоест външно-организационното групиране на германските племена. Безбройни са жертвите, които този процес изискваше, трагична е съдбата на многото хора, които се сгромолясаха и паднаха. Но колкото големи и да са били лутанията и смущенията през онези времена, все пак в онова движение на махалото и в онази игра на вълните през столетията, стана, при силни болки, раждането на германската нация. Когато над германския народ се разрази религиозната криза и християнството започна да се цепи на вероизповедания, значението на единната основа на нашето германско държавно организиране се изместваше постепенно все повече в полза на втората. Станалата несигурна светогледна основа изтъкваше все по-ярко организационната форма на чисто държавното, която, най-сетне, намери в държавата на абсолютната кралска власт своя последен, но след това отново заглъхващ, израз. Защото когато вероизповедното разцепление разклати религиозната платформа, тогава духовната насока на френската революция разруши монархично-държавната основа.

Ферментът на моралното разложение, както Момзен нарича еврейството, започна да си присвоява идеите на една народностно привързана социална съвест, за да ги превърне в една тяхна, еднакво безсмислена, както и опасно действаща, противоположност и след това да ги пусне срещу човечеството като марксически социализъм. По пътя на формалната парламентарна демокрация се извърши разпадането на кралската институция и заедно с това, на чисто организационната държава.

Фактът, че християнските вероизповедания, чрез участието си в парламентарната демокрация, слязоха до равнището на тази борба на анархията, не можа да попречи на бавното разрушаване, но нанесе неизразими вреди на християнството. Защото който търси, под този предлог, да развива своята политическа дейност, става – волно или неволно – съюзник на международния марксизъм и спомага за разрушаването на тази държавна организация, която някога се появи и израсна при съвсем други предпоставки. Всяко сътрудничество в тази плоскост означава признаване на принципите, при които се извърши разрушаването; означава съгласие с явленията, събитията и методите, които, поради своята вътрешна неистинност и своята – погледнато от германско становище – нелогичност, можеха да нанесат на държавата и на нацията само вреди. Парламентарно-демократично-конституционната монархия или парламентарно-демократичната република бяха за Германия невъзможни и обречени, рано или късно, на сгромолясване.

Изобщо, просто е недопустимо, една общност да бъде изградена съобразно с два или три, взаимно противоречащи си, принципа. Не е възможно, принципът на всеобщото равенство да бъде определен за основа на политическия живот, а обратното: принципът на индивидуалното различие в стойностите – за основа на стопанския живот!

Не е възможно държавното управление и войската да бъдат изградени върху закона за личната отговорност, а политическото общо ръководство на държавата – върху идеята за парламентарната демокрация и следователно, за личната безотговорност. Невъзможно беше, индивидуалното различие в работо-способността, следователно и в заслугата към народната общност, да бъде политически отречено, а стопански да бъде запазено, заедно с влиянието му върху частната собственост.

С тази разпокъсаност в принципните схващания на парламентарно-демократичната държава се обяснява и несигурността, а заедно с това и нерешителната половинчатост в становището и́ по отношение на застрашаващите я опасности. И тук решаващо значение имаше съзнателният метод на марксизма, а именно: да отделя определени важни и от решаващо значение принципи от народния и държавния морал и основи и да ги замества с конкретни схващания. Защото, по този начин, престъпникът спрямо човешкото общество беше откъсван от неговото усамотение и въздиган в член на една нова общност.

Когато предателството се възхвалява като добродетел, предателят се отървава от презрението. Когато страхливостта пред фронта на неприятеля получава открито възвеличаване, страхливецът се превръща в герой. Понеже кражбата се смята за поправка на едно несправедливо отнемане – крадецът се издига до стъпалото на строител на един нов обществен ред. Понеже се заявява, че убиецът е само резултат на едно нещастно социологично обременяване, накрая той печели съчувствията на обществото като заслужаваща съжаление жертва[1]. По този начин, всяка добродетел става порок, а всеки порок се превръща в един нов идеал.

Под този пристъп на болшевишкото еврейство, демократичната държава трябваше да загине почти автоматично и беззащитно в своята несигурност. Монархията не устоя на този пристъп, точно така, както и християнските вероизповедания. (Бурни ръкопляскания). В своята съпротивителна мощ всички те бяха безпомощни спрямо тези нови нападателни методи. Фактът, че редица други държави още не са рухнали от това, не доказва противното, а сочи само колко продължително траят такива исторически процеси. Едно действително спасение, във всеки случай, можа да се постигне само там, където от дълбочината на народните жизнени сили беше противопоставена една нова по идеи и по форма отбрана.

