|
Реч на Адолф
Хитлер, на Германския трудов фронт.
Големи революции не могат да станат в живота на народите, ако те не са предизвикани от една въпиюща необходимост.
Не може да се извърши една революция, която да бъде действително дълбоко радикална, освен ако народът под натиска на своите вътрешни чувства е склонен да извърши такава революция. И ако дадени обстоятелства, ако мога тъй да се изразя, налагат тази революция.
Лесно е да се измени външно формата на едно управление, но никога не може да се преобрази вътрешно един народ, освен ако един даден еволюционен процес не би се извършил сам по себе си, ако народът не би сам признал, че пътят, в който той би се ангажирал, беше лош, че този народ е разположен да напусне тоя път и да се отправи в друг, който му подобава. Дали тоя народ, в първия момент иска или не иска да се ангажира в този път, това е един въпрос на неговото вътрешно убеждение, на неговите чувства и предчувствия, че пътят, който ние му посочваме, е пътят, който ще го изведе към щастие. Преди да го въведем в тоя гигантски подем, той се луташе безсъзнателно и се оставяше на каприза на житейските вълни като една неподвижна маса без воля и без сила.
Днес ние му показваме правия път.
Между многото кризи, от които ние страдаме и които всъщност не са други, освен един колективен феномен, кризата, която най-дълбоко е засегнала германския народ, е икономическата криза.
Политическата и морална криза се чувствуват твърде рядко от отделната личност; човекът от средна ръка не вижда туй, което угнетява общата маса; по-често той вижда или чувствува само това, което засяга него лично.
Ето защо съвременниците имат смътно схващане за политическия и нравствен упадък, който става пред очите им, докато това разложение още не е засегнало стопанските интереси на масите.
В тоя случай ние изведнъж се изправяме пред една задача, която не е вече отвлечена концепция, която можем да наблюдаваме и у други народи! В такъв случай личността е непосредствено вплетена в тия проблеми и тя си дава сметка вече за сериозността на съществуващото положение, щом като стопанската криза почва да дава своите лоши ефекти върху него. Тогава само почват да говорят изведнъж за икономическа криза, за икономическа мизерия и изхождайки от такова едно настроение, хората почват да разбират нравственото и политическо падение, което при други условия е за дълго време една тайна.
Твърде естествено е да признаем, че стопанската криза не може да се открие изведнъж и да се разбере до какви размери тя се развива и от какви източници произлиза, за да може да се установят дълбоките причини за нейното появяване.
Също тъй е понятно обстоятелството, че всеки се стреми да хвърли вината върху другите, да хвърли отговорността на обществото или държавата, без обаче да разбере сам, че всъщност и той е виновен до известна степен за създаденото положение. При едно такова положение можем да смятаме, че е щастие, ако успеем да си обясним икономическата криза тъй ясно и откровено, щото истинските й и дълбоки причини да станат известни за по-голяма част от хората; това е необходимо, за да може да се намери истинският път за спасение.
Не e достатъчно да кажем, че икономическата криза в Германия е един симптом, свързан със световната стопанска криза, с отчаянието, което е обсебило народите; защото очевидно е, че всеки народ може да извика същите извинения и същите причини, за да обясни своята стопанска криза, която го е налегнала. Ясно е, обаче, че даже кризата да бъде обща по целия свят, тя не може да има своите корени в някоя неопределена точка на света; корените на стопанската катастрофа и стопанското отчаяние лежат в самия народ, взет отделно.
Трябва да се намерят и обяснят причините на икономическата криза у всеки народ поотделно и да се цери злото там, където може да бъде рационално изкоренено.
За нещастие, германският народ в тия времена на всеобща криза, вместо да се взре дълбоко в това, що става у него, е склонен повече да обръща поглед към далечни хоризонти.
Това доведе до заблуждението, в което много измежду нас още вярват, че само чрез международни методи можем да се спасим от това отчаяно положение.
Не, това е погрешно! Най-правилното схващане по отношение на мерките, които трябва да се вземат за премахване на международното бедствие и на страшната криза, която смазва народите, се крие в тайната как всеки народ трябва да намери в себе си средства, за да се спаси.
Но това не изменя с нищо простата истина, че всеки народ трябва сам да поведе борбата и че един народ, който и да бил той, не може да бъде спасен от злото само чрез международни мерки.
Безспорно, тия мерки от чисто национален характер могат да се подредят паралелно с мерките от международен характер при условие, разбира се, че тия вътрешни мерки не се влияят и не зависят от мероприятията на другите.
Икономическата криза в Германия не е само криза, която се изразява в цифри, илюстриращи нашата икономика; тя е на първо място криза, причинена от вътрешното развитие, от организационните методи и системи на нашия стопански живот.
У нас съществува криза в отношенията между капитала, стопанството и
народа.
Ако ние вникнем дълбоко в същината на работническото движение в Германия, такова, каквото го виждаме от половин столетие насам, ние ще видим три основни мотива, от които се е ръководило това движение.
Първият мотив се заключава в изменение формата за експлоатация на нашето народно стопанство.
Тази причина се наблюдава, както в Германия, така също и по целия свят. От началото на миналия век с един стремителен подем на съвършенство, ние констатираме едно истинско преобразование в тази предшествуваща форма, на народната икономика, която форма аз бих нарекъл дребнобуржоазна, и то в смисъл на индустриализация.
Като резултат от това ние видяхме да изчезват окончателно патриархалните отношения между работодател и работник, т.е. като последица от индустриализацията на страната. Това развитие се засили още повече от момента, когато акционерът зае мястото на собственика. Ние видяхме тогава да се изостря конфликтът между тия, които създават с ума си и тия, които творят физически, защото всъщност тази разлика е едничката, която има решаващо значение.
Не се касае тук да се предаде едно специално и характеристично значение на понятието собственост; ние знаем, че голям брой хора, които основаха нашата производителност, не произхождаха от съсловие, което бихме нарекли собственическо; напротив, те се уповаваха на труда си, и чрез сила и енергия са издигнали своя творчески ум до гениалност чрез научни открития, чрез организационни методи, на тия хора ние, драги съотечественици, сме признателни и дължим нашето съществувание.
