Новите основи на националния труд

Реч, произнесена на 10 май 1938, пред конгреса на Германския трудов фронт, в Берлин

Големи преобразования не могат да се извършат в живота на народите, ако, така да се каже, не е налице една належаща нужда за тях.

Човек не може да извърши една наистина дълбоко въздействаща революция, ако народът не крещи вътрешно за нея,

ако известни състояния не подтикват формено към такава една революция. Да се промени външно държавната форма, това е лесно. Да се преобрази вътрешно един народ, това може да успее само ако се е извършил повече или по-малко един определен процес на развитие, ако един народ сам започне да чувства вече като погрешен – ако не съвсем ясно, то поне в подсъзнанието си – пътя, по който е тръгнал и ако охотно би искал да го изостави, но само поради неподвижността и умората на масите не може да намери новия път, докато отнякъде дойде подтикът или докато някое движение, което е видяло вече новия път, един ден принуди народа да тръгне по този нов път. В първия момент народът, може би, ще иска или привидно няма да иска, но след това все пак ще тръгне по този път, ако в душата си, съзнателно или несъзнателно, вече има чувството, че досегашната насока наистина не е права. Измежду всички кризи, от които страдаме и които в същност дават всички заедно една обща картина, може би, най-чувствителната за самия народ е

стопанската криза.

Политическата криза, моралната криза, само съвсем рядко се чувстват от отделния човек. Средният човек, през времето, в което живее, не вижда онова, което засяга общността, а само това, което засега лично него. Затова и настоящото време само съвсем рядко ще може да почувства и разбере политическия и моралния упадък, докато този упадък някак не се разпростре върху стопанството. Но когато това настъпи, тогава не се касае вече за някакъв абстрактен проблем, който човек може да наблюдава или проучва в някое трето лице; напротив, тогава един ден отделният човек сам ще бъде засегнат от злото; и точно в онзи размер, в който една такава криза започва да се проявява при него, започва да расте и неговото познание за неудържимостта на съществуващото положение. Тогава изведнъж човек заговорва за стопанска нужда, за стопанска мизерия и тогава, именно, е възможно, като се изхожда от тази нужда, да се пробуди разбиране за нуждата, която иначе обикновено остава дълго време скрита за отделния човек.

Естествено е, обаче, стопанската нужда да не бъде разбрана веднага в нейните многостранни причини; възможно е и тук човек да не може направо да види всичко онова, което действайки заедно, накрая предизвиква нуждата. И тук е понятно, че първоначално всеки вижда вината в другиго и че с особено голяма готовност би искал да държи отговорни обществото, корпорациите и т. н., за онова, за което в действителност и самият той трябва да отговаря. В такива случаи, голямо щастие е, когато постепенно се удаде, щото една такава нужда да бъде така изяснена, че за все повече хора ясно да изпъкват действителните причини; това е необходимо, за да могат да се намерят и пътищата за заздравяването.

Не е достатъчно да се каже, че германската стопанска нужда е, да речем, последица от някаква световна криза или от стопанската нужда, която цари навред; защото точно така всеки друг народ може, разбира се, да намери същите извинения и същите обоснования за своята нужда. Ясно е, обаче, че и тогава тази нужда не може да се корени в света изобщо, а непременно има своите корени в самите народи. И само едно е вероятно: че тези корени са, може би, едни и същи при много народи, но че не трябва да се надяваме, чрез простото констатиране, че в развоя на времето съществува известна нужда, да можем да преодолеем тази нужда. Очевидна е необходимостта да разкрием тези корени вътре в народа и да лекуваме нуждата там, където тя действително може да бъде излекувана.

За голямо съжаление, точно германецът е твърде много склонен в такива времена да оставя погледа си да блуждае в далечината, вместо да го насочва към вътрешността на собствения си живот. Продължителното възпитание на нашия народ в интернационални схващания, подвежда хората и в случай на такава нужда, да се занимават с проблеми, като произхождат от интернационални гледища. Това подвеждане отвежда дори до там, че мнозина измежду нас изобщо не вярват, че би могло да се действа срещу такова нещастие по друг начин, освен чрез международни методи. И въпреки всичко, това схващане е погрешно! Естествено е, че международни недъзи, които тежат по някакъв начин върху всички народи, трябва да бъдат отстранени от тези народи. Но това не променя с нищо факта, че всеки народ трябва да поеме за себе си тази борба и че, преди всичко, никой народ не може да бъде освободен от тази нужда чрез международни мерки, ако не вземе, по собствена инициатива, необходимите свои мерки.

В рамките на международните мерки могат, разбира се, да бъдат включени и собствените мерки на един народ. Не трябва, обаче, това самостоятелно действие да бъде поставяно в зависимост от действията на другите.

Кризата на германското стопанство не е само една криза, която се изразява в нашите стопански цифри, а е, на първо място, криза, която се изразява още и във вътрешния ход, в начина на организирането и т. н. на нашия стопански живот. И в това отношение ние наистина можем да говорим за една криза, която е засегнала нашия народ повече, отколкото другите народи.

Това е кризата, която ние съзираме в съотношението между капитала, стопанството и народа.

