Основите на расизма и културата

реч, произнесена пред културния конгрес на Националсоциалистическата партия, по време на септемврийския партиен конгрес в Нюрнберг, 1933

На 30 януари 1933 година Националсоциалистическата партия беше натоварена с политическото ръководство на Райха. В края на март националсоциалистическата революция беше външно приключена. Приключена, доколкото се отнасяше до пълното поемане на политическата власт. Но само онзи, за когото същината на тази исполинска борба е останала вътрешно непонятна, може да вярва, че с това е намерила своя край борбата на светогледите. Такъв би бил случаят, ако Националсоциалистическото движение не би искало нищо по-различно, от онова, което искаха другите съществуващи в страната партии. Във всеки случай, тези партии, в деня на поемането на политическото ръководство, обикновено достигат зенита на своята воля, а с това и на своето съществувание. Светогледите, обаче, виждат в получаването на политическата власт само предпоставката за началото на изпълнението на тяхната същинска мисия. Още в самата дума „светоглед” лежи тържественото прокламиране на решението да се постави в основата на всички действия едно определено изходно схващане и заедно с това, една видима тенденция. Едно такова схващане може да бъде правилно или погрешно: при все това, то е изходният пункт за вземане становище по всички явления и събития в живота и следователно обвързващ и задължителен закон за всяка дейност. Колкото повече едно такова схващане се покрива с естествените закони на органическия живот, толкова по-полезно ще бъде неговото съзнателно приложение за живота на един народ.

Затова и непоквареният примитивен народ носи най-естествения светоглед в своя инстинкт, който го кара да взема автоматично най-естественото и следователно, най-полезното становище по всички засягащи го въпроси на живота. Както естественият, здрав и непокварен човек, като отделно същество, има най-отговарящото на неговия характер становище по отношение на вълнуващите го и засягащите го въпроси и черпи несъзнателно това становище от дълбочината на своя душевен мир, като напълно естествена реакция, така и здравият народ ще намери, с инстинктивна сигурност изхождащ просто от вроденото му чувство за самосъхранение, най-добре отговарящото на нуждите на неговия ясен характер становище по всички жизнени изисквания, които се изправят пред съзнанието му. Еднаквостта на живите същества от един определен род спестява по този начин формално установяването на обвързващи правила и задължителни закони. Само физическото смешение на вътрешно различни отделни същества обърква становищата и довежда до принуждението, чрез закони и правила да стане възможно даването единен израз на иначе разпръснатите разнообразни реакции на един такъв народ, по отношение на въздействията и изискванията на живота.

Понеже пожеланите от Провидението различни видове хора не са получили еднакво предназначение, то при смесването на тези хора за воденето и даването на форма на живота на такава смесица, от решаващо значение ще бъде това, какви части в различните области на борбата за съществуване ще смогнат да наложат, като всеобщо задължително, онова схващане, което за тях е природно дадено.

Всички исторически установими светогледи са разбираеми само в тяхната връзка с жизнените цели и жизненото схващане на определени раси. Затова е твърде трудно да се вземе становище по отношение правилността или неправилността на такива схващания, ако не бъде изпитано тяхното въздействие върху хора, по отношение на които желаем тези схващания да бъдат приложени или да не бъдат приложени.

Защото онова, което за един народ е най- естествено – защото му е вродено и следователно, допадащо – жизнено проявление, за друг народ, с различен характер, при дадени обстоятелства означава не само тежка заплаха, но дори и неговия край.

В никакъв случай един народ, който се състои от различни расови ядра, не може да остави неговият живот да бъде определян трайно в най-важните случаи от две или три схващания едновременно и да гради съобразно с тях. Рано или късно, това неизбежно ще доведе до разпадането на едно такова противоприродно сдружение. Затова ако това трябва да бъде избегнато, тогава от решаващо значение е, коя расова съставна част ще смогне да се наложи светогледно в неговата същина. Тогава това ще определи, обаче и линията, по която по-нататък ще продължи развитието на един такъв народ.