Тази отбрана не може да бъде успешна, ако се ограничава в чисто пасивна борба. Тя има само тогава изгледи да надвие окончателно болшевишкото разрушение, когато градейки върху една непристъпна светогледна основа, стигне до едно положително оформяне на народното съществуване, а заедно с това и на държавната организация.

Обаче, за да могат народностните проблеми да бъдат правилно преценявани, като изходен пункт за едно всеобщо разглеждане, необходимо е човек да има твърда почва под краката си. Както и да си представяте картината на света, становището на наблюдателя винаги е от решаващо значение.

Изходната точка на националсоциалистическото учение не лежи в държавата, а в народа, тоест, за да можем да изпитаме, преценим и поправим правилността, следователно и целесъобразността, на народните организационни форми, необходимо е да ги отминем като средства и да разберем целта. Затова фокусът на всяко националсоциалистическо разглеждане лежи в живата субстанция, която ние, съобразно с нейния исторически развой, означаваме като „германски народ“.

Преди две хиляди години този народ не съществуваше като реално явление. Затова появяващите се по-късно германски държавни формации градяха своето съществуване върху други основи. Днес, обаче, този народ е станал една историческа реалност, той живее и по този начин за пръв път ни дава възможност да различим ясно средствата от целта. Като схващаме сега, че народът е трайното и живото, ние съзираме в него същинската цел. Само неговото запазване създава предпоставките за съществуването и целесъобразността на идеите. И обратно: неговото унищожаване прави всички идеи нищожни и безжизнени.

Също и религиите имат смисъл само тогава, когато служат за запазването на живата субстанция на човечеството. Защото, загинат ли веднъж народите като народи, няма да останат като явления на вечността, нито религиите, нито държавите. Всеки народ повлича със своята народностна смърт и онези политически и религиозни явления и идеи, които са господствали при него. Но понеже в човешкия живот много често средствата започват да бъдат чувствани като цел, трябва да се допусне, че, например, както свещенослужителите на ацтеките, така и тези на инките, са били убедени и са твърдели, че тези стари мексиканци са били създадени за тях и за техните учения. Но когато тези народи загинаха, от ученията и от свещенослужителите не остана нищо. Ако днес болшевизмът би успял да изкорени известни народи, тогава не биха останали от тях нито държавни, нито религиозни представи или учения, или други някакви организационни прояви. Провидението, като е създало човека, е създало в неговото лице и в неговото запазване целта на всички човешки действия.

Затова, целта на всяка идея и на всяка уредба при един народ може да бъде, по произхода и по естеството си, само една: създаденият от Бога народ да бъде запазен като субстанция, телесно и духовно здрав, порядъчен и чист.

Като приемем този принцип, получаваме първата мярка за преценяването на всички явления – с нея те могат да бъдат измерени, за да се види дали са, абстрактно взето, правилни или не, тоест дали са правилни, в смисъл на полезни за запазването на народа или са вредни, поради подсилваните от тях вреди, нанасяни на един народ, или дори поради застрашаващо го унищожаване.

Но, изясним ли си и познаем ли по този начин смисъла на борбите и усилията в живота, тогава пред нас се поставя само задачата, да търсим и да осигурим предпоставките за постигането на тази цел. Ако Национал-социалистическата партия иска да служи като средство на тази своя цел, тогава тя трябва най-първо да осигури на политическото ръководство на нацията онзи подбор, който се създава в почти всички области на живота и по този начин фактически действа като ръководна сила.

Защото, в края на краищата, всички човешки професии се изграждат неволно и несъзнателно само по заложби. Изборът на професия не е нищо друго, освен избора, който правят професиите, като привличат към себе си и подходящите за тях хора.

Най-солидната германска институция на миналото беше онази, която упражняваше най-строго този подбор за своето собствено подсилване, именно войската. Както войската се изгражда съзнателно върху един подбор измежду онези, които чувстват влечение към военния занаят, така и – обратното – задача на Партията трябва да бъде да събира и да насърчава в своята организация годните за политическо ръководство елементи на нацията. Тази годност, обаче, има също така малко общо с капитал, образование, произход и т. н., както и годността за войник не зависи от някакво гражданско състояние.