Особено ярко виждаме тази криза в отношението на нашия работник към нашия работодател. Тук кризата е достигнала една кулминационна точка, както в никоя друга държава в света. Ако тази криза не бъде разрешена, тогава всички други опити да бъде преодоляна стопанската нужда ще останат завинаги напразни.

Ако проучим, в неговата най-дълбока същност, германското работническо движение такова, каквото то се разви постепенно в течение на последното половин столетие, тогава ще се натъкнем на три причини, които обуславят това своеобразно развитие.

Първата причина лежи в промяната на формата на самото предприятие в нашето стопанство.

Тази причина виждаме да се проявява в целия свят точно така, както и в Германия. В началото на миналото столетие и в засилена форма, през сегашното столетие се извършва едно преобразуване на нашата по-ранна, бих искал да кажа дребно-буржоазна, стопанска форма, в посока на индустриализирането, вследствие на което патриархалното отношение между работник и работодател окончателно се изгуби. Този процес се ускори от момента, в който безименната акция застана на мястото на личната собственост Ние виждаме тук началото на едно отчуждаване между умствения работник и физическия работник, защото това е, в края на краищата, единствената действително решаваща разлика.

Не самата дума собственост може да бъде смятана тук като характеристична; защото ние знаем, че безброй много мъже, които създадоха нашето производство, не дойдоха първоначално от собствеността, а от труда; че при тях силата на мускулите същевременно се разширяваше в гениалност на духа; че те са били богопомазани изобретатели, богопомазани организатори, на които ние, мои сънародници, дължим своя живот, защото, без способностите на тези хора, за нас никога не би било възможно изхранването и издържането на 65 милиона хора в нашето ограничено жизнено пространство.

Иначе ние бихме останали експортна страна, но сурова експортна страна на работни сили, а заедно с това, разбира се, и на винаги скрит под тях дух: културен тор за останалия свят. Обстоятелството, че това се промени, ние дължим на безброй многото хора от нашия народ, които, чрез труд, са се издигнали от низините и след това, чрез своите способности, чрез своята гениалност, можеха да осигуряват хляб на милиони хора. Въпросът, следователно, не стои така, че да можем да кажем просто: предприемачи и работници. Началото е само там, че както винаги в човешкия живот, духът се издига заповеднически над обикновената сила. Самият този дух, обаче, у нас не е бил никаква привилегия по рождение, защото ние го намираме във всички слоеве на нашия народ и във всички професии. Човек действително може да каже, че, в това отношение, германският народ във всички свои обществени слоеве, е допринесъл по нещо.

Разпадането, обаче, което ние можахме да разберем постепенно, доведе до там, че на едната страна започнаха да се проявяват особени интереси на работниците и по този начин започна нещастието в нашето стопанско развитие. Щом веднъж се тръгна по този път, пътят трябваше неизбежно да се разклонява все повече. Тук господства един закон:

Когато човек е тръгнал веднъж по погрешен път, той се отклонява все повече и повече от разума. Това ние фактически преживявахме в продължение на 70 години. Във всички свои последици пътят се отклоняваше толкова много от естествения разум, че мислещите, които сами бяха водачи по този път, като бъдеха спрени и запитани лично, без друго трябваше да признаят безумието на този път. И като отделни хора те винаги признаваха това. Само под принудата на организацията те не можеха вече да намерят обратно пътя към разума.

Напротив: пътят неизбежно се раздвояваше, облагоприятстван, както казах, от

обезличаването на собствеността.

Даже изглеждаше, като че ли се затвърждава и заздравява дори научно. Постепенно се създаде една идеология, която вярваше, че може за постоянно да задържи понятието собственост, макар че тези, които практически се възползваха от това понятие, представляват само един минимален процент от народа. И обратното, създаде се мнението, че понеже само един минимален брой хора се възползват практически, самото понятие за собствеността трябва да бъде отхвърлено. От тук произлезе безкрайната препирня и войната около понятието „частна собственост“ и около собствеността сама по себе си. По-нататък тази борба доведе до едно все по-голямо отчуждаване на двата експонента в стопанския живот.

Това, което се развива сега, е отчасти също неестествено. Щом като веднъж двамата заинтересовани не могат в душата си да гледат на своята задача като на една обща задача, тогава е ясно, че на предприемача може да се противопостави вече само организираният работник; и тогава се разбира от само себе си, че на силата, която все пак е представена в лицето на предприемача, може да бъде противопоставена само обединената сила на работника.

Щом като веднъж човек тръгне по този път, тогава е логично, организацията на работниците да бъде противопоставена на организацията на предприемачите. Разбира се, че тези две организации няма да се отнасят едни към други с чувство на толерантност, а ще защитават своите, привидно разделени, интереси с бойните средства, които им са дадени, тоест уволнение и стачка. В тази борба някога ще победят едните, някога другите. В двата случая, обаче, цялата нация ще плати разноските за борбата и ще трябва да понася щетите.

Това води дотам, че изграждащите се сега организации, при склонността на германците към бюрократизиране, стават все по-сложни и се създава един все по-голям апарат. И най-накрая, няма вече апаратът да служи на заинтересованите, а заинтересованите ще трябва да служат на апарата, така че борбата ще бъде продължавана, за да може да се оправдае съществуването на апарата дори когато понякога изведнъж проблесне разумът и каже: Цялата тази работа е безумие и в сравнение с жертвите, печалбата е просто смешна; пресметнати жертвите, които даваме за апарата, са много по-големи, отколкото е изобщо възможната полза от него. Тогава апаратите ще трябва толкова повече да докажат отново, колко са необходими, като подклаждат взаимно борбата на заинтересованите. Възможно е да се случи дори, щото апаратите, изхождайки от това разбиране, да се разберат взаимно.

