Опитът за измама се повтаря

 Реч, произнесена на 30. 01. 1940г. 

 

Германски сънародници и сънароднички!

Седем години са кратко време. Частица от един нормален човешки живот - едва една секунда в живота на един народ. И все пак изминалите зад нас седем години изглеждат по-дълги, отколкото много десетилетия в миналото. В тях е съсредоточено едно велико събитие - възкресението на една велика нация, застрашена да бъде унищожена. Едно време, изпълнено с безкрайно много събития, което ние не само преживяваме, но и отчасти творим, и което понякога ни изглежда почти необозримо.

Днес твърде често се говори за демократически идеали, не в Германия, а в другия свят! Защото ние в Германия предостатъчно опознахме някога в течение на 15 години тоя демократичен идеал. И ние самите получихме наследството на тая демокрация.

Сега ни се посочват чудесни военни цели, особено от английска страна. В прокламиране на военни цели знае се, че Англия е опитна, понеже тя е водила най-много войни досега в света.

Възвестяват ни се, значи, чудесни военни цели. Нова Европа трябва да се роди! Тая Европа трябва да бъде преизпълнена със справедливост, тая справедливост прави въоръженията излишни, и затова, най-сетне, трябва да почне разоръжаването.

С това разоръжаване трябва да почне стопанският разцвет, търговия и творчество трябва да се оживят тогава, и то главно търговията, много търговия, свободна търговия.

При тая търговия трябва тогава да цъфти и културата и не само културата, но и религията трябва да процъфтява.

С една дума сега трябва да настъпи златният век! Този златен век ни е вече илюстриран, проигра се на няколко пъти и то от същите хора, които днес отново ни го описват. Това са доста стари и изтъркани плочи. Господата могат действително да будят съжаление, че дори не са могли да намерят някоя нова идея, с която да подмамят отново един голям народ. Защото всичко това ни бе обещано още в 1918 г.

И тогавашната военна цел на англичаните бе „нова Европа”, „нова справедливост” тази нова справедливост, която трябваше да съдържа като най-съществен елемент „правото на народите да се самоопределят”. Тогава бе обещана и друга една справедливост, според която носенето на оръжие в бъдеще би трябвало да изглежда като излишно.

Затова и тогава съществуваше вече програма за обезоръжаване, и то обезоръжаване на всички. И, за да направят това обезоръжаване особено очебийно, то трябваше да бъде увенчано с един съюз на обезоръжените нации. Всички свои разногласия в бъдеще - а че ще има разногласия, в това поне тогава никой не се съмняваше - те трябваше да ги изнасят в свободни речи и възражения, като това е обичайно за демокрациите. В никакъв случай не трябваше вече да се стреля! В1918 година се заявяваше, че трябвало да настъпи един благодатен и благословен от Бога век.

Каквото дойде вместо това -ние го преживяхме - старите държави бидоха разпокъсани без никакво допитване на народите. Стари исторически, не само държавни, но и стопански единства бяха разложени, без да може да се заменят с нещо по-добро на тяхно място. Така, без да се държи сметка за правото на народите да се самоопределят, Европа бе разсечена и разпокъсана, големи държави разложени, нации разправени, след като предварително бяха оставени в беззащитни положения и някак бе възприето едно становище, според което на тоя свят имаше само победители и победени.

След това вече не се говореше за разоръжаване, а напротив, победителите се въоръжаваха все повече. Дори не се започна мирно уреждане на конфликти, а въоръжените държави водеха войни точно както и преди. Само обезоръжените не бяха вече в състояние да се бранят срещу насилията на въоръжените. По тоя начин, разбира се, не се дойде до стопанско благополучие, а, напротив, безумната система на репарациите доведе до стопанско опропастяване не само на победените, но дори и на така наречените победители. Последиците от това стопанско опропастяване не бяха изпитани от никой народ тъй силно, както от германския народ.

И културата не бе подтикната напред, а, напротив, тя биде окарикатурена и изкълчена. И религията отстъпи на задно място. През тия 15 години никой англичанин не си спомни за религията, за християнското милосърдие или за любовта към ближния.

Това са господата, които не бяха излезли на разходка с християнска библия в ръка, защото тяхната библия бе Версайският договор!