Без дарбите на тия хора ние не бихме могли да изхраним 65 милиона германци, живеещи върху такава малка земя.
Без тях ние щяхме да бъдем една страна, която само изнася; щяхме да бъдем продавачи на нашите груби работни ръце, следователно, страна, която изнася своя ум чрез работната ръка и по тоя начин ние щяхме чрез нашата култура, т.е. чрез това, което нам принадлежи, да дадем култура на другите народи по света.
Ако това положение се измени, ние го дължим на безброй много хора от нашия народ, които изпъкнаха от дълбочините на живота чрез своя труд, чрез своите таланти и чрез своята гениалност. Те създадоха условия и осигуриха прехраната на милиони хора. Ето защо ние не можем да говорим тук само за работодатели и работници, понеже както това е било винаги случай в човешкото развитие - гениалният човек се издига до положението на повелител над обикновените материални сили. Това качество не е било за нашия народ една привилегия по рождение; ние го виждаме, напротив, във всичките слоеве на нашето общество, във всичките положения на нашия обществен живот.
Ние можем да твърдим, че германският народ, в своята цялост, е създал такива фактори.
Така че постепенното разложение, което ние установяваме, доведе дотам, щото личните интереси на работниците бяха поставени на предно място и с това се започна епохата на нещастията в нашето стопанско развитие. Веднъж тръгнали по този път, трябваше фатално да се следват направления все повече и повече противоречиви. Тук се намеси един господствуващ закон: щом ние се задължаваме да вървим по един даден път, който е лош, то тази наша постъпка ни отклонява все повече и повече от разума. Този опит ни струва един период от 70 години, загубени и пълни с примери на разочарование.
Избраният тогава път, с всичките фатални последствия, към които трябваше да стигнем, се отклоняваше тъй много от естествения разум, щото самите умни хора, да го кажем, които ръководеха народа в това направление, признаваха без стеснение пакостта на техните методи. Това те признаваха, когато ние ги вземехме насаме и им задавахме въпроси като на личности, обаче те се виждаха безсилни да намерят истинския път и разумното разрешение на държавните и обществени въпроси, защото те бяха задължени и заставени да се подчинят на съществуващите организационни системи.
Напротив, следваният път водеше към разложение; този процес беше покровителствуван с отнемане индивидуалното качество на собствеността.
Аз бих могъл да кажа, че това заблуждение бе увенчано с научно подкрепление. Лека-полека се създаде една идеология, която поддържаше понятието за собствеността, въпреки това, че тези, които се ползуваха от това понятие, не представляваха друго, освен един минимален процент от цялата нация.
И обратно, появи се идеята, че понеже процентът на тези, които се ползуват практично от собствеността, постоянно намалява, то самата идея за собствеността, трябваше, да бъде отстранена. Тъй че се откриха постоянни спорове и полемики относно понятието за частната собственост и за собствеността въобще.
Впоследствие тази полемика успя да раздвои все повече и повече двата основни фактора на икономическия живот.
И положението се развиваше от тогава в едни неестествени фази. От самия момент, когато двата заинтересовани фактора не смятаха, повече теоретически, тяхната мисия за обща, ставаше ясно, че по отношение шефа на предприятието не може да има място, освен срещу организирания работник. Очевидно става тогава, че силата и престижът на шефа на предприятието се явяват безсилни да се противопоставят на организираната и съсредоточена работническа класа.
Ако допуснем, че тоя път се възприеме, логично е в такъв случай да
съпоставим работническите организации на организацията на шефовете
на предприятията. Твърде понятно е, че тия две организации няма да
действуват толерантно една срещу друга, те ще защищават своите
интереси, както се вижда враждебни, като употребят ония средства за
борба, с които разполагат, т.е. шефът на предприятието - с локаута,
а работникът - със стачката. В тази борба веднъж ще победят
господарите, друг път - работниците.
Следователно, в края на краищата, тези борби водят - като имаме предвид характера на немския народ, у когото слабостта към бюрокрацията е голяма - към все повече и повече усложнения в организациите на работници и господари, обстоятелството, което дава възможност да се създадат един на други враждебни институти с техния грамаден и сложен механизъм. В последствие, не е сложният механизъм, който услужва на интересите, а интересите на противоположните организации обслужват тоя механизъм, тъй щото борбата ще продължава безконечно, за да може да се оправдае съществуването на тоя сложен механизъм.
Ако разумът се намеси и каже: „Това е лудост! В сравнение с дадените жертви, ползата е съвършено нищожна. Ако ние сравним жертвите, които се дават за поддържането на един такъв сложен апарат, то те надминават значително много облагите, които биха се очаквали”, ще ни възразят, че съществуването на редица такива сложни апарати в отношенията на господари и работници са необходими за поддържане естествената борба на заинтересованите. Разбира сe, товаa ще бъде едно оправдание, защото се явява предположението, че в дадения случай противоположните течения ще търсят начин, чрез посредничеството на тоя сложен механизъм да се споразумеят.
Какво следва от това? Ето ви нагледно обяснение: групата А, със своя сложен апарат казва: „честита съм, че групата Б присъствува тук, защото аз ще намеря възможност да се споразумея с нея”. Ако двигателният механизъм на групата Б не съществуваше, и вместо аз да имах работа с него, бях принуден да се разправям с фанатизирани работници, които са враждебно настроени към мен, то това щеше да бъде още по - лошо! Хората, които принадлежат към групата Б, ние ги знаем много добре, и знаем много добре, какво те искат и как можем ние да ги направим безвредни.
Тъй се очертава пътят, който трябва да се следва, т.е. на кесаря да дадем кесаревото, а на народа - това, което принадлежи нему, както и на синдиката - това, което принадлежи на синдиката. По тоя начин се намира модусът за едно „миролюбиво” споразумение.