Това ще рече: Апаратът А казва: радвам се, че съществува апаратът Б; защото аз винаги намирам пътища, за да се разправя с апарата Б. Ако този апарат Б не съществуваше и ако на негово място биха се борили почтени фанатици, това би било много по-лошо! Хората от апарата Б ние познаваме много добре и знаем, как трябва да се държим с тях! Тук, именно, се открива вече пътят. Нека се даде на кесаря кесаревото; на народа онова, което е на народа, а на синдиката, което е на синдиката. Тогава вече се намира един път, за да може да се постигне „по-любовно“ разбирателство. Цялата тази работа понякога се превръща дори в лош театър – едните и другите се лаят взаимно, едните и другите се боричкат взаимно, но накрая, разбира се, не се унищожават; това те не могат да направят, защото иначе не биха могли да съществуват нито синдикатите, нито съюзите на работодателите ! В края на краищата, всички живеят за сметка на общността.

Тази борба, която води до едно безкрайно пилеене на средства, работни сили и т. н., е едната причина за катастрофата, която настъпи бавно, но сигурно.

Втората причина е засилването на марксизма.

Марксизмът, като световно схващане за моралното разложение, с остър поглед забеляза в синдикалното движение възможността да води, най-сетне, с абсолютно унищожително оръжие нападението срещу държавата и човешкото общество. Не, за да се помогне на работника, та какво е работникът на някоя национална държава за тези интернационални апостоли? Съвсем не!

Те не го виждат! Това не са работници, това са чужди на народа книжници, чужда на народа сбирщина!

Те разбраха ясно, че със синдикалното движение и с най-любезното насърчаване на крайностите най-лесно ще стигнат до положение да си създадат един инструмент, който хем да води борбата, хем да ги храни. Защото през целите тези десетилетия политическата социалдемокрация се хранеше от тази борба и от тази насока на борбата.

На синдиката трябваше да бъде инжектирана мисълта: Ти си инструмент на класовата борба – а тя намира своето политическо ръководство само в марксизма. Защото, какво по-понятно от това – на ръководството да бъде плащан и данък? И този данък беше събиран в големи размери! Господата не се задоволяваха с някакъв десятък, а със значително по-високи проценти.

Тази класова борба води към прогласяването на синдиката като чист инструмент за застъпването стопанските интереси на работничеството, а заедно с това и за целите на генералната стачка. По този начин, генералната стачка се появява за пръв път като средство за политическо могъщество и показва какво очакваше в действителност марксизмът от това оръжие: не средство за спасяване на работника, а напротив – средство само за борба до унищожаване на изправената срещу марксизма държава. Докъде можеше да отиде цялото това безумие, за това ние, германците, имаме един нечуван, еднакво страшен, както и поучителен пример: войната.

Днес многобройни социалдемократически водачи, вътрешно напълно преобразени от новия дух на новото време, излизат насреща ми и с малко колеблива памет, ми възразяват: Да, но в миналото социалдемокрацията също се би на бойното поле!

Не, марксизмът никога не се е бил; вярно е, обаче, че се би германският работник!

През 1914 година германският работник в едно внезапно – бих казал почти ясновидско – прозрение, напусна марксизма и се върна при своя народ. Водачите на марксизма, които виждаха да настъпва тази съдба, не можеха да я спрат. Няколко от тях, съвсем малцина, в дълбочината на душата си, са се завърнали в този час при своя народ. Ние знаем, че един велик човек, който днес – това можем да кажем – се намеси в световната история с решаващо влияние, Бенито Мусолини, в този час на прозрение се върна при своя народ. В Германия също имаше няколко такива хора. Но голямата маса на политическите водачи не тегли тогава също последиците за себе си, следвайки мощното разбунтуване на германския работник; не отидоха и те доброволно на фронта; това духовно вътрешно преобразование, въпреки всички днешни уверения, тогава им остана очевидно чуждо: работници паднаха на бойното поле, обаче 99 на сто от водачите им се запазиха грижливо!

Те не дадоха онзи процент на убити и ранени, който иначе виждаме в целия народ. Те смятаха своята политическа дейност за по-важна. Тогава, през 1914/15 година, те виждаха своята задача в предпазливо въздържане, по-късно, в отзоваването на известни отделни странични деятели, те виждаха своя дълг в едно постепенно резервиране по отношение на националната задача, докато най-накрая, чрез революцията, дойде сбъдването на техния план.

На това ние можем да кажем само едно:

Ако през войната германското синдикално движение беше в наши ръце, ако беше то тогава, ако щете, в моя ръка, тогава дори ако беше развито със същата погрешна цел, както действително беше случаят, ние, национал-социалистите, щяхме да поставим тази исполинска организация в служба на отечеството. Ние щяхме да заявим: Ние знаем жертвите, готови сме сами да ги понесем, не желаем да се изплъзнем, а желаем на всяка цена да се борим заедно с другите; ние поставяме своята съдба и своя живот в ръката на Всемогъщото провидение, както трябва да направят и другите. Това щяхме да направим ние!