В утвърждаването на своето съществувание, всяка раса действа, като изхожда от силите и ценностите, които са и́ природно дадени. Само героично надареният човек мисли и действа героично, защото Провидението му е дало предпоставките за това. Онези същества, които още по природа, чисто предметно, например физически, са негероични, носят и във воденето на своята жизнена борба негероични черти у себе си. Доколкото обаче, е възможно, щото например негероичните елементи на една народна общност да увлекат в негероичност и хора, които сами по себе си са героично надарени и по този начин да ги лишат от най-същественото на техния характер, дотолкова може и подчертано-героичното да подчини на своята тенденция чужди елементи, с пълно съзнание за преследваната цел.

Националсоциализмът е един светоглед. Като обхваща хора, които, съобразно със своята душевна надареност, се числят към този светоглед и ги поставя в една органическа общност, той се превръща в партия на онези, които, съобразно с техния характер, трябва да бъдат придадени към една определена раса. При това, националсоциализмът признава дадеността на различните расови субстанции в нашия народ. Той е също далеч от това, да отхвърли сама по себе си онази смесица, която оформява общия жизнен израз на нашия народ. Той знае, че нормалният размер на нашите способности се обуславя от вътрешното расово подразделение на нашия народ. Обаче той желае, щото политическото и културното ръководство на нашия народ да получи образа и израза на онази раса, която единствено, чрез своя героизъм и благодарение на своята вътрешна надареност изобщо, е създала германския народ от един конгломерат на различни съставни части. С това национал-социализмът се обявява за едно героично учение за преценяване на кръвта, на расата и на личността, както и на вечните закони за подбора и по този начин, съзнателно се поставя в непреодолимо противоречие със светогледа на пацифично-интернационалната демокрация и на нейните прояви.

Този националсоциалистически светоглед води неизбежно към едно преориентиране в почти всички области на националния живот. Величината на резултатите от тази исполинска духовна революция днес не може да бъде преценена дори приблизително.

Както едва в течение на един дълъг развой на хората е станала ясна връзката между оплодяване и раждане, така едва днес на човечеството започва да се прояснява значението на законите на расата и на нейното наследяване. Един ден това ясно познание и съзнателно вземане в съображение ще служи като основа на бъдещия развой.

Но като изхожда от познанието, че всичко създадено може да бъде трайно запазено само чрез същите сили, които преди това са били носители на съзиданието, националсоциализмът ще доведе сред германския народ същината на онези съставни части до доминиращо влияние и по този начин до най-видими ефекти, които в течение на много столетия са стимулирали и прокарали образуването на нашето германско народно тяло.

Но ако националсоциалистическата мисия трябва да получи своето вътрешно оправдание, тогава тя ще трябва да издигне германския човек от дълбочината на едно чисто материалистично схващане за живота и да го възкачи на висотата на едно достойно представяне на онова, което трябва да разбираме под понятието „човек“. Защото, ако човекът действително трябва да бъде причислен към една по-висша жизнена форма, тогава той трябва сам да се отдели от животното. Ако в своя стремеж той би останал винаги само вътре в границите на примитивните нужди, никога не би се издигнал над сферата на чисто животинското. И тук човекът трябва да се покорява на своето, наложено му от Провидението, повеление. Защото фактът, че днес действително една част от човешките родове още постигат осъществяването на своите жизнени задачи със задоволяването на най-ниските жизнени нужди, е също така естествено нещо при тези народи, както неестествено би било, ако определените от Провидението за по-висш живот раси, противно на предупредителния глас на своята съвест, дори противно на жарката принуда на своето същество, биха се върнали към тези най-примитивни жизнени схващания или дори което е все същото, биха се оставили да бъдат насила тикнати в тази посока.

Понеже в такъв случай природата издига своето живо възражение, раздвоението се е извършило всред онези народи, при които две различни по своя характер расови съставни части искат да живеят редом една с друга. Човекът, който за задоволяването и запълването на своя живот няма нужда от нищо друго, освен от ядене и пиене, никога не е могъл да разбере онзи човек, който предпочита да му недостига насъщният хляб, за да може да утоли жаждата на своята душа и глада на своя дух. При това, погрешно е също да се мисли, че човекът ще бъде някога в състояние да разбере или да схване онова, схващането, на което Провидението не е определило за неговия род. Но, както за запазването на всяко човешко общество трябва да бъдат застъпвани известни принципи, безразлично дали всички хора са съгласни с тях или не, така и културният образ на един народ трябва да бъде оформен според неговите най-добри съставни части, които, благодарение на своето вродено предимство, стават носители на културата.

