Заключителната реч на Хитлер на партийния конгрес в Нюрнберг, септември 1933 г.

амо след няколко часа и големият конгрес на партията ще бъде закрит. Влак след влак ще потеглят през нощта към всички краища на Райха. Всеки ще се върне пак на своята работа: един на нивата, друг във фабриката, трети в кантората; борбата за живот ще ги обхване пак, но нищо не ще може да изтрие спомена от преживяните дни.

Някои, които не са могли да схванат същността на нашето движение, защото не са го разбрали добре, ще си зададат, може би, следните въпроси:

1) Защо се свиква този конгрес? и

2) Защо трябваше хората да дойдат тук? Защо трябваше тези хора да направят това дълго пътуване, само за да маршируват някъде, да спят на лагер в палатки, да се хранят с обикновена храна и за всичко това да не получат никакво парично възнаграждение? Как е възможно това?

Този въпрос, драги съпартийци, си поставих и аз самия, преди да започна това дело. Още тогава аз се запитах: може ли да се изисква това от германския народ? Един много важен въпрос не защото от неговия отговор зависи основаването на една партия, на възможността или невъзможността, да се извика на живот едно движение, но защото от този отговор зависи съдбата на целия германски народ!

Ако на този въпрос би се отговорило с не, тогава всеки опит за възраждането на немския народ би бил напразен. Ако съществуваше, обаче, вярата, че ще се отговори с да, тогава трябваше да се предприеме това смело дело!

Ако от дълги години, при каквито и условия и обстоятелства да съм се борил, аз съм вярвал в победата на националсоциалистическото движение, то е било само благодарение на моето твърдо убеждение, създадено след дълги и основни проучвания на законите за живота и прогреса.

Моите политически противници пропуснаха да направят това.

Ако аз сега, след победата изказвам тези мисли публично, а не както до сега само пред политическите водачи, то правя това по две причини.

Първо, тези мисли сега могат да се узнаят спокойно и от нашите противници. И второ, хората от нашето движение трябва да схванат и научат тези познания, като един постоянен дълг за в бъдеще, никога да не ги забравят и постоянно да ги следват!

В природата нищо не става случайно, а всичко се подчинява на определени закони. Това, което за човека изглежда необосновано, в същност е непонятно за него. Всяко развитие върви според закона на причините и действието. Тъй като действието се възприема най-първо чрез зрението и чувствата, то повечето хората обръщат внимание само на него. Страхът пред търсенето и намирането на причините се крие дълбоко в кръвта на човека, особено тогава, когато неговото разстроено „аз“ предчувства, чрез откриването на известни причини, неприятни, задължаващи го познания. Винаги са неприятни онези истини, които откриват и осъждат порока, заседнал в човешката природа. Това, което противоречи на ленивата привичка, на удобствата на всекидневния живот, това, което приятелите не разбират, а съседите нервира, това, което пречи на ленивото спокойствие, това именно, човек и не иска да търси. А една болест може да се излекува само тогава, когато се пояснят всичките и́ причини. Само тогава могат да станат понятни вътрешните преливания и произшествия в живота на един народ, когато загадъчното в устройството на този народ престане да бъде тайна.

Всеки народ, попаднал веднъж по наклонена плоскост, може да отиде до края на пропастта, ако на време не обърне внимание на причините, които са го тласнали в тази посока. Дали той ще направи това съзнателно чрез разума или несъзнателно чрез инстинкта – то е все едно. Щастлив е този народ, който все още притежава своя природен инстинкт, защото той ще бъде неговият спасител. Нещастен е този народ, който смята, че неговият инстинкт му е непотребен.

За да разберем болките на един народ, най-напред е нужно да изучим неговото устройство.

Почти всички народи в света представляват една смесица от различни расови елементи. Тези пра-елементи са носители на различни една от друга способности. Само в най-примитивните функции на живота съществува еднаквост за всички хора. От тук нататък, обаче, започват да се отличават едни от други: тяхното същество, техните предразположения, техните способности.

