Политическото водачество на народа

Заключителната реч на Фюрера пред септемврийския конгрес в Нюрнберг 1933 година

Още няколко часа и голямата манифестация на Партията ще бъде приключена. Влак след влак ще потеглят в нощта нататък към германските провинции. Всеки ще се върне пак към работата си, единият в своята нива, другият във фабриката, третият в кантората; борбата на живота отново ще ги сграбчи, но въпреки това, не ще може да изличи от паметта им спомена за преживените тук дни.

Някои хора, които същината на това Движение не е обхванала, защото те самите не могат да я обхванат, може би, ще си поставят въпросите:

Първо: Защо се прави една такава манифестация и второ: Как могат да идват хората на тази манифестация? Как е възможно толкова много мъже да пътуват през цялата страна, за да маршируват някъде, да спят под палатка, да се задоволяват с проста храна – и всичко това, без да им се плаща? Как е възможно това?

Този въпрос аз си поставих, мои партийни другари и другарки, още преди да започна това дело. Аз се запитах тогава: Ще може ли това да бъде изисквано от германския народ? Един важен въпрос, защото от отговора, който можеше да му се даде, зависеше не само основаването на една партия, възможността или невъзможността да бъде извикано на живот едно движение, но от този отговор зависи и съдбата на германската нация!

Ако на този въпрос беше отговорено отрицателно, тогава всеки опит за едно възраждане на нашия народ щеше да бъде напразен. Ако ли пък мислехме, че можем да отговорим утвърдително, тогава трябваше да се решим на това смело начинание!

Ако дълги години, при всички положения и при всички обстоятелства, аз съм вярвал в победата на Националсоциалистическото движение, това непоколебимо убеждение идваше от едно основно преосмисляне на законите на живота и развитието. Моите политически противници бяха пропуснали да направят това.

Ако сега, след победата, говоря открито върху тези мисли, вместо да говоря, както досега, само пред водачите, правя го по две съображения. Първо, сега противникът може спокойно да научи тези мисли. И второ, цялото Движение трябва да схване тези познания за вечни времена, като едно непрестанно задължение; да не ги забравя и винаги да следва поуките от тях!

В природата няма необясними случайности. Онова, което изглежда неправилно на човека, в действителност е непонятно само за него. Всяко развитие се извършва според закона за причините и последиците. Понеже последицата е онова, което на първо място се вижда и чувства, повечето хора обикновено се занимават само с нея. Страхът от търсенето и намирането на причините лежи дълбоко в кръвта на човека, особено тогава, когато неговото покварено Аз предусеща – от внезапното разкриване на определени причини – познания, които са неприятни, защото са задължителни. Неприятни са винаги онези истини, които означават упрек срещу обикнати пороци. Човек съвсем не иска да намери онова, което противоречи на отпуснатия навик, което е противно на удобството на всекидневния живот, онова, което приятелите не разбират и което дразни съседите, онова, което нарушава ленивото спокойствие. И все пак, човек може да постигне трайно излекуване на болни състояния само тогава, когато си изясни техните причини. Едва тогава вътрешният ход на събитията в живота на народите става понятен, загадъчното във възхода и упадъка на народите изгубва своята тайна.

Образуващите се от стотици хиляди мними случайности отделни съдби се разплитат и се явяват като безбройни станции на един съвсем ясно предначертан път, който води или надолу, тоест към края на един народ, или нагоре към неговото трайно самоутвърждаване и по този начин, към неговото по-нататъшно съществуване. Никой народ, който е тръгнал веднъж по наклонената плоскост надолу, не може да бъде откъснат от нея, освен чрез едно позитивно вземане в съображение на такива познания. Дали това съобразяване е направено от благоразумие или поради несъзнателен инстинкт, това остава безразлично. Щастлив е народът, които още в своя близък до природата инстинкт притежава своя предупредител и следователно, своя спасител. Нещастен е народът, който вярва, че може да мине без инстинкт. Неговата съдба зависи тогава само от възможността, един ден действителният разум да спечели победа над суетното, повърхностно знание, като смирено опознаване на лежащите в основата на инстинкта вечни закони на живота.

За да познаем, обаче, болестта на едно народно тяло, най-напред е необходимо да разбираме неговия строеж.