Обаче, онова вътрешно разбиране, което липсва на неродените за тази мисия, онова, което те никога не могат да схванат със сърцето и душата си, – към него, именно, ще трябва, чрез съзнателно възпитание, да им бъде внушен поне плах респект. Впрочем, те ще трябва да свикнат да признават тези жизнени проявления на едната страна от техния народ, точно така, както другата страна ще трябва да се съобразява с техния манталитет.

Затова, във всички времена светогледите са определяли не само същината на политиката, но и образа на културния живот. Поетите са възпявали герои, когато героични времена са давали възможност на героите да се проявят, или пък са слизали в низините на всекидневния живот, когато времето е било негероично и именно такива хора са му давали тон.

Защото никога изкуството не може да бъде отделено от човека. Фразата, че именно изкуството било интернационално, е куха и глупава. Ако други области на живота могат някак да бъдат научени чрез възпитание, за изкуството човек трябва да е роден, което ще рече: Лежащата извън всякакво възпитание принципна надареност и следователно, годност е от най-решаващо значение. Тази надареност, обаче, е съставна част от една наследствена маса. Затова не всеки, който – расово погледнато – следва да бъде причислен към този най-способен род, трябва да е и творец на изкуство, обаче само от един такъв род ще може да се издигне истинският гений и само тази раса ще може да го почувства и разбере.

Белег на най-страшно духовно декадентство на миналото време е това, че хората тогава говореха за стилове, без да познават тяхната расова обусловеност. Гъркът никога не е строил интернационално, а само гръцки, тоест всяка ясно оформена раса има своя собствен почерк в книгата на изкуството, доколкото не е – като например еврейството – изобщо без собствена художествена творческа способност. Когато някои народи копират изкуството на чужд род, това не е доказателство за интернационалността на изкуството, а е само доказателство за възможността да бъде преписано нещо, което друг интуитивно е преживял и създал.

Само там може да се говори за действително разбрано проникване на един народ в изкуството на друг народ, където, независимо от всички разстояния по време и по език, е налице един и същ расов корен. Затова, колкото повече един външен светоглед, а заедно с това и вътрешно определено расово ядро при един народ, получава доминиращо влияние, толкова повече и по-бързо ще последва – не само политически, но и културно – едно сближение с жизнения израз на расово близки народи и държави, без оглед на дистанцията по време. Защото, каквото и да се промени във външния образ на света, вътрешната надареност на самите раси не се изменя. Хилядолетия не могат да окажат влияние, докато самата наследствена маса не бъде покварена по отношение на своята кръв.

Затова идеалът за красота на античните народи и държави ще бъде вечен, докогато земята ще бъде населявана от хора, които имат еднаква надареност, защото са от еднакъв произход. Не камъкът или мъртвата форма са вечни в своята красота, а вечни са само хората, които дължат своя произход на един и същи корен. Затова е, заблуждение да се вярва, че творческата първобитна сила на една раса определя – чрез някакъв стилистичен закон, или пък готова – формата на своите художествени културни прояви. Да: само онзи народ, който е с несигурен инстинкт, защото в расово отношение е станал неединен, има нужда от правила, за да не изгуби чудната нишка, която някога са били намерили некомплицираните – понеже са били естествени – представители на една благословена раса.

Смешно е да се мисли, че човек би могъл да намери, без светогледно подновяване и следователно, без расово поясняване, един нов „стил на живота, на културата и на изкуството“, както е смешно да се допуска, че природата ще натовари с тази ясновидска задача всеки среден кърпач.

Не всеки грък е можел да изгради един Партенон. Но когато един грък създаде това чудно творение, всички знаеха, че това е най-мощната, защото е и най-величествена, манифестация на гръцкия характер и на гръцкия дух.

Така, расово-светогледно обоснованата тенденция на едно време ще определя тенденцията и психиката на изкуството. Расата, която слага своя отпечатък върху целия живот на един народ, вижда тогава със своите очи и задачите на изкуството. Като обхваща по суверенен начин всички обстоятелства и условия на целта и на материала, тя разрешава по свое разбиране произведението на изкуството. Но само най-ясният човешки дух може да намери, при това, пътищата към най-възвишената красота. Последната мярка за това лежи, обаче, в познанието за една кристално-ясно изпълнена целесъобразност. Това няма нищо общо с онази мнима „предметност“, която не иска да разбере, че човек трябва да прави разлика между животинския примитивизъм и хармоничната красота.