Различията между расите са, както външно, така и вътрешно, разбира се, понякога доста големи. Разстоянието между най-нискостоящата човешка раса до най-културната е по-голямо, отколкото това между най-низката човешка раса до най-високостоящата порода на маймуните.

Ако да не бяха съществували на света някои човешки раси, които на времето си да не бяха създали свой културен образ, то и сега, може би, не би могло въобще и да става въпрос за каквато и да е култура. Нито климатът, нито възпитанието, са отговорни за това, а самият човек, който е бил надарен от провидението с тези способности.

Ако с тези културни способности са били надарени известни раси, то и тяхното практическо изпълнение е следвало само при известни, способстващи за това обстоятелства. Човекът като отделно същество – все едно, каквито и големи способности и сили да притежава – е неспособен да достигне по-високи постижения до тогава, до когато той не ще има в помощ и служба силите на много други, които, събрани заедно, да служат на една идея, на една воля, на едно дело. Ако хвърлим поглед в природата, ще видим, че членовете на една и съща раса са не само физически сходни, но и духовно. Тази сходност е най-голямата пречка за образуването на една по-висока работна съвкупност. Защото ако смятаме, че всяка по-висока култура дължи своя образ на една задружна, обща работа, то става ясно, че едно множество от индивиди ще трябва да пожертва индивидуалната си свобода и да се подчини на волята на един.

При все че разумът сам ни съветва за това, то в действителност е трудно да се изясни между равните, защо волята на един трябва да се издигне над всички други в даденото множество. Двете понятия: „заповед“ и „подчинение“ получават съвършено друг смисъл в момента, когато хора с различни способности се сблъскват и тогава чрез по-силната част се създава една обща прицелна връзка. В най-примитивния смисъл на думата, това заповядване и подчинение се извършва вече в момента, когато човек налага господството си над животните, като ги откъсва от досегашния им живот и ги присъединява към своя процес на живот, без да иска и да знае, дали животното е съгласно с това или не. Много по-рано, преди това, човекът е вършил същото и със своите подобни. По-високостоящата раса – в организационно отношение – подчинява една по-нискостояща, и по този начин се подържа една връзка между две нееднакво стоящи раси.

Така, най-напред се започва подчинението на едно множество от хора на волята на едно малцинство, ръководимо просто от правото на по-силния, от едно право, на което се подчинява всичко в природата, защото се счита за разумно. Както дивият мустанг не се подчинява доброволно и с радост на човека, точно така се чувства и един народ, подчинен под властта на друг, макар че много често след дълго развитие, това насилие се преобръща в благодеяние за всички. Чрез взаимните търкания, различните раси са се преоформили в едно същество, което е послужило като основа на организацията. За да се достигне до тук, пак е било необходимо подчинението на волята и дейността на множеството под волята и дейността на един! И колкото повече хората откриват в това тясно сливане своята работоспособност и сила, толкова повече признават не само неговата целесъобразност, но и неговата необходимост. Арийската култура със своята обширност и значение също се е издигнала по този начин; арийската раса не е могла да живее отделно, за себе си, тя не е могла да избегне, като всички други раси, да не влезе в една жива връзка с тях. Не в смисъл на едно кръвно смешение, а в смисъл на една съвкупна организация!

И това, което победените са изпитали най-напред като насилие, после е станало за тях благодат. Постепенно и несъзнателно народът-победител е стигнал до съзнанието, да смята своето владичество не като своеволие, а като благороден разум.

Способността да подчиняват другите, им е дадена от провидението, не да изтезават безмилостно подчинените, а напротив, използвайки способността и силата на другите, да създадат за всички приятна, здрава връзка и полезно съществуване.

Щом този процес на народно и държавно устройство е завършен, с него заедно ще свърши и комунистическия век за човечеството. Защото комунизмът не е по-висша степен на развитие, а е най-примитивната начална форма.