Това бяха 440 параграфа, които представяха от себе си само обременяване, задължаване, осъждане или изнудване на Германия. Тоя Версайл бе гарантиран от новото Общество на народите, не от съюза на свободните нации, на равните нации, изобщо никакво общество на народите -истинската нация-основателка остана настрана още от самото начало - а от едно общество на народите, чиято единствена задача бе да гарантира тоя подъл от всички диктати и да ни принуди да го изпълним.

Това бе времето на демократическа Германия! Когато днес чужди държавници се държат тъй, като че ли днешна Германия не заслужава доверие, то това в никой случай не е вярно за тогавашна Германия, защото тая тогавашна Германия бе тяхно творение, тяхно дело. Към нея поне можеха да имат доверие.

А как изтезаваха те тази Германия! Кой може да си спомни напълно историята на тия години - нещастието с погрома в 1918 година, трагичността на 1919 година и след туй годините на вътрешен стопански упадък, поробване и опропастяване на народа и, преди всичко, пълна безнадеждност! И днес човек бива покъртен, щом мислено се върне към онова време, когато една велика нация губеше постепенно всякаква вяра не само в себе си, но и във всяка земна справедливост. През цялото това време тая демократична Германия напразно се надяваше, напразно просеше и напразно протестираше. Международните финансови магнати бяха брутални и изстискваха безогледно нашия народ. А държавниците на съюзените нации останаха коравосърдечни. С ледено спокойствие тогава се казваше, че на света имало 20 милиона немци повече.

В това време, когато всяка надежда бе напразна, когато всяка молба отиваше напусто и всяко протестиране не водеше до никакъв успех, се зароди Националсоциалистическото движение, изхождащо от съзнанието, че на тоя свят човек не трябва да се надява, да се моли и да се унижава да протестира, но че на тоя свят на първо място човек трябва сам да си помогне.

Надеждата отстъпи мястото си на вярата в нашия германски народ и раздвижването на вечните му вътрешни ценности. Ние разполагахме тогава с малко реални средства. Онова, което за нас беше градивен материал за постройката на новия Райх, това бяха, освен нашата воля, първо, работната сила на нашия народ, второ, неговата интелигентност и, трето, онова, което можеше да ни предложи нашето жизнено пространство, собствената ни земя.

Тъй започнахме нашата работа и постигнахме вътрешния германски възход. Той съвсем не заплашваше света, той беше едно дело на чисто вътрешно германско възраждане. И, въпреки това, той възбуди веднага омразата на другите. Те подушваха възстановяването на германския народ - ето защо, забелязвайки това, ние предприехме веднага, паралелно с това възстановяване, също и мобилизирането на германската сила.

Но, вие знаете, че още в 1933 година, още в същата година, в която ние взехме властта, аз се видях принуден да обявя нашето излизане от Обществото на народите и да напусна конференцията по разоръжаването. Ние не можахме да получим никакви права пред този форум. В 1934 година започна германското въоръжение в най-голям размер. В 1935 година въведох общата военна повинност, в

1936      година заповядах завземането на Рейнската област, в

1937      година започна да функционира Четиригодишният план, в 1938 година бяха присъединени към Райха Австрия и Судетската област и в 1939 година предприехме в защита на Райха предохранителни мерки против онези
врагове, които, между това, се бяха вече демаскирали.

Мерките, които бяха взети през 1939 година, целяха защитата на Райха. Всичко това би могло да стане иначе, ако другите страни в света бяха показали поне искрица разбиране към германските жизнени нужди.

Казва се тъй често, че ние бихме могли да постигнем всичко чрез преговори. Вие си спомняте мои сънародници! Не поставих ли аз пред света много пъти, например, германските колониални искания, за да бъдат те разисквани? Получихме ли някога някакъв отговор на това? Нищо друго, освен един груб отказ и нова враждебност!

В момента на възкресението на Райха, Англия и Франция, в лицето на своите ръководни слоеве, бяха решени да поемат отново борбата. Това беше тяхното желание.