Не всеки човек на изкуството ще намери това последно съвършенство; но всички те трябва да го търсят. На всеки народ са теглени неговите естествени граници. Благословеният от Бога човек на изкуството, обаче, като превърнала се в човек компримирана упоритост на неговия народ, винаги ще избързва пред средните общи познания и несъзнателно ще намира онези форми, които могат да бъдат чувствани като най-висша и най-възвишена красота, но които, като най-ясна целесъобразност, могат да бъдат доказани често пъти едва след хилядолетия.

Както благородните хора винаги са взаимно съзнавали красотата при двата пола, за да разберат едва след хилядолетия, че върховната красота на жената се крие в целесъобразното оформяване и съвършенство на нейното тяло и на нейния характер – също така, както и при мъжа – така и конструктивната и тектоничната форма за разрешението на нейните две задачи може да се удаде на действително надарения художник, преди още така наречената точна наука да може да даде доказателство за статическата правилност на намереното разрешение.

Ние, обаче, по себе си знаем, че в древността и в ново време арийско-нордическият човек винаги е намирал неизбежната синтеза между поставената задача, целта и дадения материал. Неговият свободен творчески дух е оставал винаги еднакъв и – макар в продължение на столетия определени светогледи, като външен израз на чужди народностни елементи, да са подчинявали човечеството на стилови закони, които за своето време може да са били светогледно прави, но които са противоречили на истинската вътрешна арийска същина – все пак този дух непрестанно е търсил някакъв изход към своя собствен, макар и отминал свят.

Затова не е никак чудно, че всеки политически-героичен век веднага потърсва в своето изкуство моста към едно не по-малко героично минало. Тогава изведнъж гърци и римляни стават много близки на германците, защото всички те трябва да търсят своите корени в една основна раса; затова и безсмъртните постижения на старите народи винаги упражняват своето притегателно въздействие върху расово сродните им поколения. Но понеже е по-добре да се подражава на хубавото, вместо да се произвеждат нови лоши работи, наличните интуитивни творения на тези народи днес, без съмнение, могат да изпълнят, като стил, своята възпитателна и ръководна мисия. В същата мярка, обаче, в която северният дух преживява своето съзнателно възкресение, той ще трябва да разреши културните задачи на днешното време с не по-малко пълна яснота и следователно, в естетична красота, както неговите расови предци са се справяли с поставените им проблеми.

Също така смешно, дори детинско е, да искаме плахо да бягаме настрана от пътя на намерените вече от нашите предци класически форми и изрази на художествена творческа сила, както би било глупаво да отхвърляме други познания и опити в живота само затова, защото тези истини са били вече намерени от минали поколения.

Човечеството би се изродило, културата би изостанала назад, ако си пробие път страхът да използваме и по-нататък една наследствена маса от жизнени и културни блага само затова, защото декадентски или расово чужди елементи, в своя духовен анархизъм или в своето обусловено от техния произход отрицание, много биха искали да поставят главнята на пожара под всички постижения на миналото.

И обратното – една творческа раса не бива да въздига общата сума на постиженията на своите предци, като стил, до висотата на един тираничен закон, който би ограничил или дори изнасилил всяко по-нататъшно собствено постижение.

От миналото и от настоящето едновременно се изгражда бъдещето. Дадената цел, творческата възможност на настоящето и техническият материал са елементите, от които и с които истински-творческият дух създава своите творения, без да се бои да употреби намерените и завещаните блага от предците. Той е и достатъчно смел, за да свърже с тях намереното от самия него хубаво ново нещо!