Почти всички народи в света се изграждат днес от различни расови основни материи. Тези първични елементи са носители на способности, които се различават една от друга. Само в най-примитивните функции на живота може да се приеме съществуването на някаква еднаквост за всички хора. От там нататък, обаче, те веднага започват да се разделят едни от други в своя характер, в своите заложби и в своите способности. Разликите между отделните раси могат да бъдат отчасти, както външно, така и – което е самопонятно – също и вътрешно грамадни и са грамадни. Разстоянието, което лежи между най-ниския, все още така наречен човек и нашите най-висши раси, е по-голямо, отколкото е разстоянието между най- нисшия човек и най-висшата маймуна !

Ако в този свят нямаше няколко раси, които да определят в този момент неговия културен облик, тогава едва ли би могло да се говори изобщо за някаква човешка култура. Не климатът или възпитанието са отговорни за това, а единствено самият човек, който е надарен от Провидението с тази способност.

Макар тази способност за културна дейност да е сама по себе си и по начало присъща на определени раси, все пак нейното практическо проявление става само при определени благоприятни за това обстоятелства. Човекът, като отделно същество (съвсем независимо от това, какви сили крие в себе си), ще бъде неспособен да постигне по-висши постижения до тогава, докато няма да може да обедини силите на много хора в служба на една идея, на една представа, на една воля и за една дейност. Един поглед към природата ни показва, че създанията на една чиста раса са повече или по-малко равностойни не само телесно, но също и по характер и по способности. Тази еднаквост е най-голямата пречка за образуването на една по-висша работна общност. Защото, когато всяка по-висша култура получава своето проявление чрез постижения, които могат да се постигнат само благодарение на едно общо използване на човешки работни сили, тогава едно множество от индивиди трябва да жертва части от своята индивидуална свобода, за да се подчини на волята на един отделен човек. Колкото и разумът да ни съветва да постъпваме така, все пак в действителност ще бъде трудно да се обяснят на съвсем равни хора основанията, поради които, накрая, въпреки всичко, само един ще трябва да издигне своята воля над волята на другите. Обаче двете понятия „да заповядваш“, и „да се подчиняваш“ получават съвсем друг и по-наложителен смисъл в момента, в който хора от различна ценност се сблъскат едни с други и тогава, чрез по-силната част, бъде създадена една група, която преследва една обща цел. В най-примитивния смисъл на думата, това става още в момента, в който човекът налага своето господство над животните, откъсва ги от свободата на техния дотогавашен живот и ги вгражда в своя жизнени процес, без да го е грижа дали неговите животински помощници са съгласни или не. Дълго време преди това, обаче, хората са направили същото нещо, сами между себе си. По-висшата раса, – преди всичко по-висша в смисъл на организационни способности, – подчинява на себе си една по-нисша раса и по този начин създава едно съотношение, което вече обхваща две неравностойни раси.

Едва по този начин се явява подчинението на едно множество от хора под волята на често пъти само малцина, която воля се извежда просто от правото на по-силния, едно право, което, погледнато в природата, може да се смята за единствено възможно, защото е разумно. Както дивият кон не се подчинява доброволно или дори радостно под игото на човека, също така и един народ не се подчинява на силата на друг народ. Обаче, в течение на едно дълго развитие, въпреки това, твърде често тази принуда се е превръщала в благодат за всички. Образували са се онези общи форми, които, чрез спояването на различни раси, са сложили основата на същината на организацията.

Но организацията изисква волята и дейността на много хора да бъдат подчинени под волята и енергията винаги на един единствен човек. В същата мярка, обаче, в която хората разкриват предизвикващите удивление резултати на това сплотяване на техните способности и работни сили, те познават не само целесъобразността, но и необходимостта от едно такова действие. И така, една арийска култура, от значение и с големи размери, се е създала не там, където са живели сами със себе си чисти арийци, а навред там, където те са образували едно живо сцепление с раси от друг характер. Не в смисъл на едно кръвно смешение, а в смисъл на една организационно-целесъобразна общност. И онова, което първоначално сигурно е било чувствано от победения като тежка принуда, по-късно се е превръщало в благодат за него. Несъзнателно у господстващия народ се е развивало все по-живо, като морал, познанието, че господството на този народ не бива да бъде своеволие, а благороден разум. Способността да подчинява други народи не му е била дадена от Провидението, за да накара безсмислено тези народи да го чувстват като господар, или за да ги измъчва, а за да се създаде, от сдружението на неговата гениалност със силата на другия народ, за двата народа общо едно човешко съществуване, което ще бъде достойно, защото ще е полезно за единия и за другия.

Щом като, обаче, беше сложено началото на този процес за образуване на народи и държави, комунистическият век на човечеството беше приключен. Защото комунизмът не е една по-висша степен на развитие, а е най-примитивната изходна форма.