От 300 години насам Англия е преследвала целта да възпрепятствува действителното консолидиране на Европа, точно така, както от много векове насам Франция се стараеше да осуети консолидирането на Германия. Ако днес един господин Чембърлейн заема позата на някакъв проповедник и възвестява на съвременния свят своите благочестиви военни цели, то аз мога само да кажа: вашата собствена история ви опровергава, мистър Чембърлейн! От 300 години насам, при избухване на война, вашите държавници говориха винаги така, както вие днес говорите, господин Чембърлейн. Те винаги се бореха само „за Бога” и „за религията”. Те „никога не преследваха някаква материална цел”, но тъкмо затова, че англичаните никога не се бореха за материални цели, Господ ги е надарил тъй щедро материално.

Че Англия винаги се явяваше като „борец за истината и справедливостта”, като „апостол на всички добродетели”, тази заслуга на англичаните Господ не е забравил. За това те бяха щедро благословени. В продължение на 300 години те си подчиниха едно земно пространство от 40 милиона квадратни километра - всичко това, разбира се, не от егоизъм, не, разбира се, от някакъв стремеж за власт или пък за богатство и наслада - не, напротив, всичко това те направиха като пълномощници на Бога и на религията. Разбира се, Англия не желаеше да бъде сама борец за Божието дело, тя подканваше винаги и други да участвуват в тази благородна борба. Тя дори и не се потруди да понесе съществуващата тежест. За такива богоугодни дела могат да се потърсят и други съратници. Това вършат и днес англичаните. И в туй отношение те са постигнали големи резултати.

Завладяването на 40 милиона квадратни километра представлява цяла верига от насилия, изнудвания, изтезания, потисничества, грабежи. В английската история има неща, които действително биха били невъзможни в никоя друга държава и у никой друг народ. Англия води войни за всичко. Тя води война, за да разшири своята търговия. Тя води война, за да принуди други да употребяват опиум. Тя воюва, за да се сдобие със златни руди, или за да вземе в ръцете си господството на диамантени руди.

Това бяха всякога материални цели, за всеки случай, обаче, винаги в благородна и идеалистична украса. Също и последната война се води само „за идеалистични цели”. Присвояването от тяхна страна, покрай другото, и на германските колонии, е извършено, разбира се, пак по Божията воля. Отнемането на флотата ни и заграбването на чуждестранните ни авоари представляваха, прочее, също тъй никакви второстепенни явления в борбата за свещената религия”.

Ако днес г-н Чембърлейн броди с библията в ръка и проповядва своите миролюбиви военни цели, то това ми наподобява картината, като че ли дяволът се приближава с молитвеника до една слаба и бедна душа.

При това, с този начин на действие наистина не се предизвиква вече никакво оригинално, особено впечатление. Тези приказки са отживели времето си, а, преди всичко, никой не им вярва повече. Аз почти се боя понякога, че той самият не вярва на себе си.

Освен това, един народ може да се излъже само веднъж. И децата са послушали и последвали само един път магьосника от Хамелн а един проповедник на международното братство беше вече последван от германския народ един път.

Браво и на мистър Чърчил! Той изказва открито това, което престарият мистър Чембърлейн само мисли и таи в себе си. Той го заявява: „Нашата цел е разпадането и унищожаването на Германия. Нашата цел е, по възможност, коренното унищожаване на германския народ.” Тази откровеност заслужава, вярвайте ми, да бъде поздравена.

И френски генерали говорят също съвсем открито за целите, които се преследват. Аз мисля, че ние така даже по-лесно ще се разберем. Защо да си служим винаги с лъжливи фрази? Защо да не се казва всичко открито? Това ни е така много по-приятно. Ние знаем много добре, каква цел те преследват, дали г-н Чембърлейн се разхожда с библията в ръка или не, дали той е смирен или не, дали той казва истината или лъже. Всичко това е безразлично, но ние знаем целта - това е Германия от 1648 година, която те искат да имат пред себе си, разпадналата и разпокъсана Германия.

Те знаят много добре, че тук, в Средна Европа, живеят повече от 80 милиона германци. Тези хора имат също тъй едно жизнено право на съществувание. Там се пада също тъй един дял в живота, а цели три столетия те са били лъгани и изиграни в това отношение. Те можеха да бъдат лъгани и изиграни само заради това, защото те, вследствие разпокъсването си, те съумяха да поставят на преден план значението си като велик, многочислен народ.