Всичките тия преговори и разисквания се обръщат често пъти в една лоша комедия: едните злословят срещу другите, едните чупят стрелите си у другите, но естествено, никой не прибягва до крайните мерки - да убие противника си. Защото, в такъв случай, ако някой прибегнеше до такива крайни мерки, това означава окончателната смърт на синдикатите, както и на организациите на покровителите. Какво излиза от всичко това? Излиза, че и двата враждебни лагера живеят на гърба на народа.
С тази борба, която свършва с едно безгранично разпиляване на средствата и на труда, е една от главните причини за катастрофата, която бавно, но сигурно се издигна като един грамаден чук и се стовари върху стопанското равновесие на народа и го почти унищожи.
Вторият мотив е появата на марксизма на сцената.
Марксизмът, като философско учение за разложението, признава, че синдикалното движение способствува да се води успешно борбата против държавата и против обществото. Синдикализмът е в ръцете на марксистката теория като разрушителен инструмент.
Марксизмът не служи на работника. Какво представлява всъщност работникът в която и да е страна за апостолите на интернационализма? Абсолютно нищо! Те дори не познават работника, не го виждат никога. Органите на синдикатите не са дори работници, те са чужди на народа бюрократи и съставляват една клика от безотечественици, които не познават нищо от тоя народ.
Те са дълбоко убедени, че служейки си със синдикализма, като покровителствуват по един приятелски начин изстъпленията, вършени от противната страна, това им помага или им дава възможност да си набавят един инструмент - продължавайки в същото време, разбира се, да водят борбата, която им донася богати облаги.
И действително, политическата социалдемокрация в продължение на десетки години е живяла като паразит на гърба на тази борба и се е хрантутила от облагите, придобити чрез синдикатите.
Синдикатите са се ръководили от следната идея: ти си инструмент на класовата борба, тази класова борба намира своята подкрепа в теориите на марксизма. Следователно, има ли нещо по-естествено от това, да се плаща данъкът за управлението на синдикатите? И тоя данък бе щедро плащан и поглъщан от синдикатите. Тези господинчовци не се задоволяваха с една десета част, техните кореми трябваше да се пълнят с богата и пищна храна от злато и банкноти.
Класовите борби прокламираха института на синдикатите като един инструмент за защита икономическите интереси на работническата класа; значи синдикатите имаха за главна цел да подготвят и общите стачки.
Общата стачка се появяваше в такъв случай като политическа сила и тя даваше да се разбере какво очакваше от нея въобще марксисткото учение: стачката не гонеше целта да спаси работника, а напротив, да разруши основите на държавата, която се отричаше от марксизма. Ние, германците, изпитахме на гърба си страшния пример, който беше толкова рушителен, колкото и последиците от войната.
Днес мнозина от водачите на социалдемокрацията, които измениха мнението си, се обръщат към мене и ми заявяват: - „Но и социалдемокрацията се е борила на бойното поле през време на войната.”.
Не, марксизмът никога не се е борил на бойното поле, а германският работник!
В 1914 година, германският работник, вслушвайки се в своя вътрешен глас, бих казал, по едно божествено вдъхновение, напусна марксизма и се върна към своя народ. Шефовете на марксистите, които виждаха тази фатална за тях еволюция, не можеха да й попречат.
Неколцина от тях, редки случаи разбира се, се върнаха и те към народа. Ние знаем и следния трогателен факт: един велик мъж, който в сегашните времена играе решаваща роля в световната политика, Бенито Мусолини, напусна също марксистите и се нареди заедно с народа си в общоевропейската война.
И в Германия имаше няколко подобни случаи, обаче голeмият брой от политическите водители на марксистите не се вразумиха и не разбраха положението, за да може правилно и разумно да използуват последствията от героичния подем на германския работник. Тоя голям брой водачи не отиде доброволно на фронта. Многобройни германски работници паднаха на бойното поле, а техните водачи, 99 %, останаха живи.
Те не дадоха процентно загинали и ранени толкоз, колкото ние констатираме в другите класи на населението. Те смятаха, че е по-важно да продължават своята политическа дейност и мислеха, че техния дълг се състои в една благоразумна въздържаност и в една все по-голяма и по-голяма пасивност по отношение дълга към нацията. Разбира се, ноемврийската революция им даде възможност да възтържествуват техните желания.
По повод на това ето какво може да кажем:
Ако през време на войната синдикалното движение в Германия беше в нашите ръце, нека се изразя по-ясно, в моите ръце, и ако това синдикално движение се ръководеше от същите лъжливи цели като тия, които то действително преследваше, тогава ние, националсоциалистите, щяхме да турим тази гигантска организация в услуга на отечеството. Ние щяхме да заявим: „Ние знаем, естествено, какви жертви са необходими; ние сме готови да ги понесем сами; ние не искаме да се откажем от нашия дълг, напротив, ние сме съвършено готови да се борим и да предоставим нашата съдба и нашия живот в ръцете на провидението, тъй като всички други са длъжни да сторят това. Ние щяхме да направим това без всяко колебание, защото вие, германски работници, трябва да признаете, че тука не се касае за Германия като държава, за империята като държавна форма, нито за монархията, нито за капитализма или за милитаризма, тук се касае за живота или смъртта на нашия народ! Защото ние, германските работници, съставляваме 70 % от този народ, което значи, че нашата собствена съдба е поставена на изпитание.
Ето кое трябваше да се знае тогава. Ние нямаше да пренебрегнем това. Ние щяхме да извлечем от това положение последствията, които ни трябваха за нашия собствен живот, както и за синдикалното движение. Ние щяхме да заявим: германски работници, ние искаме да защищаваме вашите права. Няма съмнение, че ние щяхме да образуваме един силен фронт, който можеше често да се противопостави и на самата държава, защото тогава ние щяхме да протестираме против отвратителните, престъпни и срамни злоупотребления, вършени от търговските военни синдикати.