Хора с напълно еднакъв характер и от еднакъв род, следователно и с еднакви способности, неизбежно ще бъдат еднакви и в своите постижения. Тази предпоставка е вярна за напълно единни по раса народи. Като приемем тази предпоставка, отделният резултат от дейността на такива живи същества ще отговаря само на общото средно ниво на всички. Но понеже, както се спомена вече, поради липсата на възможност за събиране на много индивиди под волята на един единствен човек, големи постижения не са възможни, то жизнените блага, създадени от хората от средното ниво, ще бъдат съвсем примитивни. Поради това, липсва предпоставката за едно ясно изтъкване на понятието за собственост, тъй като не са налице необходимите за това разстояния между постиженията. Защото това понятие изгубва своя вътрешен смисъл тогава, когато общият резултат на творчеството още от самото начало се разпределя равномерно, поради съвсем еднаквото участие в резултатите. Ето защо, при това състояние комунизмът е един също така естествен, както и морално понятен ред. Обаче, със събирането на хора от различна ценност ще бъде различен и резултатът от техните постижения, тоест качествено по-високостоящата раса ще допринася повече за общия резултат на общата работа, отколкото качествено по-лошата раса. Особено способностите ще лежат в различни плоскости. Примитивната способност на едната раса създава и без това по-други ценности, отколкото по-високо развитата, или от друг характер способност на партньора в живота. Поради това, обаче, управлението на добитите от работата блага неизбежно попада под едно разделение, което произхожда от вземането в съображение на постиженията. Това ще рече, с други думи въздаденото ще бъде отново управлявано като собственост в онази мярка, в която е било създадено.

Затова идеята, за частната собственост е неразделно свързана с убеждението за една различна по род и по ценност работоспособност на хората, а заедно с това, пък и с различието по род и по ценност на самите хора. Човек не може, обаче, да приеме в една област на живота различната ценност – която аз искам да означа като различна надареност – като морална претенция за един определен резултат, за да я отрече след това в някоя друга област и по този начин да действа нелогично. Защото нелогично е да се заявява, че частната собственост била морално оправдана, понеже работоспособността на хората, поради тяхната различна надареност, не била еднаква и поради това, резултатите на тази работоспособност, отделно взети, били толкова различни, че при тяхното администриране трябвало да се вземе в съображение производителната способност и по-нататък да се заключи, че и в най-важната област на общото администриране на живота – в областта на политиката – трябвало да се утвърди еднаквата способност за всички. Признава се, че не всички хора в една нация са способни да управляват едно имение или една фабрика, но се твърди, че всички са способни да управляват държавата или да избират нейното управление – и това твърдение се обявява най-тържествено в името на демокрацията!

Това е само по себе си едно противоречие. – Или хората, поради еднаквата си способност, са в състояние всички еднакво да управляват една държава и тогава поддържането на идеята за собствеността е не само несправедливост, но просто глупост, или пък хората действително не са в състояние да поемат в общо управление, като обща собственост, общосъздадените материални и културни блага на една нация и тогава те са още по-малко в положение да управляват държавата!

Ето защо, общото управление на ценностите чрез всички няма да бъде възможно, тъй като не всички те са взели равномерно участие в създаването на тези ценности. В такъв случай, обаче, общото управление на държавата чрез всички е още по-малко възможно, защото държавата най-малко дължи своето съществувание на всички; тя го дължи само на една определена част, на която държавата се обляга и благодарение на която държавата се запазва, понеже навремето, благодарение на тази част, държавата е била образувана.

Тази констатация не е несправедливост, нито е строгост, а е само една констатация на истината.

Трябва, следователно, само да се обясни дали образуването, да речем на германския народ и на германската държава, е било продукт на една всестранна воля на всички участващи в него, или не.

Ние можем да отговорим съвсем ясно на това:

Германският народ не е произлязъл така, както почти всички познати на нас действително творчески културни народи в света. Една малка организационно-способна и културно-творчески надарена раса е покорявала, в течение на много столетия, други народи и отчасти ги е претопила, отчасти се е приспособила към тях. Разбира се, от само себе си, че всички отделяй съставни части на нашия народ са внесли в този съюз своите особени способности. Той е бил създаден, обаче, само от едно единствено народо-творческо и държавнотворно ядро. Този народ-ядро е наложил своя език, естествено не без да заеме нещо от покорените и най-накрая, е подчинил всички на една обща съдба до такава степен, че животът на държавно-творческия народ се е свързал неразривно с живота на постепенно претопените други съставни части.