И така, днес живеят тук 140 души на един квадратен километър. Когато тези хора се съединят и образуват едно цяло, тогава те представляват една мощ. А когато са разпокъсани, те са беззащитни н слаби. В тяхното единство се крие, обаче, извън това, и едно морално право. Що значи, когато 30, 50 или 200 малки държави протестират или претендират за правото си на съществуване? Кой взема това под внимание?

Но когато 80 милиона души се повдигнат, това е вече

друго нещо.

От тук и неприязнеността срещу държавното устройство на Италия, срещу държавното единство на Германия. Най-добре те биха желали да разчленят тези държави отново на техните някогашни съставни части.

Ето какво писа преди няколко дни един англичанин: „Това е то, именно, прибързаното основаване на някогашната монархия, това беше грешката.” Наистина, това беше грешката. Погрешно беше, че 80 милиона се обединиха, за да защищават заедно своите жизнени права. За тях ще бъде по-добре, ако тези германци се намерят отново под 200 или 300 или 400 знамена, ако е възможно, дори под 200 или 300 или 400 династии. Зад всяка династия по няколко стотин хиляди души, които тогава сами по себе си нямат никаква дума пред останалия свят. Тогава ние можем да живеем като един народ от поети и мислители, задоволявайки се с всичко, доколкото е възможно. Освен това, поетът и мислителят нямат нужда от толкова много храна, както тежко трудещият се.

Това е проблемът, който днес е поставен на разискване! Тук става дума за големи нации, които през течение на вековете са били лъгани, благодарение на тяхното разединение, относно правото им на живот в този свят. Сега, обаче, тези нации са преодолели своето разединение. Днес те са влезли като млади народи в кръга на другите и предявяват вече своите претенции.

Срещу тях стоят тъй наречените властващи народи. Тези народи, които просто блокират големи пространства от света, без всякакъв смисъл и цел, и които не преди много десетилетия ограбиха дори и Германия, застават сега на становището на тъй наречените владеещи класи между народите.

В света се повтаря в големи рамки това, което ние преживяваме в малък мащаб между малките народи. И тук владееха стопански схващания и политически мнения, които казваха, че който има, има и който няма, няма, и че това е един богоугоден ред - единият да има, а другият да няма нищо и че това трябва да остане така за винаги. Срещу това се надигат други сили. Едните викат - ние искаме да рушим! Щом ние нищо не притежаваме, тогава всичко трябва да бъде унищожено! Тази нихилистична вълна върлуваше в Германия в продължение на 15 години. Тя биде победена от творческия националсоциализъм. Той не призна съществуващото, а предприе едни обрати, едно изменение в начина на отстраняване на това състояние, като казва - ние искаме да променим това положение, като оставим постепенно класите, които не притежават нищо, да вземат участие в националното богатство и ги възпитаме към това участие в имуществото. Онзи, обаче, който вече притежава, по никой начин не може да застане на становището, че с това той има всички права, а другите никакви. Почти същото е и в света! Не може повече 46 милиона англичани просто да блокират 40 милиона квадратни километри от земята и да заявят: „Това ни е дадено от милия дядо Господ. Преди 20 години ние получихме от вас още нещо. И това сега е наша собственост, и днес ние не даваме вече нищо назад.”

А Франция? Със своя действително не твърде плодовит народ от едва осемдесет души на квадратен километър в майката-отечество, сама завладя над десет милиона квадратни километра. Германия, напротив, с повече от осемдесет милиона хора, не притежава нито дори 600 000 квадратни километра. Това е проблемът, който трябва да бъде разрешен и който ще бъде разрешен точно така, както се разрешават другите социални въпроси.

И днес ние преживяваме в големи размери само зрелището, което някога преживяхме в умален размер, когато националсоциализмът, който имаше интерес да създаде един действително поносим ред и една действителна човешка общност, започна своята борба за широките маси от нашия народ.

Тогавашните либерални и демократически, следователно богати, кръгове и техните партии се опитаха да разложат националсоциализма.

„Да се разтури Партията!” „Тя трябва да бъде забранена!” Това бе техният вечен повик. В разтурянето и забраната на Движението те виждаха унищожението на оная сила, която, може би, е предизвикала изменение на съществуващото състояние.