Ние щяхме да протестираме против деянията на тази глутница от аферисти и щяхме съответно да се намесим, за да ги поставим на мястото им или да ги покачим на въжето - цялата тази банда от спекуланти. Ние щяхме да премахнем също тъй всички ония, които по един или по друг начин се изкопчиха от задълженията си, а именно - да служат на отечеството.
Нашето искане щеше да бъде ясно: Ние образуваме един фронт, целта на който е да осигурим победата на нашия народ. Не е въпросът тука за победа, изнесена от една каква и да е държавна форма, но да се осигури и запази нашият живот. Ако ние загубим войната, ние загубваме не само формата на държавното управление, но и милиони между нас ще бъдат лишени от парче хляб.
И първите, които щяха да бъдат лишени от хляб, не щяха да бъдат нито капиталистите, нито милионерите, а работническата маса, която страда и е подложена на постоянни лишения. Престъпление е, ако не се действува по този начин. Така, разбира се, тогава не постъпиха, защото една подобна тактика беше противна на тактиката на марксистите; социалдемокрацията нямаше други задачи, освен да разори Германия.
Марксистите чакаха с един подъл замисъл. Когато народът и германската империя бяха смазани от несгодите на войната и от непреодолими природни сили, марксистите се приготвиха да им нанесат първия удар. Народът беше разколебан в своята вяра, той не можеше да се противопостави повече на атаките и изкушенията, които идеха отвътре.
Тъй, следователно, социалдемократите вдигнаха ръка върху Германия; и първите, които бяха смазани от тоя предателски удар, бяха германските работници.
Престъпниците, които докараха ноември 1918 година, не могат по никой начин да изкупят своите прегрешения, които се състоят главно в това, че хвърлиха милиони работнически и дребнобуржоазни семейства в неописуемо отчаяние и мизерия.
Ето защо социалдемократите нямат право днес да се оплакват. Ние не употребихме жестокости против тях, както те заслужаваха това. Ако трябваше да ги преследваме, за да им отплатим за техните престъпления, ние трябваше да хвърлим под гилотината десетки хиляди от тях.
Колко пъти сме ги слушали да повтарят, че и те са воювали на бойното поле. Не те, а германските работници се биеха на фронта! Но дори ако те се чувствуваха в известно отношение като социалдемократи - всъщност обаче това не беше тъкмо тъй, защото всеки, който се би на фронта, знаеше, че в такива времена никой не мислеше за партии. Ако това би било тъй, какво да се мисли пък за ония водачи, които ограбваха плодовете от жертвите, които техните последователи правеха за тях; те си ги присвоиха като свои, и приписваха на себе си страданията, глада, безсънията, тревогите, които всъщност изпитваха техните последователи партизани - работниците.
Водачите на социалдемократите се намират днес в абсолютна невъзможност да поправят злото, което тяхната престъпна политика стовари върху плещите на германския народ. Те не могат най-вече да оправдаят престъплението, че хвърлиха в продължение на десетки години германския работник в един морален хаос и го изолираха все повече и повече. С тяхната престъпна акция в 1918 година, дело на една шепа безотговорни авантюристи, те стовариха върху плещите на работника едно тежко бреме.
И действително, през ноемврийските дни на 1918 г. имаше и такива, които мислеха, че германският работник е виновен за нашето политическо и стопанско падение. Да, има такива, които мислят така, без много да разсъждават, без да вземат предвид грамадните жертви на работника, без да си спомнят, че работниците пълнеха нашите полкове, нашите бригади. Една банда от предумишлени разрушители, една банда от политически шарлатани, от предатели на отечеството не можеше другояче да мисли, както и не можеше другояче да действува, освен да разрушава, да раздвоява и над нещастията на целия германски народ да изгражда своето престъпно благосъстояние.
От този момент датира за милиони германци разорението и опропастяването. Милиони германци се отчаяха, други милиони гледаха като гръмнати от небето, зашеметени от безкрайните беди и не можеха да намерят истинския път, който да ги сближи със собствения им народ. Политическият хаос фатално повлече и стопанството на германския народ към едно катастрофално падение, защото икономиката на един народ не е едно абстрактно явление; тя е една жизнена сила, един важен механизъм от съвкупната обществена структура. Икономиката на един народ, и общото нейно развитие зависи изключително от разбиранията и солидарността на хората. Ако хората са дезорганизирани, ако те се явяват на арената на живота като врагове, които се самоизтребват, няма нищо чудно, че и стопанският живот, взет изцяло, понася също последствията от обществения и политически хаос.
Престъпната мисъл на краен и безогледен индивидуализъм води фатално и към престъпната колективна мисъл, и по тоя начин се разрушават здравите елементи на живота, изчезването на които отваря тежки обществени рани.
Третият мотив се крие в самата държава.
Има една сила, която можеше да c противопостави на тези милиони хора, дезорганизирани и обезнадеждени. Тая сила беше държавата, ако нейният авторитет не бе изпадал дотолкова низко, щото да служи като играчка в ръцете на всевъзможни групи и интереси. Не случайно констатираме, че това хаотично състояние се развиваше паралелно със системата за демократизирането на нашия народ и на нашия обществен и политически живот. Тази демократизация постигна такъв резултат, че държавата с всичкия свой авторитет падна в ръцете на известни обществени класи, които смятаха, че тя е тяхна собственост и че всяко предприятие от името на държавата е тяхно изключително право. Мнозинството от народа чувствуваше все повече и повече, че държавата не беше вече обективен институт, който се е издигнал високо над мимолетни явления, а напротив - че тази държава беше израз на стопанската воля и на икономическите интереси само на известни групи и че тая държава, по начина, по който беше ръководена, оправдаваше напълно критиките, които се правеха.
Победата на политическата буржоазия не беше друго, освен победа на една обществена класа, произхождаща от икономическите закони на една класа, която от своя страна не създаде никак необходимите условия, нито средства, за едно истинско политическо ръководене; на една класа, която подчиняваше политическото ръководство на страната под вечно променливите явления на икономическия живот и под влиянието, което този стопански живот упражнява върху идеите на масите, върху подготовката на общественото мнение и пр., с други думи, народът беше проникнат от чувството, че ставаше естествена промяна във всичките сфери на живота, но само в една не ставаше никаква промяна, а именно, в политическото ръководство.