Изключително вътрешната заложба е от решаващо значение и следователно, определя годността. Тя е призванието. Както войската дава на това съзнателно призвание постоянен подслон и по този начин създава отново предпоставката за вътрешното запазване и за външното проявление на тази способност, така и Партията, като организация, трябва да даде на политическото призвание външно-видимата проява, а заедно с това и основата, и възможността за по-нататъшно усъвършенстване.

Затова Партията и войската могат да бъдат, в най-висшия смисъл на думата, само социалистически институции (ръкопляскания), доколкото в своето изграждане не трябва да се съобразяват с капиталистически гледища, а изключително с момента на народната годност. По тази причина, те трябва да считат като най-висш закон на своето съществуване: затвърждаване на убеждението, че като организации те зависят в най-висока степен от правилото: най-голямата способност да бъде поставяна винаги на полагащото и́ се място. С това те стават явления на една по-добра – защото е действителна – демокрация, на една демокрация, която не въздига, благодарение на анонимността на парламентарните избори и гласувания, недостатъчно способните до положението да имат решаващо влияние и затова не вреди на общността, а принася полза на всички, като във всички области на живота и на борбите в живота, и най-напред в своята собствена организация, възлага най-големите отговорности на най-способните.

Но както войската, макар затворена в себе си институция, не запазва само себе си като военно ръководство на народа, ами същевременно има и задачата да възпитава, да образова и да формира целия народ в смисъла на своята военна мисия, така и политическата партия има задачата не само да съществува, като главна организация на политическото ръководство, но и непрестанно да възпитава, да образова и да оформя нацията в смисъла на своите схващания и да поеме във вътрешното ядро на своята организация онези членове на народа, които са признати за способни и които явно, са призвани от самото Провидение за ръководна работа.

Идеята за самоотбраната и заедно с това, за военната повинност, притежава своята организационна опора и намира своя израз във войската. Националсоциалистическата идея има своето организационно седалище в Партията. Партията представлява политическото схващане, политическата съвест и политическата воля.

Нейна задача е, първо, да се грижи за установяването на едно отговарящо на нейния светоглед ръководство на народа във всички области на живота и второ, да внедри това политическо схващане в трайния ред на една установена система и по този начин да го осигури и стабилизира за вечни времена. Затова тя има да изпълнява историческата мисия, да проучва вътрешната национална същина на нашия народ, да я опознава с всички нейни добри и слаби страни, и да тегли практическите заключения въз основа на добитите познания.

1. Тя трябва, като изхожда от тези познания, да поставя и да определя големите цели в цялата национална дейност, във всички области на живота.

2. Тя трябва да постави фактическия обществен живот в съгласие със задълженията, които произлизат от тези условия на вътрешната същност на нашия народ.

3. Тя трябва да изпълнява със сигурност и със самоувереност тази задача, без да се оставя да бъде ни най-малко смущавана от изтъкваните пред нея съмнения в правото и́ за една такава мисия. Във факта на нейното исторически неоспоримо съществувание лежи задължението за тази дейност, а от успеха на нейната работа израства правото, което се установява допълнително. Обаче, знаем от опит, че историята отнема това право само от онзи, който е бил твърде слаб да устои пред нея, или е бил твърде неспособен и следователно, твърде неподходящ. Божията милост се запазва за дълго време само за онзи, който я заслужава. Който, обаче, говори и действа от името на един създаден от всемогъщия Бог народ, действа само дотогава с тази мисия, докогато не е прегрешил срещу съществуването и бъдещето на положеното в негови ръце творение на Създателя. Затова, добре е завоюването на властта винаги да е свързано с тежка борба. Онова, което човек сам е завоювал с тежка борба, най- често се и защитава по-храбро. Колкото по- устойчив е режимът на държавите, толкова по-голяма е ползата за народите!

Щом като задача на Партията е да образува една организация, в която политическият подбор на нацията ще намира своето непрестанно вечно допълване, тогава неин дълг е да се грижи, щото на държавното ръководство да бъде придаден един светогледно стабилен характер. Затова тя трябва да изпълни историческата повеля, да създаде в своята организация предпоставката за стабилизирането на ръководството в държавата чрез подбора, обучението и установяването на това ръководство. Тя е длъжна да застъпва, при това, принципа, че всички германци трябва да бъдат възпитани светогледно, като националсоциалисти, че освен това, най-добрите националсоциалисти трябва да станат членове на Партията и че най-добрите членове на Партията трябва да поемат ръководството на държавата.