Националсоциализмът се справи с тия сили, той остана, започна и продължи своето преустройство на Германия. Днес светът на плутократите надава вик: „Германия трябва да бъде разложена”. „Тия 80 милиона трябва да бъдат раздробени!” „Не бива да се оставят в една държавна цялост; да им се отнеме силата, за да не наложат своите искания!” Това е целта, която Англия и Франция са си поставили в тая война.

Нашият отговор на това е същият, който ние някога дадохме на нашите вътрешни врагове. Вие знаете, мои стари партийни другари, че победата в 1933 година не бе ни подарена. Това бе една безподобна борба, която трябваше да се води почти 15 години - една почти безнадеждна борба.

Защото вие трябва да си спомняте, че ние не получихме внезапно от Провидението едно голямо движение. То бе основано с шепа хора и те трябваше с мъка да затвърдят най-напред своите позиции и тогава да ги разширяват. От шепа хора те станаха стотица и след това хиляда, десет хиляди, сто хиляди и на край един милион, после станаха два милиона, три милиона, четири милиона. Така ние израствахме в непрестанна война срещу хиляди съпротивления и нападения, насилия и потъпкване на правото, и в тая борба станахме силни, вътрешно силни. Така в тия 15 години беше завоювана властта, не незаслужено, като подарък от небето, а като награда за единствена по рода си в историята упорита борба, като плод за храбро постоянство в борбата за власт.

Когато в 1933 година получих тая власт и с Националсоциалистическото движение поех отговорност за германското бъдеще, на мене ми бе ясно, че свободата на нашия народ не бива да бъде ограничавана повече. На мене ми бе ясно по-нататък, че борбата не бе намерила своя завършек, но че тя започваше едва сега, само че в по-голям размер.

Защото пред нас стоеше не победата на Националсоциалистическото движение, а освобождаването на нашия немски народ! Това бе нашата цел.

Каквото създадох след това, то бе само средство към тая цел - партия, трудов фронт, щурмови отряди, отбранителни отряди. Армията със сухопътната войска, въздушните сили и военната флота не са само цел. Те всички са само средство към целта. Над всичко това стои осигуряването на свободата на нашия немски народ.

Разбира се, аз се опитах както навън, както вътре, да прокарам необходимите и неотменни искания чрез преговори и чрез повик към разума. В някои области и на няколко пъти това ми се удаде. През 1938 година, обаче, трябваше да се признае, че в държавите, наши противници, старите подстрекатели от Световната война отново взеха надмощие. Аз започнах още тогава да предупреждавам, защото, какво трябва да мисли човек, когато в Мюнхен се седи на една маса и се сключва един договор, след това при завръщането в Лондон веднага започва насъскването, и тоя договор бива означен като позор, дори се правят уверения, че подобно нещо не бива да се случва втори път? С други думи казано,  в бъдеще едно доброволно разбирателство изобщо не е вече възможно.

Тогава в така наречените демокрации се появиха неспециалистите със своите странични влияния. Аз веднага предупредих за опасността от тях. Защото напълно ясно е - немският народ не хранеше никаква омраза нито към английския, нито към френския народ. Немският народ искаше да живее с тях само в мир и приятелство. Исканията, които ние имаме, не увреждат с нищо тия народи, те нищо не им отнемат; затова немският народ никога не е възпитаван във вражда към тях. В Англия, обаче, известни кръгове започнаха непримиримо и непоносимо да насъскват против Германия.

И тогава за мене настъпи един миг, когато трябваше да си кажа - това не бива да се гледа повече бездейно. Защото един ден подстрекателите в Лондон ще създадат свое правителство и ще осъществят плановете си, докато немският народ няма да знае изобщо нищо относно това, което е станало. Затова дадох заповед да се разясни на немския народ това подстрекателство. Обаче, в тоя миг аз бях решен, тъй или иначе, да обезпеча защитата на Германия. През 1939 година падна, най-сетне, маската на западните сили. Въпреки всички наши опити и нашата отстъпчивост, те изпратиха на Германия своите военни декларации. Днес те. сами без стеснение признават: „Да, Полша щеше вероятно да отстъпи, ние, обаче, не искахме това.” Те признават днес, че е било възможно да се постигне разбирателство.