А тъкмо и с оглед политическото ръководство трябваше без всяко отлагане да се пристъпи към един подбор, който се налагаше и от друг напредничав процес.
Докато се смяташе като твърде естествено, че пълководец на една армия може да бъде само тоя, който е подготвен за такъв отговорен пост, през време на марксистите в Германия не се смяташе за естествено и необходимо политическите дела на страната да бъдат поверени в ръцете на тия, които са подготвени и които притежават качества и способности на държавни мъже. Напротив, марксистите разпространяваха идеята, че политика може да вършат само ония, които принадлежат към известна обществена класа, зависима от икономическите закони. Ние видяхме резултатите от това погрешно схващане. Оная обществена класа, която беше си присвоила тия права, претърпя крушение във всички критически моменти в нашата история, а когато настъпи най-опасния час за народа, тази класа изчезна безславно в сянката на забравата.
Всеки германски батальон действуваше другояче. Припомнете си само, че милиони германци стояха твърдо срещу неприятеля; всеки един от вас знае, колко струваше това на германския народ всеки път, когато полковете трябваше отново да настъпят в огнената линия, когато пред техните очи смъртта разтваряше своите неумолими криле и въпреки всичко това те не показваха никакво колебание, никакъв страх. А в това същото време вътре в Германия политическият авторитет е в разложение, политическата власт е в ръцете на една шепа жалки бегълци, подли и страхливи да се явят на фронта, но на тях тилът се предаде. Погрешно е да се мисли, че не можеше да се намери друг изход. Друг изход не съществуваше само за тоя род политически хора и за тази система в политиката, която беше заслепена в своите учения и съдбоносно водеше страната към пропадане.
За всеки политически водач беше възможно да намери друг изход и по-късно никому нямаше да дойде на ума да се извинява, че вследствие на една висша заповед, дошла отгоре, народът трябваше да се предаде.
В известни моменти на историческото развитие безсилна се явява една заповед, която иска да застави личността или пък държавната политика да капитулира пред нещастието или да отстъпи място на посредственото.
Аз мисля и съм по-скоро напълно убеден, че ако някой имаше право да капитулира между хилядите и хиляди случаи, то това беше германският войник, който благодарение на една несръчна дипломация трябваше в продължение на 4 години да се бори с един противник, материално много по-силен от него. Въпреки всичко това, той, германският войник, в своето дълбоко убеждение и горещ патриотизъм - да се бори за своя народ, не извлече от това положение други последствия, освен тия, които можеше да има предвид един отделен войник: да победи или да умре!
Не! Това не е дело на случайността. Едно погрешно схващане доби своя израз на 9 ноември (1918 г.). Една погрешна система се появи в тоя ден и тя в нашите очи беше безпредметна. От тоя ден се създаде животът на една нова политическа концепция, погрешна и неразумна. Дали тази политическа концепция щеше да заведе Гepмания към пропастта или в самата Германия щеше да се появи една сила, способна да помете всичко гнило и развращаващо, беше въпрос на време.
Аз мисля, че моментът, който преживяваме, поставя кръст на миналите скандали.
Ние се намираме в такова положение днес, че не само трябва да изучим дълбоко и основно всички проблеми, засягащи германското стопанство, но и да им дадем едно коренно разрешение, и то разрешение не само гледайки външно нещата от високо, но като намерим вътрешните причини за кризата и ги изкореним веднъж завинаги.
За постигането на тази цел, аз мисля, че ние трябва да започнем една гигантска работа и най - напред да атакуваме главния обект, от който идеше слабостта, именно авторитетът на държавата.
Трябва да се създаде нов държавен авторитет
И този държавен авторитет трябва да бъде независим от разни политически течения, които вълнуват духа на нашето време, независим най-вече от егоистичните и ограничени схващания, които са в зависимост от икономически интереси.
Новият държавен авторитет трябва да представлява една реална власт, да не зависи от никакви обществени класи, да води една държавна политика, примерна и способна да внуши доверие у всеки германски гражданин и тоя последният да бъде безгранично убеден и сигурен, че тая държавна политика преследва само спокойствието и благоденствието на германския народ, че тя защитава личните интереси на германския народ - една държавна политика, която може високо да заяви, с право и без никакво колебание, че е във всяко отношение независима, че се вдъхновява само от висшите интереси на нашето племе.
Много се е говорило за миналите режими на абсолютизъм, за абсолютизма на Фридрих Велики и тия моменти от историята на германския народ са сравнявани с демократическата ера и с парламентарната епоха.
Ако разгледаме от гледна точка на националните интереси периода на монархическия абсолютизъм, ние ще констатираме, че той е бил обективен, защото той пазеше интересите на нацията, когато демократическата и парламентарна система на управление, напротив, доведе народа до разложение, понеже тази система се явява като защитница само на една или друга обществена класа.
Аз ще ви дам едно бляскаво доказателство. Достатъчно е да ви кажа каква е същността, която прониква идеята за класовата борба: „Господството на буржоазията трябва да бъде заменено с господството на пролетариата.”
Какво може да се разбере от това?
Това е изразът, който изтъква тенденцията да се премахне една диктатура, упражнявана от известна класа или каста, и да се замени с друга диктатура.
Ние, обаче, ние искаме диктатурата на народа!
Ние не смятаме, че едно обществено положение или дадена обществена класа могат да бъдат решителни фактори в политиката и живота; това са явления, които постепенно изчезват в сянката на миналото и в завоя на нашето столетие.
Исторически погледнато, тези фактори изплуват понякога бързо и после изчезват. Това, което остава от тях, то е тялото и кръвта. Само пред народа ние трябва да се чувствувамe отговорни, само той е едничкият фактор в политика, стопанство, култура и т.н. Само с такива схващания ние ще успеем да турим в обръщение оня сложен механизъм, който ще ни даде възможност да изцерим нашите тежки икономически рани.