Защото, германски работнико, ти трябва да разбереш: Сега не се решава съдбата на Германия като държава, не се решава съдбата на кайзеровата империя като държавна форма, нито се решава съдбата на монархията, нито се решава съдбата на капитализма, нито на милитаризма, а се решава: дали да бъде, или да не бъде нашият народ, а пък ние, германските работници, съставяме 70 процента от този народ! Решава се нашата съдба!

Това трябваше да се знае тогава и можеше да се знае! Ние щяхме да го знаем. Ние всички щяхме да теглим последиците за своя собствен живот; но тогава щяхме да теглим, разбира се, последиците и за синдикалното движение. Ние щяхме да заявим: Германски работнико, ние искаме да застъпваме твоите права! Разбира се, съобразно с това, тогава ние понякога бихме застанали на фронт срещу държавата, което ще рече – че щяхме да протестираме срещу безчинствата и безсрамната дейност на военните дружества.

Ние щяхме да протестираме срещу тази спекулантска паплач и щяхме да се застъпваме за това, щото ако е необходимо, тази сбирщина да бъде накарана чрез въжето да се опомни.

Точно така ние щяхме да повалим всеки, който би отказал да постави своите сили в услуга на отечеството. Ние щяхме да заявим: Като отваряме фронт тук, ние не желаем нищо друго, освен победата на нашия народ; защото това не е победа за една държавна форма, а е победа за запазването на нашия живот. И ако изгубим войната, тогава няма да сме изгубили една държавна форма, а милиони хора измежду нас ще останат без хляб. И първите, които ще останат без хляб, няма да бъдат капиталистите и милионерите, а физическите работници, бедната маса.

Престъпление беше, че не се действаше така. А не се действаше така, защото това би противоречило на вътрешния смисъл на марксизма; защото той не искаше нищо друго, освен да погуби Германия. И той чака дотогава, докато повярва, че народът и държавата, съсипани от надмощието, няма да могат да устоят на нападенията отвътре. И тогава марксизмът започна да нанася своите удари.

И нанасяше удари на Германия, а по този начин и най-тежко нанасяше удари на германския работник!

Неизчислимите беди, страдания и нещастия, които минаха тогава над главите на милиони бедни работнически семейства и дребни домакинства, престъпниците от ноември 1918 година не могат да оправдаят. Затова днес те и не би трябвало да се оплакват от нищо. Отмъщение ние не проявихме. Ако искахме да бъдем отмъстителни, трябваше да избием десетки хиляди от тях!

Те говорят твърде много за това, че и социалдемократите са били на бойното поле. Не, германските работници бяха на бойното поле! Но дори ако те тогава, в някакво помрачение, все още биха чувствали социалдемократически, на бойното поле не беше така и всеки, който е бил като войник на фронта, знае, че тогава никой не мислеше за някаква партия дори ако иначе би чувствал социалдемократически. Колко низко е от страна на тези водачи, че те излъгаха тогава своите собствени хора, които понасяха жертвите на тази борба; излъгаха ги за плодовете на тези жертви – всичките тези страдания, всичките тези нужди, смъртен страх, мъчения, глад и лишения от сън! Те съвсем не могат вече да поправят това, което причиниха на нашия народ, чрез това престъпление. И преди всичко, те никога вече не могат да поправят това – че в продължение на десетилетия водиха германския народ в едно все по-страшно духовно изолиране и с делото от ноември 1918 година, чрез това низко дело на най-дребни, безотговорни групи, сложиха на плещите му товара на едно деяние, за което той не можеше да бъде държан отговорен. Защото от дните на ноември 1918 година в милиони германци се породи мнението, че германският работник е виновен за катастрофата. Той, който сам принасяше такива неописуеми жертви; който пълнеше нашите полкове с милионите на нашите бойци, сега изведнъж, като събирателно понятие, беше направен отговорен за деянието на клетвопрестъпните и пропаднали лъжци, унищожителите на отечеството! Това беше най-лошото, което можеше да съществува. Защото в този момент, за милиони хора в Германия рухна народната общност. Милиони се отчаяха, други се взираха тъпо пред себе си, не можеха да намерят вече пътя обратно към своя народ. Заедно с народната общност съвсем неизбежно рухна и германското стопанство. Защото и стопанството не съществува само за себе си, а е една жива дейност, една от функциите на народното тяло и неговото действие и целият му развой се определят от хора. Щом като хората биват унищожавани по този начин, тогава нека не се чудим, че и стопанството, изобщо взето, бива бавно унищожавано. Безумието в мисленето поотделно се сумира в безумие на мисленето на общността и най-сетне разрушава нещо, чието разрушаване ощетява най-тежко пак самата общност.

Третата причина за съдбовния развой лежи в самата държава.