Хора със съвършено еднаква същност и вид и при това с еднакви способности, ще бъдат еднакви и в своята производителност. Това предположение се оправдава при народите от една и съща раса. Ако приемем това предположение, ще стигнем до заключението, че резултатът от дейността на такива индивиди ще отговаря само на общото развитие на всички. Но тъй като, както вече споменах, трудно става подчинението на еднаквите личности под волята на един, то и по-висока производителност в живота не би била възможна. Всичко ще остане да се развива на по-примитивна степен, отговаряща на посредственото развитие на всички. При това положение понятието за собственост губи своя вътрешен смисъл, тъй като общият резултат е създадените еднакви способности и още в самото начало е еднакво разпределен. При едно такова по-примитивно състояние, комунизмът има своя смисъл на съществуване. Обаче когато се срещат заедно индивиди с различни способности, то и тяхната дейност ще бъде различна, т. е. една качествено по-високостояща раса ще допринесе повече за общия резултат, отколкото качествено по-нискостоящата.

А от тук следва, че с оглед на работата, която всеки създава, ще получи и своя дял от общия резултат.

Принципът за частната собственост е неразделно свързан със самия човек, с неговите способности и неговата производителност. Ако хората, които са надарени с различни способности, дават и различни резултати по отношение на своя частен стопански живот, то колко повече важи тяхното различие по отношение държавното устройство и управление! Голямо заблуждение е да се смята, че всички могат да вземат участие в управлението на една държава. Когато ние виждаме, че не всичките членове на едно стопанство са способни на еднаква дейност, че не всички хора са надарени с еднакви способности, то толкова по-малко те могат да бъдат в положение да управляват общо една държава!

Общото управление на народните богатства чрез всички е затова невъзможно, защото не всички вземат равномерно участие в създаването на тези богатства. Общото управление на държавата чрез всички е още по-малко възможно, тъй като държавата дължи своето съществуване само на една известна част, която води кормилото на нейното управление и в ръцете, на която това кормило трябва да остане.

Това определение е нито несправедливо, нито жестоко, това е само истината.

Нека си поясним, дали образуването на един народ, да кажем на германския народ и на германската държава, дали това е дело на общата воля на всички германци или не. Ще отговорим ясно:

Германският народ се е образувал по същия начин, по който са се образували всички културни народи в света. Една малка раса, надарена с културни и организационни способности, е побеждавала – в продължение на много столетия – други народи, които отчасти е поглъщала, отчасти свързвала със себе си. Всичките различни части от нашия народ са принесли и различни способности в общия съюз. Този съюз е създаден само от едно единствено народно и държавно ядро. Този основен народ е наложил своя език, естествено не без заимствания от езика на подчинените; съдбата на единия народ става постепенно съдба на всичките, докато накрая всички се претопят в едно цяло. Победители и победени са се превърнали в един народ.

Това е днешният наш германски народ. И такъв, какъвто е той днес, ние го обичаме и държим за него. Неговата хилядолетна история, със своите често така различни черти, ни е станала скъпа. Така голяма е тази общност, че ние се чувстваме щастливи и се радваме на всеки принос в нейна полза.

Ние не търсим да узнаем, кому трябва да благодарим за музикалните способности на нашия народ или за неговите технически дарби, за изкуството въобще, за смелия ум на мислителя. Ние не търсим да узнаем, от къде идват нашите писатели, нашите философи, държавни мъже или пълководци. И ако ние правим понякога проучвания върху това, то не е, за да ги ценим повече, а просто, за да знаем, от кой вид са корените, от които германският народ извлича своите способности. Ние сме станали така крепко една цялост, че нас ни изпълва само едно желание, а именно, всичките съставни части на нашия народ да допринесат най-добрия свой дял за преобразуването на нашия общ национален живот. И ние ще бъдем щастливи за това. Наша грижа ще бъде да вземем по-нататък под закрила всичко, което е дадено за обща полза. Защото само музикално надареният народ може да твори в царството на тоновете. Но той трябва да се грижи винаги да уголемява и разработва това наследство.

Ние не вадим заключение от расовата особеност за способностите, а напротив, от способностите заключаваме за расата. Значи, не е нужно да открием най-напред музикално надарените хора като раса, за да им поверим грижата за музиката, а музиката открива расата, в която се намират способностите.

Животът поставя на всеки отделен човек въпроса, в деня на неговия избор на професия, според неговия произход. Всички индивиди на един народ получават познания върху различните функции на живота. Но всяка функция пробужда само в една част от тях едно особено внимание, един отзвук.