По този начин Партията, изхождайки от своята организация, трябва да даде на германската държава за в бъдеще върховното и́ общо ръководство и второ, чрез своята обучителна дейност да възпита за национал-социалистическата държава националсоциалистическия народ, върху който тя се крепи.

Оттук се извлича ясното определение на областите, в които се осъществяват задачите на Партия и държава.

Задача на държавата е продължаването на исторически създаденото и развито управление на държавните организации, в рамките и средствата на законите.

Задача на Партията е:

1. Изграждане на нейната вътрешна организация за създаването на една стабилна, съхраняваща сама себе си, вечна клетка на национал-социалистическото учение.

2. Възпитаването на целия народ в смисъла на това учение.

3. Поставяне така възпитаните германци на разположение на държавата за нейно ръководство и като нейна охрана. Впрочем, принципът за зачитането и за спазването на компетентността на двете страни остава в сила.

Това е целта.

И днес още ние се намираме сред ликвидирането на една революция, тоест на националсоциалистическата революция, което означава, че поемането на властта трябва постепенно да намери своя завършек в поемането на ръководството. Това изисква един дълъг преходен период. Понеже ферментите на старата държава, т. е. на стария партиен свят, не можаха да бъдат преодолени и отстранени, веднага и без остатък, на много места се явява и необходимостта от едно внимателно наблюдение там, където развоят на работите не е напълно националсоциалистически осигурен. Затова може да се случи, Партията да бъде принудена да се намеси предупредително, а при нужда и поправително, там, където действията на държавното ръководство са видимо в разрез с националсоциалистическите принципи. Обаче, тази поправителна намеса днес може да се извършва само чрез вече завзетите от Партията и компетентни за това, националсоциалистически държавни уредби и националсоциалистически държавни служби.

Последната цел, обаче, трябва да бъде: чрез пълно обхващане на всички германци, посредством националсоциалистическата просвета и учение, в Партията и в кръга на партийните привърженици, да може в бъдеще да бъдат поставяни на разположение на цялата народна и държавна организация само националсоциалисти.

Тогава този националсоциализъм ще бъде светогледната основа на съществуването, а с това и на организацията на германския Райх, като националсоциалистическа държава. Като светоглед, ако не иска да унищожи сама себе си, тя е принудена да бъде нетолерантна, тоест да застъпва и да прокарва при всички обстоятелства правотата на своите възгледи, а с това и на своите уредби.

Който поема такава историческа мисия, трябва да се подложи на строги принципи. Само най-строги принципи и една желязна решителност могат да сглобят едно годно за съпротива тяло и по този начин, политически да ръководят с успех една нация, която и без това е обременена, поради своя вътрешен, не съвсем еднороден, състав.

Но както болезненият пацифист не иска да разбере строгостта и изключителността на пруското възпитание във войската, също така някои хора днес не искат да разберат необходимостта от националсоциалистическата нетърпимост, която обаче, в действителност сочи нейното самоуверено съзнание за отговорност. Упрекът, че такъв характер е чужд на германеца, е безсмислен. Тук изобщо не се разисква върху това, какво трябва да бъде или да не бъде чуждо на германския народ, ами какво е полезно за нашия народ. Може би и на новобранеца, който постъпва във войската, в началото ще се струва странно, че трябва сляпо да се подчинява на дадени заповеди, обаче това е полезно за общността, а поради това – полезно и за самия него.

След като една организация е обединила вече със сигурност в своите редици подбора от онези хора, които са годни за възложените и́ задачи, върху нея преминава правото да установи принципните условия за изпълнението на тази нейна мисия.

Във всеки случай, повече отговаря, по-поносимо е и по-достойно за германския характер е да бъде воден единно и с успех, чрез едно строго политическо движение, отколкото като бъде оставена свобода за проявите на характера и заложбите на всеки отделен човек, народът да се разпадне на хиляди части и накрая, да стане в своята цялост игрална топка на някоя по-мощна – понеже е по-единна – народна сила, а по този начин и на някое чуждо държавно ръководство.

И върху това трябва да помисли всеки в Германия. Национал-социалистическата партия е създала страшно много неща. Не нашите стопански водачи, не нашите професори и учени, не войници и не артисти, не философи, мислители и поети отдръпнаха нашия народ от бездната, а изключително политическото войнство на нашата Партия. Нейното въздействие ние чувстваме сега, едва в неговото начало; нейното трайно значение, обаче, ще бъде преценено един ден от поколенията.