Би трябвало да има нещо, което би могло, може би, да бъде противопоставено на тези милиони. Това би могла да бъде държавата, ако самата тази държава не беше изпаднала до положението на игрална топка на разни групови интереси. Не е случайно, че общият развой върви успоредно с демократизирането на нашия обществен живот. Това демократизиране доведе до там, че държавата най-напред изпадна в ръцете на известни кръгове от обществото, които се отъждествяваха със самата собственост, със самото предприемачество. Широките народни маси все повече изпитваха чувството, че самата държава не е една обективна институция, стояща над явленията, че тя, преди всичко, не въплъщава вече никакъв обективен авторитет, а че самата държава е проявление на стопанската воля и на стопанските интереси на определени групи в рамките на нацията и че и ръководството на държавата оправдава едно такова твърдение. Защото, победата на политическото гражданство не беше нищо друго, освен победа на един слой от обществото, произлязъл от икономически закони, който, от своя страна, не притежаваше ни най-малките предпоставки за едно действително политическо ръководство, което, преди всичко, правеше политическото ръководство зависимо от вечно колебливите явления на стопанския живот и на въздействието на този стопански живот в областта на масовото влияние, на подготвянето на общественото мнение и т. н. с други думи: народът с право имаше чувството, че във всички области на живота се извършва един естествен подбор, изхождащ винаги от годността за дадена област на живота, само не в една област: в областта на политическото ръководство. В областта на политическото ръководство съвсем неочаквано беше постигнат един резултат, на подбора, който дължи своето съществуване на един съвсем друг процес.

Докато е естествено, че водач между войниците може да бъде само онзи, който е обучен за това, не се разбираше от само-себе си, че политически водач може да бъде само онзи, който е получил своето обучение в тази област и особено, който е доказал своята годност, а постепенно се разпространяваше мнението, че принадлежността към една определена класа в живота, произлязла от икономически закони, крие в себе си същевременно и политическата годност за управляването на един народ. Ние познахме последиците на това заблуждение. Средата, която си присвояваше това ръководство, не можа да сполучи в никой критически час, а в най-тежкия час на нацията жалко се сгромоляса.

Всяка германска дружина направи нещо съвсем друго. Помислете си само, че този наш народ имаше тогава още милиони хора пред лицето на неприятеля и всеки знае за каква преодолителна сила и за каква решителност свидетелстваше специално това: една войскова част да бъде – да речем – изведена от резервата отново пред неприятеля – винаги със смъртта пред очи, да настъпва напред в огневата зона и да не се огъва. А у дома, там едно политическо ръководство отстъпва и пропада пред една купчина жалки дезертьори, които са били твърде много страхливи, за да устоят пред неприятеля, а отечеството капитулира пред тези страхливци! Нека само не се казва, че не е имало друг път. Само за това ръководство нямаше друг път!

За всяко друго ръководство пътят щеше да бъде съвсем ясно предначертан и по-късно нямаше да има извинението, че по някаква заповед, която била дошла отгоре, трябвало да се капитулира. В известни моменти на историческия развой няма никакви заповеди, които биха могли да задължат хората, или едно държавно ръководство, да капитулират пред бедствието, или пък да избягат пред некадърността.

Аз вярвам твърдо, че ако някой би имал право да капитулира, тогава в хиляди и десетки хиляди случаи това би бил германският войник, който имаше нещастието, поради неразумността на германската дипломация, в продължение на четири и половина години почти непрестанно да излиза срещу едно надмощие и който въпреки това – с твърдата вяра, че се бори за своя народ – не тегли за себе си никаква друга последица, освен тази, която единствено може да тегли един порядъчен войник: или да победи, или да умре.

Да, това не беше случайно: на 9 ноември един погрешен развой окончателно се оказа като погрешен развой; една погрешна конструкция през тези дни окончателно пролича като погрешна конструкция и беше само въпрос на време, дали тази погрешна конструкция щеше окончателно да съсипе Германия, или пък от самата Германия още веднъж щеше да дойде потребната сила, за да се преодолее тази погрешна конструкция. Аз мисля, че се намираме в един период, в който тази конструкция е окончателно преодоляна.

Заедно с това, обаче, ние се намираме и в един период, в който трябва не само да обмислим основно, но и да разрешим основно въпроса за новото изграждане на нашето германско стопанство, погледнато не отвън и отгоре, а като изследваме вътрешните причини на упадъка и като се решим да отстраним тези вътрешни причини. Аз мисля, че в това отношение ние трябва да започнем най-първо там, където трябва да бъде днес началото: именно, да започнем от държавата.

Трябва да бъде издигната една нова власт,

и тази власт трябва да бъде независима от моментните течения на духа на времето и преди всичко, независима от теченията, които стопански ограниченият и стеснен егоизъм оставя да се проявят. Трябва да се създаде едно държавно ръководство, което представлява действителен авторитет и то един авторитет, който не е зависим от някой слой на обществото. Трябва да се създаде едно държавно ръководство, в което всеки гражданин може да има доверието, че то не иска нищо друго, освен щастието на германския народ, освен благото на германския народ, едно държавно ръководство, което същевременно може да каже с право за себе си, че то е във всяко отношение независимо.

Толкова много е говорено за абсолютичния век на миналото, за абсолютизма на Фридрих Велики и за демократичния век на нашата парламентарна епоха! Погледнато от гледището на народа, тогавашното време беше по-обективно. То действително можеше по-обективно да пази интересите на нацията, докато по-късните времена все повече и повече слизаха до чистото застъпничество на интересите на отделни съсловия. Това се доказва най-добре от самата мисъл за класовата борба, именно, от лозунга: Господството на буржоазията трябва да бъде заменено с господството на пролетариата, което означава, че в случая се касае само за една промяна на диктатура на класи или на съсловия, докато

ние желаем диктатурата на народа, тоест диктатурата на цялото, на общността.