И така, победители и победени отдавна са се слели в една общност.

Това е нашият днешен германски народ.

И такъв, какъвто е, ние го обичаме и сме привързани към него. В течение на хилядогодишната история са ни станали близки и скъпи всички негови черти, които, взети отделно, са често пъти толкова различни. Тази близост е толкова голяма, че ние сме доволни от всеки принос, който идва от нея. Ние не проучваме, на кого дължим музикалността на нашия народ и на кого – неговите технически способности; кой ни дарява с изкуството на разказването и кой – с хладината на мисленето; откъде произхождат нашите философи, държавници или пълководци.

Във всеки случай, ние не проучваме, за да направим след това специална преценка, а най-много – просто, за да знаем от какъв вид са корените, от които германският народ черпи своите способности. И ние сме станали до такава степен една общност, че сме изпълнени само с едно едничко желание: всички съставни части на нашия народ да могат да допринесат най-доброто от себе си за богатството на нашия общ национален живот. Когато всеки прави приноси там, където трябва да ги прави, тези приноси ще са от полза за нашия живот и ние ще им бъдем благодарни. Заедно с това, ние ще се грижим, щото всяка съставна част да вземе под своя закрила онова, което е допринесла за нашето общо жизнено благо. Защото само музикално-надареният народ може да твори в царството на тоновете, но, заедно с това и да запазва създаденото като наследствено благо, чрез постоянни грижи. И никога, чрез никакво действие, една съставна част от народа не трябва да поема отговорността за нещо, което не е дала тя, а някоя друга част.

Понеже творчеството е естествено, то при нормални условия, животът го регулира така, че човек може да заключи не само от расата за способността, но и от способността – за расата. Това означава, следователно: Не е необходимо, музикално-способните хора да бъдат открити най-напред като раса, за да им се повери грижата за музиката, а музиката открива расата, в която тя намира способността.

Животът поставя на всеки отделен човек, в деня, когато избира професията си, въпроса за неговия произход. Всички индивиди на един народ получават познание за различните функции на живота. Но всяка от тези функции събужда особен отзвук само сред една част от тези хора. Това е онази част, която причинно, съобразно със своя произход, е била надарена и следователно, призвана за особен носител на тази функция.

Колко малко общо има изборът на професия с някакво претегляне на икономически предимства или вреди, се вижда най-добре от това, че този избор се предоставя на една възраст, на която липсва всяка предпоставка за такова разбиране. Нещо повече: ние казваме дори: че момчето трябва да бъде „родено“ за нещо. Това не казва нищо друго, освен че ние го оставяме да решава несъзнателно – и все пак съзнателно. Несъзнателно, понеже то едва би могло да прецени материалните резултати; съзнателно, понеже то, вместо това, ще се вслуша в един вътрешен глас, който ще го посъветва по-правилно, отколкото това би могъл да направи повърхностният човешки разсъдък. Наистина, е удивително, когато едно единадесетгодишно момче започне да рисува и да прави резби в своето село, без да може да се откъсне от своята страст, която му обещава толкова малко практическа полза и най-накрая, дарява на нацията, като голям майстор, безсмъртни творения! Онова, което не вълнува хиляди хора в живота, привлича под своята власт стотици други, защото отговаря на техните наследствени заложби. Народът, обаче, може да има само един интерес, именно – този глас на наследствените дарби да бъде винаги слушан. Защото той му дава хора, които не са насилени чрез принуда, понеже не са били родени за дадена работа, а хора, които ся изпълнени със страст и следователно, са природно подходящи за известна професия.

Както във всички области на живота не можем да изпитваме никаква завист за това, че родените специално за един занаят, т. е. природно способните хора, имат решаващо влияние, също така е и в областта на политическото съхранение на това, което в течение на хилядолетията за нас е станало народ.

Както немузикалният човек не може да се чувства обиден или оскърбен, че не той създава музика или дирижира оркестър, а някой друг, който е музикално надарен, така и във всяка друга област заемането на дадено място от способните за това, не може да бъде чувствано като пренебрегване за онези, които нямат способности в тази област. В действителност, такава завист не е имало никога. Само едно съзнателно подвеждане може да създаде у човека подобна лудост.