Защото също така е дребнаво, при строежа на един театър например, да искаме да отречем външно, че тук сме само подновители и продължители на една институция, дадена в същината си още преди хилядолетия, както и обратното – също така е непоносимо да искаме да лепнем външно на една модерна машинна фабрика или на една електрическа централа елементи от гръцките или готически форми. Затова е изобщо погрешно да говорим за един „нов стил“, който трябва да бъде търсен; напротив, ние можем само да се надяваме, че нашата най-добра човечност ще бъде избрана от Провидението, за да разреши също така суверенно, като изхожда от своята движена от кръвта вътрешна същина, поставената ни днес задача, както това се е удало, например, на арийските народи в древността. Онова, което това минало и изобщо сродното на нас минало, ни е завещало като конструктивен и художествено ценен опит, ние искаме да използваме и да развием по-нататък също така свободно, както и самото изкуство на древните е било само резултат на един далечен развой. От решаващо значение е само това, че чрез съзнателното изтъкване на преден план на расовата субстанция, която крепи нашия народ, както и чрез суверенното обявяване на нейната същност и светогледа, който и́ е присъщ, – ние създаваме едно ядро, което в течение на дълги периоди ще може да развива въздействието на своя творчески дух.

Не е случайно това, че светогледно най-неясният век в своята либералистична разюзданост – разбирай: несигурност – беше несигурен и в областта на културното творчество. За по-малко от един век художествените постижения на народите на всички времена бяха изпробвани и отхвърлени. В кубистично-дадаистичния култ към примитивното тази несигурност намери най-сетне израза, който и́ беше единствено подходящ, защото беше сигурен. Това е културната жизнена проява на безкултурната утайка на нациите.

Не само политически, но и културно, марксизмът неизбежно завършва с нихилизъм. Докато официалното упражняване на изкуството по този начин, в края на настоящия век, можеше да остави само най-противни впечатления, все пак бяха създадени не само духовно-политически, но и културно важни предварителни работи за подновяването на народите.

Както националсоциализмът в Германия е осъществяване на многобройни пророчески предчувствия и фактически научни познания, така беше извършена несъзнателно и предварителната работа за един нов художествен ренесанс на арийския човек.

Забележително е, че тази предварителна работа беше започната от задачите, за чието разрешение нямаше налице изобщо никакви образци. Модерната техника принуди човека да търси собствени пътища. От цел и материал бяха намерени и развити само форми, които в естетиката на много машини, например, имат повече гръцки дух, отколкото някои строежи, които са лоши подражания.

Тази огромна нова област сочи, като новооткрита земя, духовните паметници на едно също така модерно, както и естетично задоволително, творчество. От тук, през новите строителни материали като стомана, желязо, стъкло, бетон и т. н. развоят неизбежно отива към един път, който отговаря на строителните цели и на тези материали.

Но и тук не всеки среден човек е призван да създаде безсмъртни творения. Който търси новото само заради самото ново, лесно ще се заблуди в областта на лудориите, понеже, когато най-глупавото бъде пресътворено в камък и материал, естествено е, че то лесно ще мине за нещо действително ново, тъй като в миналите епохи не на всеки луд е било позволявано да обижда околния свят чрез недоносчетата на своя болен мозък. Под паролата „Ново на всяка цена“ всеки кърпач може да създаде нещо особено. Трябва да се пазим, обаче, от това, да виждаме само в такива експерименти доказателството за значението на един човек и на неговата работа[1].

През всички времена, само на малцина благословени от Бога, Провидението е възлагало мисията да създадат нещо действително безсмъртно ново. Именно, тези хора са станали пътеуказатели за едно далечно бъдеще. Към възпитанието на една нация спада и това: да бъде внушено на хората необходимото страхопочитание пред тези великани, защото те са въплъщението на най-висшите ценности на един народ. Когато са творили, те не са били обладани от болезнената представа, че създават на всяка цена нещо ново, а са създали нещо ново, защото са искали да създадат и е трябвало да създадат най-доброто.

„Небивалото“ не е доказателство за доброто качество на едно постижение; по-скоро то може да бъде доказателство за неговата небивала малоценност. Затова, когато един, така наречен, човек на изкуството вижда своята единствена жизнена задача само в това, да създаде една възможно най-объркана и непонятна представа за творчеството на миналото или и на настоящето, тогава все пак действителните постижения на миналото ще си останат постижения, докато художественото пелтечене на един такъв рисувач, музициращ, скулптиращ или строящ шарлатанин, ще бъде един ден само доказателство за величината на упадъка сред една нация.