По-скоро всичко би могло да загине, само не и тя! Защото, за почуда е това, че на германския народ се удаде да спечели огромната сила на авторитета, която лежи в съществуването и в здравината на едно такова Движение. Колко много разумни хора от други народи биха били щастливи, ако техните нации биха разполагали с една подобна солидно основана авторитарна организация, каквато притежава днешна Германия и само няколко други държави, освен нея!

Колкото по-несигурни и по-объркани застрашават да станат обстоятелствата на днешното време, толкова по-изключително се увеличава стойността на една уредба, която отново дава на един народ ясни и определени принципи и която има куража да подхване и да разреши най-трудните проблеми на настоящето, които, поради своята новост, не са били разработвани или дори разрешавани при никое друго явление.

Днес германският народ вече е спечелил, в милиони свои членове, общността на една силна светогледна основа на мисленето и на произхождащата от него дейност. Тук е намерено и разкрито едно становище, което в течение на няколко столетия ще има решаващо значение. Единствено във вътрешната целесъобразност на тази основа лежи изходната точка на всички бъдещи тълкувания, а заедно с това и приблизителният размер на едно непрестанно разширение и усъвършенстване на този световен образ. Но точно защото този световен образ е още в процес на създаване и на развитие, толкова по-необходимо е, щото авторитетът на Партията да бъде признат като последна контролна и решаваща инстанция и като последен съдник. Който не разбира това, не е способен да мисли исторически, творчески и конструктивно.

Може би, по-лесно ще бъде разбрано това, ако прибегнем за сравнение отново към войската. Желанието и волята за самоутвърждаване и едновременно с това, за защита на живота, сигурно се крият в най-дълбоката същина и в чувствата на всички хора, обаче, тяхното практическо използване и въздействие се осъществява само чрез дисциплинираното ръководство, което е дадено на този инстинкт за самозащита, в живата организация на войската. Единствено тя може да попречи, щото, намиращият се във всички хора инстинкт за самозащита, да доведе до една объркана борба на възгледи, разбирания и мнения на всички против всички. Тя укротява буйната воля на отделния човек, за да постигне една неукротима воля на всички заедно!

И особено тогава, когато възгледите върху необходимостта на борбата, върху смисъла на даден начин на водене борбата, върху същината на една война или върху начина на водене войната, са различни и противоречиви – толкова по-необходимо е, щото пред наличността на тази застрашителна бъркотия, твърдото и здраво ръководство във войската да даде една единна линия и направление.

Затова колкото по-различен и несигурен е понякога национал-социалистическият образ на света при отделния човек по време на първото открито търсене, виждане, разбиране, колкото повече всичко това се намира още в развой – толкова по-необходимо ще бъде тогава да се предотврати едно многообразие от познания и заключения, чрез силното, а при нужда и строго ръководство на Партията, като се спазва сляпо нейният авторитет. Това е най-висш национален интерес, а с това, и най-висш дълг на всеки човек, който чувства заедно със своя народ и се бори за него.

Въпросът за погрешимост или непогрешимост тук не може да се разисква. Както не може да бъде позволено на един пълководец, на командира на една войскова част или дори на отделния войник да прилага своите схващания и мнения като мярка, когато се съмнява в правотата на някоя дадена му заповед, също така и в политическото ръководство и преследване на една цел, странящият несговорник не може да извинява своите действия със своите възгледи, за които той твърди, че са прави, или с погрешността на възгледите, нарежданията или заповедите на Партията.

Но, когато Партията, като такава, изисква, нейното схващане по всички политико-светогледни въпроси на народното ръководство да бъде приемано като единствено меродавно, тогава толкова по-необходимо е, щото преди всичко в нейните собствени редици този принцип да бъде следван с най-фанатична добросъвестност, което ще рече: както Партията изисква подчинението на народа пред волята на Партията, също така в Партията подчинението трябва да бъде неизменен закон за вътрешното ръководство.

Няма никакво освобождаване от послушанието по отношение на този принцип. Който го наруши на някое място, нарушава един принцип, който го е закрилял дотогава и който сега сам го изоставя. Който някога наруши верността си към този принцип, безразлично на какво място, не бива да очаква вече, че този принцип ще продължава да притежава стойност и валидност за поставените под негово подчинение партийни другари по отношение на него самия. Това е най-дълбокият смисъл на старогерманската поговорка, че изневярата погубва собствения си господар.