Като се изхожда от познанието, че всичко създадено може да бъде запазено само от същата сила, която го е създала, стигаме до заключението, че едно народно тяло може да бъде запазено само от силите, които са го извикали на живот и които, чрез своите организационни способности, са го сплотили и закалили. И затова всички, които обичат своя народ и желаят неговото запазване, трябва да имат грижата, щото онази съставна част от народа да развие своите политически способности, която едно време е била носител на политическото създаване и по-нататъшното оформяване на тази общност.

Защото който поверява народното политическо ръководство на друга сила, а не на тази, която някога, в течение на дълги години, е образувала нацията, той по този начин, рано или късно, ще изостави нацията на произвола. Ние сме привързани, обаче, към нашия народ такъв, какъвто е той, и го обичаме в неговата вътрешна многообразност и в неговото обусловено от това външно богатство на културния живот; и ние не бихме искали тази общност да изгуби своето съществуване в този свят само, затова защото с нейното политическо ръководство е била натоварена неподходящата съставна част!

А това, действително, беше вече станало.

В момента, в който буржоазията, като ново съсловие в живота, предяви претенции за политическото ръководство на нацията и го получи, разумно организираният развой в най-важната област беше прекъснат.

Германската буржоазия, като обществена субстанция беше продукт на един подбор, който в същината си почиваше по-малко на политически, отколкото на стопански функции. Либералистичният век, чрез въвеждането на парите и собствеността като мерило за личната стойност в буржоазната среда, създаде един обществен слой, който отговаряше на неговата най-дълбока същина. Фактът, че многобройни членове на тази обществена класа също са дали отлични постижения в много нематериални области, стои не толкова във връзка с някаква преценка на „буржоазното” понятие, колкото с наличните сред тях расови основни ценности. Сами по себе си, обаче, тези ценности нямат нищо общо с понятието буржоазия. Защото за да бъде причислен човек към тази обществена класа, беше достатъчна една чисто стопанска спекулативна дарба, точно така, както и една духовна или културна надареност, която се превръща в определен икономически успех. В никакъв случай нямат решаващо значение за преценяване принадлежността към тази класа героични или геройски качества. Дори напротив: понеже стопанският живот най-често има повече негероични, отколкото героични черти, германската буржоазия също така беше много по-малко героична, отколкото „стопанска“. Буржоазните партии бяха вярно отражение на този вътрешен душевен строй. Те бяха еснафски сдружения, без никаква дарба за действително ръководство на народа.

И народът чувстваше много добре това.

Именно, това е забележителното. След като от различни расови ядра се създаде един народ, всяка негова съставна част се научи постепенно да понася другите части, но при предпоставката, че тази част ще си остане в своята област. Това означава: народът понася само тогава музиката, когато тя е добра, тоест, когато се изпълнява от онази част, която е родена за музика. Той понася само онези механици, които разбират от работата си и – слава Тебе Господи! – също и само онези политици, на които призванието е белязано на челото.

Целият наш живот протича между ръководство и послушание! Колкото по-високо се издига развитието на един народ, толкова по-сложен става животът. Никъде вече отделният човек не е господар на себе си. Цялото негово съществувание се определя винаги с оглед към другите. Навсякъде той е ръководен и непрестанно трябва да се подчинява. Времето за неговия сън, както и за неговата работа, му се диктува от една чужда воля. И когато започне неговата сутрешна работа, тя се развива по релси, които са поставени от други и надзиравани от други. На младини, на него се предоставя само възможността да си избере влака, в който мисли да се качи. Обаче щом седне в него, той поверява своя живот на ръководството на други хора. И естествено е, че сам той не по-малко спомага за това изнасилване на свободата. И все пак, всичко това се понася доброволно и търпеливо. Във всяка област на дейност, ръководството се признава тогава, когато то видимо е родено, за да ръководи. Воденият не вижда това по постижението, но го предусеща формално по държането. Момчето в училището инстинктивно чувства призванието на своя учител. На един учител то се покорява, срещу друг прави открит бунт. Чрез съпротива във всички области на живота се изпитва способността на ръководството. Най-много в областта на политиката. Защото е ясно: запазването на една национална общност от различни расови съставни части има смисъл само тогава, когато запазването се носи ръководно и отговорно от онази съставна част, която е поела и след това е осъществила образуването на тази общност. Както всяка военна част се чувства изоставена и е вътрешно нещастна и тъжна, когато падне нейният изпитан командир, така несъзнателно рухва и всеки народ, чието ръководство се окаже негодно. Хората с право се чувстват излъгани, когато висотата, до която в течение на столетия е била издигната тяхната общност, вече не може да бъде запазена, защото отговорната за това част на общността изведнъж се окаже негодна. Така, когато германската буржоазия предяви претенции за политическото ръководство на нацията, пред народа се представи като ръководство едно общество, което съвсем не беше родено за такава мисия.