Невъзможно е още и това, щото един така самоунижаващ се човек изведнъж да се поправи и да създаде нещо по-добро. Той е без никаква стойност и ще си остане без никаква стойност. Той е претърпял неуспех, защото му е липсвало призванието за най-висшето, а заедно с това – и най-естественото отличие. Да се отличиш чрез съзнателни лудории и по този начин да привлечеш върху себе си вниманието на хората, това свидетелства не само за една художествена немощ, но и за един морален дефект.

Изкуството е една възвишена мисия, която задължава към фанатизъм. Който е избран от Провидението, за да разкрие на околния свят душата на един народ, да я направи да звучи в тонове или да говори чрез камъка, той страда под силата на всемогъщото, на овладялото го принуждение; той ще говори на своя език дори и когато околният свят не го разбира или не иска да го разбере и по-скоро ще поеме върху себе си всяка нужда, отколкото да остане, макар само веднъж, неверен на своята звезда, която го ръководи вътрешно.

Националсоциалистическото движение и държавно ръководство не бива да търпи и в областта на културата, щото некадърници или мошеници изведнъж да сменят своето знаме и – приспособявайки се набързо – да нахлуват в новата държава, за да имат и там, в областта на изкуството и на културната политика, пак решаващата дума. Дали Провидението ще ни прати онези хора, които ще смогнат да дарят на политическата воля на нашето време и на неговите постижения един равностоен културен израз, това ние не знаем. Но ние знаем едно, - че в никакъв случай представителите на упадъка, който лежи зад нас, не бива изведнъж да станат знаменосци на бъдещето. Или недоносчетата на тяхната тогавашна продукция са били едно действително вътрешно преживяване и тогава те трябва да бъдат поставени под лекарско наблюдение като опасни за здравия смисъл на нашия народ; или пък това е било само една спекулация и тогава мястото им е, заради извършената от тях измама, в някое подходящо за целта заведение. В никакъв случай ние не искаме да оставим, щото културният израз на нашия Райх да бъде фалшифициран от тези елементи; защото тази държава е наша, а не тяхна.

Тази нова държава ще положи съвсем други грижи за културата, отколкото старата държава. Като признава правото на особено предпочитание на онези съставни части на нашето народно тяло, които навремето поставиха началото и прокараха неговото създаване, националсоциализмът трябва да обоснове това и морално.

Задоволяването на животинските нужди лежи в природата на всички хора. От това, обаче, никой човешки род не би могъл да изведе особеното право да ръководи другите, или дори да господства над тях. Онова, което единствено може да направи човека да изглежда избран за ръководство, то е неговата видима способност да се издига над примитивното и да облагородява вулгарните прояви на живота. Винаги политическото ръководство ще трябва да създава, предметно и фактически, предпоставката за развоя на изкуството. Дори когато един народ изчезне и хората замлъкнат, тогава камъните ще заговорят, докато има други народи с приблизително същите културни заложби.

Затова всяка голяма политическа епоха в световната история ще оправдае правото на своето съществуване чрез най-видимия документ на своята ценност, който може да съществува: чрез своите културни постижения.

Мнението, че в материално лоши времена културните въпроси би трябвало да останат на заден план, е също така глупаво, както и опасно. Защото, който иска да прецени културата само откъм нейната материална печалба, или който иска само да си състави понятие за нея, няма никаква представа за нейната същина и за нейните задачи. Опасно е, обаче, това схващане, защото по този начин то свежда целия живот до едно ниво, при което, в края на краищата, решаващата дума ще има броят на малоценните.

Точно в едно време на стопански нужди и грижи е важно да бъде пояснено на всички хора, че една нация има и по-висши задачи, отколкото да се топи във взаимен стопански егоизъм. Културните паметници на човечеството винаги са били олтарите на опомнянето за тяхната по-добра мисия и за тяхното по-високо достойнство.

Ако някои народи не искат да знаят това, тогава те са изгубили вече по-добрата съставна част на своята кръв и тяхната гибел е само въпрос на време. Но понеже сме убедени във вътрешната ценност на германския народ, ние ще се погрижим, щото чрез неговото политическо и държавно ръководство, да му бъде дадена възможност да даде доказателство за тази своя вътрешна ценност.

Нека германските хора на изкуството от своя страна да имат съзнание за задачата, която им възлага нацията. Понеже изглежда, че над света владее глупостта и безправието, ние ги призоваваме да поемат и те, чрез германското изкуство, най-гордата защита на германския народ.