Тогава, преди всичко, е невъзможно да се изисква от общността на нацията повече зачитане и послушание към нарежданията на Партията, отколкото отделният партиен член е готов да прояви по отношение на поставения над него негов водач.

Тук, във връзка с това, трябва да взема становище спрямо една фраза, която се изтъква толкова често, особено от страна на някои граждани: „Водачът – да, но Партията – това е нещо друго!“

 – Не, господа!

Водачът е Партията и Партията е водачът. Както аз се чувствам само като част от тази Партия, така и Партията се чувства само като част от мен. Кога ще склопя очи, това не зная. Но че партията ще продължи да живее, това зная. И че тя, като мине над всички личности, над слаби и над силни, ще оформи успешно бъдещето на германската нация, това вярвам и го зная!

Защото тя гарантира устойчивостта на ръководството на народа и на Райха, а чрез своята собствена устойчивост гарантира на това ръководство необходимия авторитет.

От тази здрава почва ще израсне уредбата на новия германски Райх. Тази Партия, която дава светогледния образ и политическото ръководство на германската съдба, трябва да даде на нацията, а с това и на Райха, техния водач. Колкото по-самопонятно и неоспоримо се издига и поддържа този принцип, толкова по-силна ще бъде Германия. Войската, обаче, като представителка и организаторка на военната сила на нашия народ, трябва винаги, във вярност и послушание, да пази и да поставя на разположение на дадения от Движението на нацията водач организираната и поверена на нея военна сила на Райха. Защото, според прокламацията на всеки нов водач, той е повелител на Партията, държавен глава на Райха и главнокомандуващ на военните сили.

Когато тези принципи станат непоклатима основа на германската народна и държавна организация, Германия ще може да устои на всички бъдещи бури.

Нека, обаче, двете институции на новия Райх, които го крепят, да помислят върху това, че само когато са сплотени, ще могат да отговарят на своите задачи. Партията дава на войската народа, а народът на войската – войниците, но двете заедно дават на германския Райх сигурността на вътрешното спокойствие и силата на неговото утвърждаване.

Днес аз сам, като водач на Райха и на нацията, още мога да помагам и да давам съвети. Обаче, принципите трябва да водят от личното към вечното. Водачи ще идват и водачи ще умират, но Германия трябва да живее. И единствено това утвърждение ще доведе Германия до този живот.

Всички ние ще бъдем преценявани един ден по характера и по историческата трайност на това, което градим днес!

Ние, мои партийни другари, които заедно сме водачи на народа и на войската, сме избрани от Провидението, за да творим история, в най-висшия смисъл на думата. Онова, което се отказва на милиони хора, е дадено на нас от съдбата. И най-далечните поколения ще си спомнят за нас, по нашето дело. Но като най-забележително и като най-благородно нещо те трябва да установят един ден, че, в едно време на вероломство и на всеобща измяна, в Германия, в наши дни, е могъл да се образува един съюз на взаимна най-вярна привързаност, както никога по-рано. За тогава, ние със сигурност знаем следното:

Някога един лист от световната история ще бъде поставен на нас, на хората, които, произхождащи от Националсоциалистическата партия и от германската войска, заедно са изградили и осигурили новия германски Райх.

Тогава ние ще стоим увековечени един до друг в пантеона на историята, безсмъртни, свързани в ненарушима вярност, както по времето на великата борба и на великото съграждане.

Партийни другари!

Седмият партиен конгрес в Райха се приближава вече към своя край. Дълбоко развълнувани, стотиците хиляди наши борци ще се върнат в живота, тоест в борбата. Тя ще ги намери подготвени, с нова смелост, с нова издръжливост и изпълнени с нова решителност. Те ще си спомнят за тези исторически дни и часове с вътрешно вълнение и ще копнеят и ще се радват за седмицата, когато следващият призив от Райха ще събере отново, заедно със старите бойни другари - и младата гвардия.

С тази щастлива увереност, ние поздравяваме нашия германски народ и нашето единствено Националсоциалистическо движение.

За Националсоциалистическата партия, за нашия германски народ, за Райха и за неговата войска – зиг хайл!

Избухва една, подобна на ураган, буря от ръкопляскания и непрестанно се повтарят виковете „хайл” на въодушевените 20 000 души така, че заместникът на Фюрера едвам може да бъде чут. Той застава пред микрофона и извиква.

 – За Водача, който надви миналото, който изгражда настоящето, който осигурява бъдещето, за Адолф Хитлер – зиг хайл!