Народът разбра това и със сигурността, на своя инстинкт го отхвърли. Само така беше възможно, щото една чужда раса да дръзне да разтвори отново старата рана в снагата на нашия народ с помощта на един примитивен лозунг и да предприеме в лицето на пролетариата да организира онези, които, поради липсата на действително призвано ръководство, бяха останали без водачество.

Само така можеше да се разбере и фактът, че буржоазията, която не беше ни най-малко предопределена за ръководство, се опита да пренесе в областта на политиката методите и обичаите на стопанския живот. Анонимната акция отговаря на анонимната избирателна бюлетинка, а мнозинството на акционерите отговаря на парламентарната коалиция! Също така беше ясно, че нито с едното, нито с другото би могло да се обоснове логично, или поне етично и морално, идеята за частната собственост. Колкото повече това време затъваше в своите вътрешни противоречия, толкова по-лесно беше за една консеквентно съществуваща чужда раса да разбуди напълно инстинктивно проявилото се недоверие на народа в неговото политическо ръководство. Но, ако буржоазията се изграждаше върху напълно неполитическата идея за индивидуалната собственост тогава създадената сред народа опозиция се основаваше напълно естествено върху онази част, която сама по себе си не беше, а и днес не е способна за организация и затова в лицето на комунизма изведнъж намери отново най-примитивната изразна форма на живота, която и́ е била присъща някога в най-далечна древност. Затова не е случайно, че ръка за ръка с този поврат, комунизмът и неговото ръководство планомерно проповядваха и прокарваха връщане назад, във всички области на културата.

Но също така е естествено, че тази буржоазия, – като едно напълно неорганично политическо ръководство, без всякаква причинна надареност и следователно, без способност – неизбежно трябваше да рухне пред пристъпа на марксизма. По същата причина трябваше да се изостави и всяка мисъл за предизвикване на промяна в основното положение на буржоазията и на нейните политически организации. Всеки опит, на германския народ да бъде осигурено едно ново политическо ръководство, от средите на буржоазния свят, трябваше да претърпи неуспех, поради факта, че тази субстанция не беше вътрешно годна за това. И затова въпросът, който се повдигна след катастрофата от 1918 год., беше само един: първо, дали в нашия народ има едно достатъчно голямо ядро от онази расова съставна част, която едно време беше сложила началото и беше осъществила образуването на нашия народ и която поради това, единствено може да бъде способна да ръководи по-нататък и да запази тази общност; и второ, дали ще се удаде да бъде намерена тази част и да бъде натоварена с водачеството.

Ясно беше следното: след като нашето ново общество се беше развило, изхождайки от икономически функции, в никакъв случай не може да се приеме, че способността за политическо ръководство е непременно идентична с общественото положение на отделния германец. Това означава, че следователно: за ръководенето на народа можеше да бъдат способни също така и хора от стопански и следователно, обществено по-долни слоеве, както и обратното – многобройни членове на най-висшите, особено стопански или финансово обусловени обществени кръгове, трябваше да бъдат отхвърлени. От решаващо значение можеше да бъде само необходимата за тази цел вътрешна надареност. Да се намерят, обаче, тези хора от всички най-различни съсловия, професии и други слоеве, това беше поставената задача.

Но това беше в действителност едно социалистическо действие, защото: като се старая да търся сред своя народ, за всяка функция на живота, родения за това човек, за да му поверя отговорността в тази област, без оглед на неговото досегашно стопански-обусловено или обществено произхождение, аз действам в интереса на всички. Ако обаче, думата социализъм изобщо трябва да има някакъв смисъл, тогава този смисъл може да бъде само този: с желязна справедливост, тоест с най-дълбоко разбиране всеки да бъде натоварен с онази функция за запазване на общото, която му е присъща, благодарение на неговата вродена надареност и следователно, благодарение на неговата ценност. Този принцип крие в себе си голяма справедливост, защото сам по себе си е логичен и разумен. Той може да бъде приложен към всички функции на живота и следователно, в цялата област на политическото ръководство на един народ. От решаващо значение беше, значи, това: чрез какви методи ще бъдат намерени тези хора, които като заместници и следователно, наследствени носители на някогашните създатели на нашето народно тяло, днес могат да бъдат негови пазители. Тук имаше само една възможност: не можеше от расата да се прави заключение за способностите, а трябваше по способностите да се извади заключение за расовата годност. Способността можеше да се установи чрез начина, по който отделният човек реагира на една идея, която трябваше да бъде прокламирана наново. Това е безпогрешният метод за търсене на хора, които искаме да намерим. Защото всеки чува само онези звуци, за които е нагодена неговата най-дълбока същност.