Колко често се извършват грешки при избирането на професия, по едни или други причини. Онова, което не се нрави на хилядите, се нрави на стотиците; онова, което при стотиците не пробужда никакъв интерес, пробужда такъв сред единиците, защото това е резултат от наследственото предразположение.

Народът трябва да се научи винаги да се вслушва в гласа на наследственото предразположение, защото то действително ще му донесе нещо истинско, на което да може да се отдаде със страстна настойчивост и вродени дарби.

Така, както ние не бихме изпитвали завист към тази или онази област на живота, в която боравят хората, родени за нея, т. е. надарени от природата с праспособности, също така не трябва да гледаме със завист и на онези, които са повикани да вложат своите способности в ръководене на народа, в неговия политически живот.

Както музикално ненадареният не се чувства ни най-малко оскърбен, че не може да се занимава с музика или да дирижира оркестър, или пък да управлява музикално предприятие, – а това се върши от музикално надарения, – така също и в останалите области на живота никой не трябва да желае да заеме място, което не отговаря на способностите му.

Като изхождаме от признанието, че всяко създадено нещо може да се задържи само чрез същата сила, която го е създала, то идваме до заключение, че и народното и държавното тяло може да бъде подържано само от онези сили, които го образуват и които, чрез организационните си способности, са го поставили в ред.

Тези, които обичат своя народ и желаят неговото процъфтяване, трябва да се мъчат с всички сили да подкрепят неговите даровити синове.

И ако някога политическото ръководство попадне в други ръце, вместо в тези, които в продължение на дълго време са създали и ръководили народа, ще дойде пак момент, в който тези неспособни ръководители по един или друг начин ще се откажат от ръководството.

Ние обичаме нашия народ такъв, какъвто си е; ние обичаме неговата външна и вътрешна култура и богатство, и не желаем, щото той, заради тези негодни ръководители, да изгуби съществуването си.

В момента, в който гражданството, като ново съсловие в живота, изяви претенции, да застане като политически ръководител на народа и стане такъв, дотогавашното мъдро ръководене и разумно организационно развитие се прекъсва в най-важните му области.

Защото немското гражданство, като обща субстанция, беше продукт на един отбор от много повече стопански, отколкото политически функции. Либералистичният век прокара мащаба на парите и богатството и така се даде на гражданството известна цена, отговаряща на неговото вътрешно и външно съдържание. Това, че много от членовете на тази класа се показаха способни да работят и в други не материалистични области, не показва, че и цялото гражданство може да върши това. То е въпрос повече на наследствените расови способности.

Тези способности, обаче, нямат нищо общо с понятието гражданство. Защото за да може някой да принадлежи към тази обществена класа, достатъчно е само едно щастливо развито стопанско предразположение. В никакъв случай, обаче героическите качества са решителни и ценни за членовете на тази класа. Тъй като стопанският живот има повече негероически черти, отколкото героически, то и германското гражданство беше и е, именно, стопанско, много по-малко героическо. Затова и гражданските партии бяха, повече или по-малко, отражение на това душевно схващане.

Народът сам много добре почувства това. Това е наистина едно знаменателно явление. Понеже народът е произлязъл от различни расови ядра, то постепенно всеки се е научил да понася другите. Не само при предположението, че всеки остава в своята област. А това значи: народът понася само тогава музиката, когато тя се изпълнява добре, т. е., когато се упражнява само от тази част на населението, която е родена за нея. Той понася само онези механици, които разбират от работата си и слава и хвала Богу, – само онези политици, на челото, на които е отбелязана звездата за тази професия.