Тогава само ще може да се разбуди в сърцата на милиони хора чувството и вярата, че държавата и нейният авторитет не представляват интересите само на една група или на една класа и че правителството на тая държава не е съставено от хора аферисти или хора, представляващи дадена каста, но че тези органи на правителството са истински самоотвержени и честни представители на народа в неговата целокупност.
Ако има личности, които мислят в един или в друг случай, изхождайки от едно или друго течение, че те не могат да се подчинят на подобно схващане, то новият държавен авторитет, без да се смущава от тяхното теоретизиране, без да има предвид техните мотиви или критики, трябва да им се наложи без каквато и да било отстъпка. Държавният авторитет трябва да проникне в съзнанието на всички, че той не произтича от добрата воля или каприза на известна каста, но че неговата сила и власт изхождат от един закон, висш и вечен, който е: необходимостта да се гарантира етническата индивидуалност на нашия народ.
И вън от това, необходимо е да се премахнат и изкоренят всичките положения, всички условия, които докарват човешката слабост и които тласкат към злоупотреби; ние трябва по логическия път, който ни се налага, да отстраним всичко онова, което е вредно.
От 15 години насам аз не преставам да заявявам пред германския народ, че задачата, която ми предстои да разреша пред германската история, е да унищожа марксизма.
Това не са фрази, това е една клетва, дадена пред Всевишния от мен, че аз ще работя за постигането на тая цел до последното си издихание.
От тази клетва, която отначало беше клетва само на един човек, аз направих свещен дълг на една от най-силните организации в света.
Днес аз съм убеден, че дори ако провидението пожелае да ме грабне от живота, то борбата ще продължава безспирно до нейното увенчаване с успех.
Нашето национално движение е най-красноречивата гаранция. Въпросната борба не е борба, която може да свърши с едно хилаво споразумение.
Марксизмът се явява пред нас като един неприятел на народа, неприятел, който ние ще унищожим; ще изкореним и последните разклонения на неговите корени, и то без колебание и без никаква милост.
Ние знаем, че в икономическото развитие на един народ често интересите се противопоставят едни на други. Че работникът често се чувствува онеправдан и всъщност той е онеправдан; че и господарите са често обезпокоявани и това е вярно; че това, което за едни се смята печалба или облага, за други е нещастие; и най-сетне това, което за едни може да се смята като успех, може да докара неуспех за други.
Това е добре известно. Ние знаем много добре, че от подобно положение на несигурност хората страдат.
И затова именно е много опасно, когато една организация използува съзнателно, за постигане на своите цели, тия страшни симптоми на живота с намерение да разруши в основите един народ.
Ето защо трябва да се премахне и изкорени една организация и умъртви една доктрина, която злоупотребява с естествените слабости на народа, слабости, които имат своето гнездо в недостатъчно развитото хуманно чувство.
Ние знаем много добре, какви цели преследва тази борба между работническата класа и разума; масите са инертни, а разумът е подвижен и предприемчив. Е, добре! Доктрината на марксистите преследва целта, да парализира именно творческия и независим разум!
Вярвате ли, че разстройството на творческия разум ще подобри положението на работническата класа, че то ще донесе благосъстояние на масите? Не, то ще им донесе по-скоро разочарование, повече мизерия, и това ще завлече всички към най-грозно разложение.
Ние виждаме, какви размери е взела стопанската криза и не сме деца, да си правим илюзии, че можем да отстраним мъчнотиите от днес за утре, само заради това, че имаме добрата воля и намерение да извършим нещо добро.
Ние държим сметка за обстоятелството, че хората не са съвършени и че не престават да си играят със своите слабости по начин, щото тяхната безумна обструкция да провали и най-добрите намерения, и най-искрените желания, и най - светлите идеи.
Следователно ние сме въодушевени от твърдата и непоколебима воля, да не се оставим да бъдем въвлечени в слабocти, а напротив - да се борим постоянно против симптомите на разложението. Животът впрочем не е само вечна борба - и да им противопоставим разума и общите интереси.
Ако нашата инициатива не се увенчае днес с успех, то тя ще успее утре!
Ако някой ни зададе въпроса: „Мислите ли, че е възможно да изчезнат човешките страдания?”, аз ще му отговоря: Безспорно, те ще изчезнат, щом настъпи времето, когато нямa да има вече хора невежи.”
Аз се съмнявам обаче, че невежеството може някога да изчезне, а от това следва и предположението, че човешките страдания също тъй няма да изчезнат.
Невъзможно е през живота само на едно поколение да се възстанови за вечни времена абсолютният ред на нещата.
Всеки народ е длъжен да бди над своята собствена yчаст. Всяка историческа епоха налага на обществата грижата да премахват сами трудностите и бедите, от които страдат. Не трябва да мислим, че ние именно - нашето поколение - трябва да извършим всичко за сметка на бъдещето. Не, не! Ние не бива да създадем от нашите деца и внуци безделни паразити на живота или облагодетелствувани ленивци, ползуващи се от благата, създадени от други.
Не, ако някой иска действително да притежава нещо, то той трябва постоянно да се бори да го завладее чрез нови усилия. Ето целта, към която трябва въобще да се стремят хората и в тази посока трябва да се възпитават младите поколения.
Ние не искаме да им внушаваме идеи, които да ги карат да мислят, че тази постоянна борба е противоестествена и недостойна за човечеството; напротив, ние искаме те да бъдат проникнати от убеждението, че тази борба е вечното условие за продължението на живота и че без нея няма да съществува човечеството.
Това, което ние вършим днес, борбата и идеите, на които ние сме апостоли, всичко това ние правим за себе си.
Нашите усилия да премахнем сегашната криза в живота са усилия, които готвят и по-светло бъдеще. По този начин ние посочваме на потомството това, което то трябва да върши, както сме се позовавали на урока от миналото, за да си създадем една житейска философия, която ни крепи в днешната борба.