Ако решим да пропагандираме алчността за печалби, като съдържание на едно движение, всички егоисти ще се присъединят към него. Ако проповядваме плахо подчинение, ще дойдат всички, които са покорни. Ако въздигнем като идеал кражбата, грабежът и плячкосването, подземният свят ще се организира за целта. Ако мислим само за собственост и говорим за гешефти, ще съберем своите привърженици сред стопанските партии. Ако изискваме, обаче, жертви и кураж, храброст, вярност, вяра и героизъм, ще се отзове онази част от народа, която притежава тези добродетели.

През всички времена, обаче, това е бил онзи фактор, който прави историята. А образуването на народите и държавите, както и тяхното запазване, е съдържанието на онова, което обхващаме с думата история.

Така, през 1919 година аз съставих една програма и поставих една тенденция, която съзнателно нанасяше удар в лицето на пацифистично-демократическия свят. Ако сред нашия народ още имаше хора от този род, тогава победата не можеше да не дойде. Защото тогава този фанатизъм на решителността и на делото трябваше да привлече сродните нему хора. Където и да се намираха хора с това качество, един ден те трябваше да чуят говорещия на тяхната кръв глас и искат - не искат, да последват Движението, което беше израз на тяхната собствена най-дълбока същина. Това можеше да продължи пет, и десет, и двадесет години, но постепенно в държавата на демокрацията се зараждаше държавата на авторитета; в царството на жалката безидейност се създаваше ядрото на фанатичната преданост и безогледна решителност.

Срещу това развитие можеше да има една единствена опасност: ако противникът разбереше принципа, ако му станеха ясни тези идеи и ако отбягваше всяка съпротива. Или ако с последна бруталност още в първия ден унищожеше първия зародиш на новото групиране.

Не стана нито първото, нито второто. Нито времето беше способно да вземе решение и да прокара едно унищожаване; нито пък имаше нервите или разбирането за едно напълно подходящо и достатъчно силно поведение. Вместо това, като започнаха да тиранизират в буржоазен мащаб младото Движение, противниците подкрепиха по най-щастлив начин естествения процес на подбора. Тогава вече беше само въпрос навреме: кога ръководството на нацията ще падне в ръцете на този кален човешки материал! И затова аз можех да чакам четиринадесет години, все повече изпълнен от сигурността, че един ден нашият час трябва да дойде. Защото през тези години нашето Движение събираше държавнотворческата, а заедно с това и съхранителната сила в германския народ, както един магнит привлича към себе стоманените стърготинки. Отново се оказа, че една голяма търговия може да бъде ръководена добре, но често пъти не и една група дори от осем души. И обратното, оказа се, че родените водачи са излезли от селски колиби и работнически стаички. Чудното в онова време на пропагандиране на нашата идея беше това, че тя разля своите вълни над цялата страна и притегляше под своята власт мъж след мъж и жена след жена. Докато буржоазните политици питаха каква е нашата програма, те съвсем и не подозираха, че стотици хиляди тръгваха след това Движение просто, затова защото техният вътрешен приемател беше нагласен на дължината на вълните на тази идея. И затова занаятчията в своята работилница се сепваше, обзет от чувството, че тук му е мястото; селянинът се отделяше от плуга с решението да се запише в Партията; работникът заявяваше един ден, че също се присъединява; студентът захвърляше своите законници и чувстваше силата на една принуда, която го въвеждаше в тази кипяща сила на неговия народ!

В това, именно, се състои мощната мисия на това Движение за примирение на класите. Настъпи една нова преценка на хората. Не по мащабите на либералистичното мислене, а по дадените от природата мерки.

И колкото повече противникът вярва, че може да спре този развой, чрез един определен според неговия характер терор, толкова повече той насърчава това развитие.

Думите на Ницше, че един удар, който не събаря един силен човек, прави този човек още по-силен, намират своето хилядократно потвърждение. Всеки удар увеличава упорството, всяко преследване засилва твърдата решителност и това, което действително пада, е било чрез своето падане най-голямото щастие за Движението. Нацията, обаче, чувства постепенно създаването на едно ново политическо ръководство, на което тя се покорява все повече и повече, защото инстинктивно предусеща в него нещо от онази сила, на която дължи своето някогашно създаване.