Целият наш живот протича между ръководство и подчинение. Колкото по-високо се въздига развитието на един народ, толкова по-сложен става неговият живот. Отделният човек никъде вече не остава господар на себе си. Неговото цяло съществуване се определя с оглед към другите. Навсякъде той бива ръководен и затова постоянно трябва да се подчинява. Времето за неговия сън, времето за неговата работа се диктува от една чужда воля. И работата, която той започва сутрин, върви по релси, които други са поставили, а съвсем други надзирават. Само в неговите младини му стои открита възможността – кой влак да избере, за да се качи в него. Но от момента, в който той е заел мястото си, доверява ръководството на своя живот вече в ръцете на други. И при това, разбира се, той ще трябва сам да подчини своята свобода, нещо, което той трябва доброволно и търпеливо да понася. Но и ръководството в която и да е област ще бъде признато само тогава, когато се види, че то е израз на истинско призвание и добре проявено. Ръководеният познава това не само по работата, но просто го усеща и от самото поведение на ръководителя.

Детето в училището чувства инстинктивно призвания учител. На призвания то се подчинява доброволно и с радост; срещу непризвания то проявява своето недоволство. Народът изпитва чрез съпротива във всички области способността на ръководството. Най- вече в областта на политиката. И наистина, ясно е, че политическото управление на една народна съвкупност може да бъде разумно само тогава, когато е поверено в ръцете на онези съставящи го части, които са предприели неговото усъвършенстване. Така, както всеки полк се чувства изоставен, вътрешно загрижен, нещастен, ако неговите командири се окажат некадърни, така също хората с право се чувстват измамени, когато виждат, че това, което се е създало в течение на векове, трябва да пропадне само благодарение на тази отговорна част от съвкупността, която се е оказала неспособна да води кормилото на управлението. В момента, когато германското гражданство изяви претенции да застане на чело на политическото ръководство, то и за водачи на народа се явиха хора, некадърни да изпълнят мисията си.

И народът осъзна това и инстинктивно се отвърна от тях. Много ясно: една чужда раса може да се осмели чрез примитивни названия да разкъса една стара грапавина в средата на народа, за да организира по пролетарски метод тези, които – по липса на свои истински, родени водачи – бяха останали без политическо ръководство.

Така стана ясно също, че методите и начините, годни за стопанския живот, с които си послужи гражданството в политиката, са съвсем неподходящи за последната. По този начин гражданството изпадна в големи противоречия в политиката. Ако гражданството застане върху съвсем неполитическо становище, относно личната собственост, то създалата се сред народа опозиция, която беше и е днес още политически неспособна, намери в комунизма най-примитивната форма на онова тъмно праисторическо време, своя образ на живот. Не случайно, значи, комунизмът докара, чрез своята пропаганда и ръководство, един упадък, един регрес във всичките области на културата.

Също така дойде и неизбежното пропадане на политиката на гражданството, на това гражданство, което показа, че наистина е лишено от всяко наследствено предразположение и от политически способности, на това гражданство, което поиска да управлява с помощта на марксизма. Всеки опит, да се осигури едно ново ръководство за германския народ от средата на гражданството, се оказа – все по споменатите вече причини – за негоден.

Въпросът, който се повдигна през 1918 г. след катастрофата, беше следния:

Дали съществува още в достатъчно голямо ядро онази расова част от нашия народ, която обедини различните расови елементи в едно цяло и създаде целокупния германски народ и като такава, само тя единствена е способна да ръководи по-нататъшните съдбини на народа и второ, дали ще се сполучи да се намери тази част, за да и́ се повери пак ръководството на народа.

И така, за всички стана ясно, че хората, които са надарени и така нужни за стопанския и финансов живот на страната, трябва да си останат на своето място, а за политически ръководители на страната трябва да се потърсят тези с вътрешно предразположение и способности за такива, пък от каквито ще съсловия и професии да произхождат. Тези хора трябваше да се потърсят и намерят. Тази беше поставената задача.

Такава е същността на едно социалистическо действие, защото когато аз се потрудя да потърся за всяка функция от живота надарения, родения за нея, като го натоваря с отговорността на ръководство, без оглед на неговият досегашен стопански и обществен произход, аз действам в интереса на всички.

Ако думата социализъм трябваше да има някакъв смисъл, той е само следният: с желязна справедливост да се постави всеки на това място, което отговаря на неговите способности, в полза на целокупността. Този принцип е крайно справедлив, защото е логичен и разумен. Той е приложим във всички функции на живота и следователно и в политиката, и във върховното управление на един народ.