На едно положение в живота, на една класа, ние не гледаме като на нещо решаващо; в съдбата и в течението на хилядолетията такива неща загиват. Те минават и заминават. Онова, което остава, то е субстанцията сама по себе си, една субстанция от плът и кръв: нашият народ. Той е настоящето и бъдещето и само пред него човек трябва да се чувства отговорен. Само тогава ще бъде създадена първата предпоставка за поправянето и на нашите най-тежки щети. Само тогава за милиони хора отново ще бъде съживено убеждението, че държавата не представлява интересите на една група или на едно съсловие и че правителството не е пълномощник на една група или на едно съсловие, а че е пълномощник на самия народ. Ако на едната или другата страна има хора, които мислят, че не могат да се подчинят на това, тогава новата власт ще трябва да се наложи над едната или над другата страна. Тя ще трябва да втълпи в съзнанието на всички, че не се крепи на добрата воля на някакво съсловие, а че се крепи на един закон и че този закон се казва: необходимост от запазването на самата нация!

И по-нататък: Необходимо е да бъдат отстранени всички онези явления, които съзнателно злоупотребяват с човешките слабости, за да могат с тяхна помощ да прокарат едно смъртоносно намерение. Когато аз преди 14 – 15 години и след това постоянно заявявах пред германската нация, че своята задача пред германската история виждам в това, да унищожа марксизма, това за мене не е фраза, а една свещена клетва, която ще изпълня, докато дишам!

Това верую, веруюто на един отделен човек, аз превърнах във верую на една мощна организация. Днес аз зная: дори ако лично аз бъда отзован един ден от съдбата, тази борба ще бъде продължена, няма да бъде преустановена и за това гарантира нашето Движение. За нас тази борба не е преборване, което би могло да бъде приключено с никакво смешно споразумение. В лицето на марксизма ние виждаме неприятеля на нашия народ и ще унищожим този неприятел, до последния корен ще го изкореним, последователно, безмилостно.

Ние знаем, че в стопанския живот интересите твърде често изглежда да си противоречат; че работникът се чувства измамен; че той често пъти действително е измамен; че предприемачът се чувства притеснен и че той често пъти действително е притеснен, че това, което изглежда да е печалба за един, се смята за нещастие за другиго и че онова, което за някого е успех, понякога за другиго означава гибел. Ние знаем и виждаме това и знаем също, че във всички времена хората са страдали от него. Обаче, точно затова е толкова по-опасно, когато една организация преследва само целта, да използва съзнателно тези ужасни явления на живота, за да погуби целия народ. Понеже това е така, трябва да бъде изкоренена всяка организация и всяко учение, които злоупотребяват с тези естествени слабости, имащи своите корени в несъвършенството на хората. Защото ние знаем много добре, че последната цел на целия този развой не, а на тази борба между ръчния и умствения труд, между масата, тоест числото и качеството, означава унищожение качеството на умствения труд. Но това не ще донесе благодат за числото, или пък въздигане на работника, а ще му донесе мизерия, страдания и беди, тоест окончателен упадък.

Ние виждаме икономическите трудности и не сме деца, които мислят, че затрудненията могат да бъдат премахнати от днес за утре, само с добра воля. Ние вземаме предвид и човешкото несъвършенство, което постоянно ще прави хората смешни и което толкова често просто унищожава най-добрите мисли, най-добрата воля. Но ние имаме твърдата воля и непоколебимото намерение, да не оставяме, поради това, работата да стигне до катастрофа, а напротив: непрестанно да се борим срещу тези явления – целият живот е борба, – да противопоставяме на тях разума и да изнасяме на пръв план общия интерес. Макар че за сега това често пъти не се удава, трябва да знаем, че което днес не успява, утре трябва да успее! И когато някой отговори: нима вярвате, че страданията някога ще имат край? – тогава аз му отвръщам: когато един ден дойде времето, когато в света няма да има вече несъвършени хора, тогава да! Но понеже се боя, че несъвършенството на хората ще си остане, ще останат и страданията. Човек не може, през живота само на едно поколение, да постави нещата в ред за цяла вечност.

Всеки народ има задължението да се грижи за себе си. Всяко време има задачата само да се справя със своите болки. Не мислете, че ще уредим предварително всичко за бъдещето. Не, не, ние не искаме да възпитаме нашата младеж да стане недостоен паразит на живота или страхлив използвач на това, което са създали други.

Не, това, което искаш да притежаваш, ти трябва да си припечелваш винаги отново, винаги отново трябва да започваш борба. В тази посока искаме да възпитаме хората. Ние предварително не искаме да им внушим погрешното учение, че тази борба е нещо неестествено или недостойно за човека; напротив, ние искаме да им внушим, че тази борба е вечната предпоставка на подбора, че без вечната борба не би имало никакви хора. Да, каквото вършим днес, ние го вършим за себе си!