Ако миналите поколения мислеха иначе, както на известни софисти се иска да вярват, то ние нямаше да бъдем днес на тоя свят. Аз не мога да призная, че едно дело е разумно за бъдещето, щом като аз го отричам като урок от миналото.
Ония принципи, които са в основата на живота - на моя, на нашия, на всички ни - трябва да бъдат добри и ценни и за нашите потомци. Ние трябва да действуваме в хармония с тия принципи.
Ние трябва, прочее, да се борим с последни сили против едно зло, което разяжда нашия народ от 17 години насам, което е причинило големи нещастия и което, ако не беше на време спряно и парализирано, щеше да хвърли цяла Германия в страшен хаос и можеше да я унищожи окончателно.
Едно време Бисмарк бе казал, че либерализмът е авангардът на социалдемокрацията! Няма нужда да ви доказвам, че социалдемокрацията е авангардът на комунизма. Следователно комунизмът е авангардът, който предшествува смъртта на един народ чрез обществения хаос.
Ние поведохме борбата против комунизма и ще я водим до край. Историята на германския народ ни дава бляскави примери, в които ние виждаме олицетворението на неговата сила, колкото по-голямо е било неговото отчаяние и неговата мизерия, толкова по - твърда е била неговата воля и толкова по-безгранична е била силата му и куража му, за да открие нови пътища, които да го издигнат по-високо и заведат по-далече в неговата култура.
И днес той ще намери пътя на спасението; в това аз не се съмнявам нито за минута, защото той е влязъл вече в тоя път и неговият славен поход е в движение.
Пристъпвам към разглеждане на третата мярка, която се състои в това, да се освободят, тия две групировки от влиянието на онези, които си въобразяват, че в техния организъм ще намерят позиции за своята защита. Те не трябва да си правят ни най-малко илюзии за това, което създадоха; ние го смятаме за лошо.
Ние виждаме, че германският гений, въпреки разрушителната дейност на обществените паразити, събуди в съзнанието на милиони хора онова чувство, което го вдъхнови, за да се сплоти в една гигантска организация.
Враждебните една на друга организации не могат да съществуват повече при новата управа. Ние ще ги превземем, но не с намерение да им запазим целостта в бъдеще, а с решителната воля да спасим в полза на германския работник всичко, което той е икономисал, пфенинг по пфенинг и да го заинтересуваме като съучастник и фактор в неговото развитие, в качеството му на гражданин, имайки еднакви права като другите.
Държавата не е против работника. Не! В хармония с трудещите се елементи, една държава може да съществува. Работниците, въобще трудещите се, не трябва да изпитват чувството, че те са изоставени, че те са презирани, че те са унижени! Напротив, ние искаме, още в самото начало на нашата творческа политика, на нашия преобразувателен план, трудещият се да бъде проникнат от чувството, че той е германец, който трябва да се радва на същите права, както другите.
В моите очи концепцията за равенство в правата не се отделя нито за секунда от концепцията за дълга.
Не трябва да говорим само за права, но трябва да мислим, че ни предстои да изпълним и нашите задължения към отечеството. Германският работник трябва да се освободи от предразсъдъка, че милионите други германци го мислят чужд на народа и на неговия подем.
Има, без съмнение, хора в Германия, които отричат нашето възраждане, еднакво в левите течения, както и в десните. Логичният развой на нещата обаче ще се извърши без съмнение.
Германия има още милиони добри синове, които от глъбините на своето сърце и с горещо и искрено чувство не желаят друго, освен да видят издигната Германия и германският народ да бъде щастлив. Тия милиони германски синове няма да закъснеят да се разберат окончателно и ако по една случайност между тях се появят недоразумения или конфликти, т.е. между техните схващания, тогава ние ще се намесим, за да изпълним ролята на лоялни посредници.
Правителството на Германия в такъв случай, изпълнявайки ролята на посредник, въодушевено от най-коректни и най-лоялни чувства, ще има за дълг да съедини ръцете на тия, които искат да си ги разединят.
Правителството ще припомня постоянно на германския народ следната необходимост: „Вие не трябва да скъсвате един с друг отношенията си, вие не трябва да влизате в конфликт поради причини, външни и чужди на вашите общи интереси; вие не трябва да се оставяте да бъдете завладени от предубеждението, че в миналото германското племе и неговото развитие не са вървели правилно и не са донесли щастие, та от това да заключавате, че и бъдещето не ви обещава светли дни. Не! Вие не трябва да забравяте, че ваш повелителен дълг е да пазите целостта и етническата индивидуалност на германския народ.”
Тогава ние ще намерим изхода. Ние трябва да го намерим! Никой няма право да се колебае и да мисли, че е невъзможно да се намери средство и пътя, които биха способствували, за да се осигури живота на народа по причина, че сегашното общо положение представя големи трудности.
Трудностите ще бъдат преодолени, но животът вечно ще съществува и никой няма да бъде в състояние да спре неговия кипящ полет.
Обединителното движение на германския работник придобива висш
морален смисъл.
Аз вярвам в успеха на нашето дело, но за постигането на тоя успех необходимо е всички германци да бъдат проникнати от чувството да следват моите съвети.
Нашето дело трябва да изхожда от един дух, от един разум, в който споителните елементи да държат здраво култа на истината и равноправието, не трябва да съществуват нито победители, нито победени.
Като говорим за победители, трябва да обясним. Победители можем да бъдем ние, германския народ, и то победители над себе си, победители, които са успели да премахнат класовите борби, победители, които са премахнали предимствата на кастите и частичните интереси на партиите и партизанските домогвания.
По този начин ние ще постигнем от само себе си резултата, да дадем един благороден израз на понятието за труда. В тази посока нашата задача не може да бъде, разбира се, изпълнена от днес за утре.
Цели столетия бяха потребни за напредничавото тълкувание и приложение на понятието за труда; цели столетия ще трябват още на германския народ, за да възприеме в своите истински форми тая концепция за цялостния национален труд.