Тук се явява само въпросът: кой е методът, чрез който може да се намерят тези хора, които да могат да бъдат заместници и наследници на някогашните първосъздатели на нашата народна общност. Има само една възможност за това: не може за способностите да се съди от расата, а напротив, от способностите – за расата.

Определяне на способността може да стане само по следния признак: какъв вид реакция става при отделния човек от една новопровъзгласена идея. Този е най-безпогрешният метод, да се търсят и намират хора, тъй като всеки може да чува само онзи определен звук, който намира отзвук в неговото съзнание.

Ако се започне да се прогласява, например, едно движение, идеите и целите, на което да бъдат користолюбиви, то всички егоисти ще станат негови последователи. Ако се прогласява, например страхливото подчинение, – всички страхливци ще отидат там. Ако се издигнат в идеали кражбата и опустошението, целият развален свят ще се събере в съюз. Там, където се мисли и говори за собственост и гешефти, там пък се събират всички привърженици на една стопанска партия. Изисква ли се смелост и храброст, жертви и вярност, вяра и героизъм, там ще се събере само онази част от народа, която притежава, именно, тези добродетели. А последните са били във всички времена факторът, който твори историята.

Образуването на народите и държавите, както и тяхното закрепване като такива, е съдържанието и на самата им история. Така, аз през 1919 година съставих една програма и изразих една тенденция, с които съзнателно ударих в лицето пацифисткия демократически свят. Намираха ли се още сред нашия народ хора от този вид, то победата беше сигурна. Фанатизмът на решителността и делото трябваше да привлекат сродни нему хора. И тези хора, които притежаваха такива качества, трябваше един ден да последват гласа на своята кръв, на своето вътрешно същество и да се присъединят към това движение. То можеше да продължи пет или десет, или пък двадесет години, но постепенно щеше да се яви в държавата на демокрацията – държавата на авторитета в царството на жалката безпринципност – ядрото на фанатичното отдаване и безогледната решителност.

Една единствена опасност можеше да се яви против това развитие: ако противникът узнаеше принципа и прогледнеше ясно в тези мисли и започне да избягва всяко съпротивление, или ако той още в началото унищожи с бруталност първия зародиш на това движение. Не се случи нито едното, нито другото. Това време беше лишено, както от решителност и изпълнение, така също и от нерви и разум, за да може така или иначе да се действа. И когато, вместо да се направи това, се започна едно принципно преследване на младото движение, последното се почувства даже подпомогнато, за да извърши по един най-щастлив и естествен начин процеса на подбора.

От тук нататък беше вече само въпрос на време, кога ръководството на народа ще мине в наши ръце. Така, аз можах да чакам цели години, именно, цели 14 години, все повече преизпълнен от съзнанието, че и нашият час най-после ще дойде. През тези години нашето движение привлече, като магнит, най-добрите сили от народа при себе си, от всичките класи, съсловия и професии. Ние доказахме, че едно грамадно множество може да се ръководи отлично, може да се организира прекрасно, а често пъти една група от осем души не може да проявява никакъв ред. Видя се също, че водачите са произлезли от селските колиби и работническите къщурки, като родени вождове.

Най-забележителното при пропагандирането на нашата идея беше това, че нейните вълни се разляха по цялата страна и стихийно обхванаха мъже, юноши и жени в своите кръгове. Когато политиците поискаха да узнаят нашата програма, те не знаеха, че вече стотици хиляди бяха последователи на нашето движение, чисто и просто, защото идеите на последните отговаряха на вътрешните чувства, на вътрешните заветни идеали на това движение. Така дойдоха при нас занаятчиите, земледелците, работниците, студентите, внезапно обхванати от чувството – „ние всички принадлежим на това движение“ – че там е тяхното място, там, в борбата за спасение на народа.

Така може да се постигне класовото помирение. Хората получават едно ново достойнство, не според мащаба на либералните мислители, а според този на самата си природа.