Като ограничаваме днешната криза, ние действаме за бъдещето,

понеже показваме на нашите потомци как трябва да действат и те; защото и ние можем да научим от миналото само онова, което трябва да вършим днес. Ако поколението преди нас беше мислило така, както толкова много им се иска да ни убедят, тогава днес ние не бихме съществували. Аз не мога да се съглася, че би било полезно за бъдещето едно нещо, което би трябвало да се означава като погрешно в миналото. Това, което животът дава на мен и на нас, трябва да бъде правилно и за живота на нашите потомци. Затова ние сме длъжни да действаме съобразно с това.

Ние трябва, следователно, да водим докрай борбата срещу онова явление, което разяждаше нашия германски народ през последните 17 години, което ни причини толкова страшни щети и което, ако не би било победено, би унищожило Германия. Навремето Бисмарк беше заявил, че либерализмът отваря път на социалдемокрацията. Аз няма нужда да казвам тук, че социалдемокрацията отваря път на комунизма.

Комунизмът, обаче, отваря път на смъртта, на смъртта на народа, на гибелта.

Ние подехме борбата срещу него и ще я водим докрай. Както е бивало толкова често пъти в германската история, така още веднъж ще се докаже, че колкото по-голяма става нуждата, толкова повече сили придобива германският народ, за да намери пътя за възкачване и за напредване. Той и сега ще го намери, аз дори съм убеден, че той е вече тръгнал по този път.

С това идвам до третата мярка: освобождаване на сдруженията, на които трябва да гледаме като на дадени факти, от влиянието на онези, които мислят, че в лицето на тези сдружения притежават последните позиции за оттегляне. Те самите не трябва да се отдават на никакви заблуждения по този въпрос. Това, което са градили те, ние смятаме за погрешно. Ние виждаме, обаче, че германският гений, дори против волята на тези строители и тук е събудил бавно в милиони хора едно чувство, което намери и външно своя израз в мощни организации. Те сами биха разрушили организациите. Ние им ги отнемаме не, за да запазим всичко за бъдещето, а за да спестим за германския работник всички онези спестени от него стотинки и освен това, за да дадем възможност на германския работник да сътрудничи като равноправен при оформянето на новите условия на живота, да му дадем възможност да се прояви и той като равноправен. Против него не бива да бъде създадена никаква държава; не, тя трябва да се създаде заедно с него!

Той не трябва да изпитва чувството, че е смятан тук за осъден, опозорен и изгонен. Не, напротив! Ние искаме предварително, още във времето на това създаване и оформяне, да му внушим чувството, че той е равноправен германец. А еднакви права в моите очи никога не са били нещо друго, освен радостно поемане на еднакви задължения. Затова, нека не се говори винаги само за права, а да се говори и за задължения!

Германският работник трябва да отстрани в милионите хора на другата страна мнението, че той е вътрешно чужд на германския народ и на неговото въздигане. Разбира се, ще има елементи, които няма да желаят това. Тях ги има, обаче и на дясната страна на нашия народ. Всички тях съдбата ще остави без внимание и ще мине на дневен ред.

Ще се намерят в Германия онези хора, които със свято сърце и с пълна откровеност не желаят нищо друго, освен величието на своя народ. Те ще се споразумеят помежду си, те и ще се разберат помежду си и ако понякога съмнението би се възвърнало и суровата действителност би поискала да изиграе някоя игра, тогава ние ще искаме да бъдем почтени посредници. Тогава

задача на правителството ще бъде, като най-честен и най-почтен посредник, отново да сложи една в друга ръцете, които искат да се разтрогнат

и постоянно да втълпява в съзнанието на германския народ: вие не бива да се карате, не бива да се разделяте заради външни работи, не бива просто да се изоставяте, защото развоят на събитията е вървял в течение на столетия, може би, по пътища, които ние в частност не можем да смятаме за щастливи, а трябва винаги и непрестанно да мислите за това, че всички вие имате задължението да запазите своята народност. Тогава ще може да се намери един път – ще трябва да се намери един път! Човек не може да каже: пътят към живота на нацията е станал невъзможен, защото времето създава затруднения! Времето ще отмине, но животът трябва да бъде и ще пребъде.

По този начин, обединението на германското работническо движение получава един голям морален смисъл. Ние искаме, когато изграждаме сега новата държава, която ще бъде резултат на твърде големи отстъпки от двете страни, един срещу друг да застанат два контрагента, които и двамата в сърцето си да мислят по принцип национално, които и двамата по принцип да виждат пред себе си само своя народ, които и двамата по принцип да са готови да оставят на заден план всичко друго, за да служат на тази обща полза. Защото само когато това ще бъде предварително възможно, аз вярвам в успеха на едно такова дело.

Тук от решаващо значение е и духът, от който се ражда делото. Тук не трябва да има победители и победени, с изключение на един единствен победител: нашият германски народ!

Победител над класите, победител над съсловията и победител над интересите на тези отделни групи на нашия народ. По този начин, ние автоматично ще стигнем до облагородяване на понятието труд. И това е една задача, която не може да бъде прекарана от днес за утре. Така, както тук много столетия постепенно са извършили промяна в понятията, също така ще са необходими столетия, за да бъдат предадени на германския народ тези понятия в тяхната първоначална чиста форма. Неотклонно, обаче, целта на Движението, което представляваме аз и моите съратници, ще бъде: името работник да бъде издигнато до положението на голяма почетна титла за германския народ. Не напразно ние сме вмъкнали тази дума в името на нашето движение – то не е, защото тази дума някога ни е донесла голяма полза! Напротив, тя ни носеше омраза и вражда, от една страна, неразбиране – от друга страна. Но ние избрахме тази дума, защото искахме да издигнем и нея победоносно, заедно с победата на нашето Движение.