Същият народ, който в либералната епоха се намираше във вечна вражда със своето ръководство, застава все повече и повече, като един човек, зад своето ново водачество. Чудото, в което никога не искаха да повярват нашите противници, стана действителност!

В тази четиринадесетгодишна борба сред нашия народ се извърши едно ново разпределение, прокарано съобразно с разумни и решителни гледища. От 45 милиона пробудени хора, три милиона борци се организираха като носители на политическото водачество на нацията. Към света на техните идеи, обаче, днес се причисляват като привърженици подавляващото мнозинство на всички германци. В тези ръце народът сложи, изпълнен с доверие, своята съдба.

С това, обаче, организацията пое едно тържествено задължение:

Тя трябва да се грижи за това, щото това ядро, което е предопределено да осигури стабилностите на политическото водачество в Германия, да остане запазено завинаги. Движението трябва да се грижи за това, щото чрез един гениален метод на подбор да става само онова допълване, което никога вече няма да измени най-дълбоката същина на тази водаческа общност на нашата нация. Тя трябва да внимава, да не би числената величина на това ядро да бъде смятана за решаваща, а само неговата вътрешна стойност и следователно, неговата вътрешна хомогенност. Тя трябва да знае, че в бъдеще подборът трябва да става съобразно със същите строги принципи, които ни наложи тежката съдба в миналото. Онова, което по-рано отчасти създаваше принудата на нашите противници, ние трябва да заменим за в бъдеще със собствената си твърдост. Никога не трябва да се колебаем да отстраним от тази общност онова, което, според своята вътрешна същност не принадлежи към нея. Ето защо, в течение на времето ние трябва да засилим условията за членуване, а не да ги намаляваме или отслабваме. Никога, обаче, това ядро не бива да забравя, че трябва да търси своето потомство в целия народ. Затова, чрез постоянна работа, то трябва да води цялата нация според своите принципи, тоест да я обхваща жива. Само от тази непрекъсната работа с, за и заради народа ще се създаде една действително вътрешна връзка, но също така и способността да се разпознава онова сред народа, което принадлежи към този подбор. Защото един такъв подбор на политическата водаческа способност трябва да бди строго, щото сред народа да не остане да живее нито един истински способен човек, без да бъде забелязан и привлечен. Ако политическият ръководен слой на една нация не забелязва сред народа сродните нему таланти или дори не им обръща внимание, той сам носи отговорността, ако роденият талант най-накрая си създаде сам своето собствено поле на дейност, пък било и само, за да организира робите, както Спартак. Роденият гений никога няма да се остави да бъде принуден да уважава едно ръководство, което е недостойно, защото ще се подчини на всемогъщото повеление на своето собствено Аз и ще откаже да се подчинява. Народът има право да иска, щото на неговите най-способни синове да се обръща внимание, както във всички области на обществения живот, така и в областта на политиката.

Само една така изградена здрава водаческа йерархия ще може, като спокоен полюс в летежа на явленията, да обмисля за далечното бъдеще и да осъществява решително ръководството на една нация.

Вие, господа гаулайтери и водачи на щурмовите отряди, заедно с многобройните други функционери, ръководители и управници в Движението, вие сте отговорни пред мен за това, щото това познание да бъде вземано в съображение и осъществявано с последователност. Защото нашият живот е преходен. И нашата безсмъртност в този свят се крие само в правилността на принципите, на които ние поверяваме живота на нашия народ. Настоящето не може да ни дари повече любов и вярност от страна на нашия народ, отколкото вече ни е дало. Бъдещето, обаче, ще ни прецени един ден със същата мярка, с която ние сме мислили за него. Затова дано нашият Бог ни предпази от онези грешки, които се крият в човешкия егоизъм и които се състоят в това, да приемаме успехите на настоящето, без оглед на последиците в бъдещето. Като се отдаваме така на грижата за поверената ни от съдбата собствена наша кръв, ние най-добре помагаме, щото и други народи да бъдат предпазени от болести, които се пренасят от раса на раса, от народ на народ. Ако един ден в Западна или Средна Европа някой народ изпадне под властта на болшевизма, тази отрова ще продължи да разяжда наоколо и ще опустоши най-старото днес и най-хубаво културно благо на земята.

Като поема върху себе си тази борба, Германия само изпълнява, както толкова често пъти в своята история, една наистина европейска мисия.