И когато противникът вярваше, че може да спъва чрез терор това движение, той, напротив, го поощряваше. Думите на Ницше, че един силен противоудар прави силния човек още по силен, тук хилядократно намира своето потвърждение. Всеки удар удвои упорството, всяко преследване засили решителността и това, което наистина отпадна в своето отстъпничество, съставляваше истинско щастие за движението.

Народът почувства постепенно създаването на ново политическо ръководство и се отдаде на него все повече и повече, защото разбра и схвана, че в него се намира онази сила, която някога създаде народа, единен и целокупен.

Същият този народ, обаче, който в либералната епоха живееше, заедно със своите ръководители, във вечни безредия, застана сега като един човек зад новите си ръководители. Чудото, в което нашите противници не искаха никога да повярват, стана действителност.

По време на четиринадесетгодишната борба сред нашия народ се извърши едно разумно разпределение. От 45 милиона възрастни хора, три милиона се организираха като ядро и пионери за политическото ръководство на народа. Днес към нас се присъедини едно грамадно мнозинство от германския народ. В ръцете на това ядро германският народ повери напълно своята съдба, своята участ.

Националсоциалистическото движение пое едно тържествено обещание:

То се задължава да запази за винаги това ядро, което е определено да гарантира стабилността и управлението на Германия. Националсоциалистическото движение ще се погрижи, чрез един гениален метод, да допълня избора, който да не изменя никога на вътрешното естество и на интересите на нашия народ. То ще се старае да следи, щото не мнозинството от тава ядро да бъде решаващо, а онези, които най-вече са проникнати от идеята за вътрешното достойнство и еднородност. То ще помни винаги, че подборът и в бъдеще ще следва същите здрави принципи, които са ни завещани от миналото. Това насилие, което по-рано противникът прилагаше върху нас, ние трябва да заменим сега и за в бъдеще с нашата собствена воля. Ние не трябва да се страхуваме, ако трябва да отстраним от нашите редове онези, които по дума и убеждение не ни принадлежат.

С течение на времето ние трябва да направим още по-трудни условията за приемане на нови членове, а не да ги смекчим или отслабим. Най-главното: никога това ядро не трябва да забравя да търси своите приемници измежду целия народ. То трябва постоянно да ръководи целокупния народ, според своите принципи. Само чрез тази постоянна работа ще се създаде истински вътрешен съюз, а чрез него ще се даде възможност да се открият и приемниците между самия народ. Ръководното тяло на партията ще направи престъпление към себе си и народа, ако наистина не потърси и не зачита родените политически гении. Защото такъв един гений най-после ще намери поле за своята деятелност, пък ако ще било и като спартакист – организатор на робите. Роденият гений никога не ще остане докрай подчинен на негодно управление. Неговото самочувствие ще почне постепенно да се противи на такова подчинение. Народът, обаче, има правото да изисква, щото в областта на политиката, както и във всички други области на обществения живот, да се вземат под внимание най-способните негови синове.

Ако се изгради една такава силна, ръководна йерархия, то тя ще може спокойно и сигурно да ръководи кормилото на народа.

Вие, господа, гаулайтери и водачи на СА, заедно с всички други функционери, сте отговорни за това пред мен и пред движението; вие трябва да разясните тези познания на всички и да ги направите действителност. Нашият живот на земята преминава, а нашата безсмъртност живее само в силата на принципите, които ние внасяме в живота на нашия народ. Настоящето не може да ни даде повече любов и вярност, с които народът ни надари така скъпо. Бъдещето, обаче, ще ни мери с онази мярка, с която ние сега мислим и работим за него; нека Господ ни запази от онези грешки, които лежат в човешкото себелюбие и с резултат от успехите на настоящето, без да се мисли за последствията в бъдещето. Докато ние грижливо работим за съдбата на нашия скъп народ, в същото време ние помагаме и на другите народи да се запазят от напасти, които преминават от раса в раса, от народ в народ.

Ако един народ от западна или средна Европа беше попаднал под болшевизма, то тази отрова щеше да премине и по-нататък, – при другите и щеше да опустоши най-старата и най-културна област на земното кълбо.

Когато Германия се реши да поведе борба против болшевизма, тя знаеше, че изпълнява, както много често в своята история, една наистина европейска мисия.