Моите другари в борбата и аз, ние имаме мисията да издигнем чрез нашето движение понятието „работник” до най-висшата степен на човешко благородство в германската нация.
Не без значение ние вмъкнахме термина „работническо”, в наименованието на нашето политическо движение. Трябва да признаем, че това име раздуха, от една страна, още повече омразата срещу нас; от друга страна, то внесе смущение в редовете на нашите противници, които, за наше щастие, не можаха да ни разберат. Ние избрахме тази дума, защото искахме да увенчаем нашето движение с победа, която да постави началото на славно възраждане и на самото понятие за труда.
Ние избрахме този термин още и за това, защото мислехме и мислим, че покрай понятието „народ”, понятието „труд” съставлява втората основа за осъществяването на нашите планове. Обединението на германските граждани, това е главната цел, която преследваме, И всеки от нас, който е въодушевен от благородна воля, не може да не се гордее, щом се отзове на нашия призив.
Аз съм по принцип неприятел на всякакви почетни титли и не виждам въз основа на какво другите могат за това да ми се сърдят и да ме обвиняват. Това, което никак не съм принуден да направя, няма да го направя. Аз не бих искал, например, да си напечатам визитни картички с разни титли, към които тъй много слабости имат смъртните на земното кълбо. Дори на моя надгробен камък не бих искал да има нищо повече от име ми. Обаче, имайки предвид особеностите на моя живот, аз съм може би повече от всеки друг в положение да разбера и си обясня живота на различните германски класи. Не поради това, че аз наблюдавах този живот от високо, но защото се намесих в него, взех непосредствено участие в него и защото съдбата, от каприз или от предвидливост, ме чисто и просто хвърли посред народните маси. Дълги години аз работих като прост работник - зидар и така с труд изкарвах моята прехрана; по - късно аз се намерих посред грамадната въоръжена германска армия в качеството ми на обикновен войник, и още по - късно животът ме грабна в своята трагична колесница и ме води през интимните пътища на разните класи на нашия народ така, че аз изучих много добре всичките обществени положения на тоя народ, може би много по-добре, отколкото всеки друг, роден или живял в тия класи.
Ето защо провидението ме е отредило да бъда, ако мога да си припиша това качество, законен посредник между германските обществени подразделения, един посредник във всички направления.
Аз не преследвам никакъв личен интерес, аз не завися нито от държавата, нито от някаква обществена служба, нито от нашето народно стопанство, нито от индустрията, още по-малко от някакъв синдикат. Аз съм, следователно, независим човек и не съм си поставил други задачи в живота, освен тая, да бъда полезен на германския народ в рамките на моите средства и на моите способности. Най-вече скъпа ми е задачата, да бъда полезен на милионите от народа, които благодарение на тяхното доверие и понякога на тяхното невежество, са изпитвали тежки минути в живота си, поради злата мисъл на техните господари.
Аз винаги съм прогласявал идеята, че няма по-висша и благородна мисия от оная, да бъдеш защитник на тия, които не са в състояние сами да се защитават.
Аз познавам германските маси и няма да се поколебая да повторя на нашите интелектуални класи, че всяка държава, която почива само на интелектуални класи, е здание, което е предварително разклатено.
Аз познавам добре интелектуалните среди: винаги чувствителни, винаги любопитни да проникнат все по-дълбоко и по-дълбоко в тайните на живота, но затова пък винаги безпокойни, подвижни, променчиви и никога здраво закрепени върху почвата, на която живеят.
Тоя, който претендира да основе една държава, като се позовава изключително на интелектуалните класи, той строи здания на пясъчна почва. Не е случайност историческият факт, че религиите са по-трайни от държавата. Повечето от религиите пущат дълбоко своите корени и ние не можем да си представим една религия вън от широките народни слоеве.
Аз зная, че интелектуалните класи отстъпват много лесно пред гордостта си да сравняват качествата и прогреса на един народ, с техните познания и с тяхната интелигентност, обаче има неща в живота, които умът на интелигентните не вижда, защото просто не може да ги види. Широките народни маси, които често са бездейни, в много случаи назадничави, неподвижни и бедни на познания, крият друго нещо в себе си: те са верни, твърди и постоянни. Германската революция не би изнесла никога такива големи успехи, ако моите другари, ако голямата маса от нашите средна ръка съотечественици не бяха се наредили зад нас с чувство на безгранична вяра в нашите идеи и в нашата непоколебима воля.
Не мога да си представя нещо по-честито за нашата Германия от идеята, че ще успеем да привлечем в новата държава всички немски граждани от оная категория, която не принадлежеше на нашите редове и от тях да направим крайъгълните основи на новата държава.
Един германски поет бе казал: „Германия ще достигне върха на своето величие, когато нейните бедни синове достигнат съзнанието да станат нейни най-верни граждани”. Като обикновен войник през Голямата война, в продължение на 4 и половина години, аз опознах тези бедни синове на Германия. Аз опознах тези хора, които станаха герои при върховния призив на народната солидарност и при горещия вик на кръвта.
Никой друг народ няма такова свещено право, като германския, да издига паметници на незнайния войн. Тези железни бригади, които бяха неуязвими, които кръстосваха своя огън с неприятеля в безчет боеве, които никога не се поколебаваха, никога не отстъпваха и дадоха хиляди примери на кураж, вярност, дисциплина и безусловно подчинение на своите началници, ние трябва да ги приберем в кадрите на нова Германия, която сега се възражда, трябва да ги имаме като броня на третата империя!
Този е, може би, най-ценният дар, който можем да им дадем.
Понеже аз познавам тези маси по-добре от всеки друг, нескромно е може би от моя страна, но ще заявя, че аз съм винаги готов да поема ролята на законен посредник и съм честит, че съдбата може да ми отреди подобна мисия.
Няма да има по-голямо щастие за мене в живота ми от това, да мога един ден, преди провидението да тури край на моя живот, да видя, че аз съм успял с моите усилия да съединя участта на германските работници с оная на държавата. |