Ние я избрахме, за да може в тази дума, наред с понятието народ, да се намери и втората основа: обединението на германците. Защото който действително има благородна воля, не може да направи нищо друго, освен с гордост да се обяви за привърженик на тази дума.

Лично аз съм противник на носенето на всякакви почетни титли и не мисля, че някога ще бъда силно упрекван за това. Аз не правя това, което не трябва да извърша. Никога не бих дал да ми напечатат, да речем, визитни картички с титли, които с толкова голяма слава се дават на хората на този земен свят. На своя надгробен камък не бих искал да имам нищо друго, освен своето име. Но, може би, поради своеобразния път на своя живот, аз съм повече от всеки друг в състояние да разбера и схвана същината и целия живот на различните германски съсловия не, защото съм могъл да наблюдавам този живот отгоре, а защото сам аз съм го живял, защото съм се намирал в центъра на този живот, защото съдбата в своя каприз или, може би, в своето прозрение, просто ме захвърли в средата на тази широка маса народ и хора. Защото аз самия години наред работих като работник по строежите и с това си изкарвах хляба. И защото впоследствие, за втори път, пак години наред, се намирах като обикновен войник между тази широка маса и защото животът след това ме тикна в другите среди на нашия народ, така че аз познавам и тях по-добре от безброй други хора, които са родени в тези среди. Така, съдбата ме е предназначила, може би, да бъда повече от всеки друг почтеният посредник, – аз смея да употребя тази дума за себе си,

почтеният посредник във всички посоки.

В това отношение аз лично не съм заинтересован; аз не завися от държавата, нито от някое публично учреждение, нито завися от стопанството или от индустрията, нито от който и да било синдикат. Аз съм независим човек и не съм си поставил никаква друга цел, освен, според силите си и според способностите си, да бъда полезен на германския народ, – и то, преди всичко, да бъда полезен на милионите хора, които, благодарение на своето добродушие, на своето незнание и на лошите качества на своите някогашни водачи, са били, може би, най-силно засегнати.

Аз винаги съм се обявявал за схващането, че няма нищо по-хубаво от това, да бъдеш защитник на онези, които сами не могат да се защитават добре.

Аз познавам този многоброен народ и бих искал да казвам на нашите интелектуалци постоянно само едно: Всяка държава, която вие градите само върху средите на интелектуалния разум, е слабо изградена!

Аз познавам този разум: вечно разсъждаващ, вечно изследващ, но и вечно несигурен, вечно колеблив, подвижен, никога стабилен! Който иска да изгради една държава само върху тези интелектуални среди, ще види, че не гради здраво. Не е случайно, че религиите са по-стабилни от държавните форми. Обикновено те впиват своите корени по-дълбоко в земното царство; те биха били съвсем немислими, без тези широки народни маси. Зная, че интелектуалните среди много лесно биват обхващани от високомерието, да мерят народа с мярката на своето знание и на своя така наречен разум; и все пак тук има неща, които разсъдъкът на разсъдливите не вижда, защото не може да ги види. Тези широки народни маси често пъти са тежки и сигурно в някои отношения са изостанали назад и не така подвижни, не така духовити и не с толкова развит дух. Но у тях има нещо: те имат верност, те имат издръжливост, те имат стабилност.

Аз спокойно мога да кажа: победата на тази революция никога не би дошла, ако моите другари, широките маси на нашите дребни сънародници, не бяха стояли зад нас с нечувана вярност и с непоколебима издръжливост.

Аз не мога да си помисля нищо по-добро за нашата Германия, освен това, да успеем да въведем в новата държава онези хора, които стоят извън нашите бойни редици и да ги превърнем в една основа, на която ще се крепи новата държава.

Един поет изрече веднъж тези думи: „Германия ще стане тогава най-велика, когато нейните най-бедни синове ще бъдат нейни най-верни граждани“. В продължение на четири и половина години аз опознах тези най-бедни синове като бойци в Голямата война; аз опознах тези хора, които, може би, не можеха да спечелят нищо за себе си; които бяха герои просто поради гласа на своята кръв, поради чувството за народностна принадлежност.

Никой народ няма повече право да издига паметници на своите незнайни воини, отколкото нашият германски народ. Тази непоколебима гвардия, която издържа в безбройни сражения; която никога не се огъна и никога не отстъпи; която даде хиляди примери на нечувана смелост, на вярност, на жертвоготовност, на дисциплина и на послушание, ние трябва да я завоюваме за държавата, трябва да я спечелим за бъдещия германски Райх, за нашия Трети Райх. Това е, може би, най-скъпоценното, което ние ще можем да му дадем.

Но понеже аз познавам тези хора по-добре от всички други, които заедно с тях познават и останалия народ, в този случай аз не само съм готов да поема тази почтена роля на посредник, но и се чувствам щастлив, поради това, че съдбата може да ми възложи тази служба.

Аз няма да имам в своя живот по-голяма гордост от тази, един ден, в края на своя живот, да мога да кажа: аз спечелих с борба германския работник за германския Райх!