Обаче, те искаха война!

Е добре, това ми казваха някога и моите противници в страната. Аз им подадох ръка, обаче те я отблъснаха, викайки: Не, не помирение, не разбирателство, а борба! Добре, те получиха възможността да се преборим. И на Франция и на Англия аз мога да кажа само едно - и вие ще получите възможността да се преборим!

Първата фаза на тая борба бе една политическа акция. Чрез нея беше освободен преди всичко политически нашият гръб. Години подред Германия водеше обща политика с Италия. Тая политика не е променена и до сега. Двете държави са свързани с тясно приятелство. Техните общи интереси стоят под еднакъв знаменател. През миналата година аз се опитах да отнема на Англия възможността да изроди замисляната от нея война във всеобща световна война. Защото набожният г-н Чембърлейн, който изучва, чете и проповядва библията, се помъчи тогава месеци наред да дойде до разбирателство с безбожника Сталин и да сключи съюз с него. Това, обаче, не успя. Аз разбирам, защо в Англия са бесни от ярост, че аз им направих това, което г-н Чембърлейн напразно се бе опитал да стори.

И аз добре разбирам, че това, което за г-н Чембърлейн би било едно богоугодно дело, за мене е не богоугодно. Но все пак аз вярвам, че Всемогъщият ще бъде доволен, загдето биде избегната в една голяма област една безсмислена борба.

Векове наред Германия и Русия са живели една с друга в приятелство и мир. Защо това да не бъде възможно и за в бъдеще ? Аз вярвам, че то ще бъде възможно затова, защото и двата народа желаят това! Всеки опит на британската или на френската плутокрация да ни вкара в един нов конфликт ще бъде осуетен, поради трезвото разбиране на тези намерения.

Тъй, преди всичко политически, Германия днес от към гърба си е свободна.

Втората ни задача от 1939 година беше да освободим гърба си и във военно и стратегическо отношение. Надеждата на английските военни специалисти, че войната срещу Полша в никакъв случай не би могла да бъде решена в по-малко от половин до една година, беше унищожена чрез удари на нашата военна сила. Държавата, на която Англия даде гаранциите си, биде пометена от географската карта в 18 дни, без да бъдат изпълнени тези гаранции.

С това се завърши първата фаза на тази борба, а втората започва сега.

Господин Чърчил чака с трескаво нетърпение тази втора фаза. Той кара своите сътрудници - това върши той лично - да изразят надеждата, че най-после ще започне войната с бомбите. И те крещят вече, че, естествено, тази борба няма да се смили дори и пред жените и децата. Кога Англия се е смилявала над жените и децата? Цялата блокадна война не е нищо друго, освен една война, както навремето войната против бурите, една война срещу жените и децата. Тогава беше изобретен концентрационният лагер. Тази идея е родена от английския мозък. Ние само видяхме в речника какво значи това, и по-късно започнахме да им подражаваме. Само с една разлика! Англия затваряше жени и деца в тези лагери - повече от 20 000 бур-ски жени тогава са загинали злочесто. И защо трябва днес Англия да се бие другояче? Ние предвидихме това и се подготвихме!

Нека господин Чърчил бъде сигурен в едно -ние знаем, какво направи Англия сега през тези пет месеца, също и какво е направила Франция. Обаче, изглежда, че той не знае, какво е направила Германия през тези пет месеца! Господата сигурно смятат, че ние сме спали. От като аз стъпих на политическата арена, не съм проспал нито един ден от съществено значение, а камо ли пет месеца.

Аз мога да уверя германския народ само в това - постиженията в тези пет месеца са грамадни. Пред това, което беше създадено в тези пет месеца, бледнее всичко онова, което произлезе от Германия през предшествуващите 7 години!

Нашето въоръжаване се извършва днес по строго начертан план. Планомерността се оказа резултатна. Нашата предвидливост започва сега да носи плодове, тъй големи плодове, че нашите господа неприятели започват полека лека да ни подражават.

Всеки случай, те са твърде дребни подражатели. Разбира се, английската радиостанция знае всичко по-добре! Ако всичко беше тъй, както тя твърди, тогава слънцето в Англия днес не би могло да свети, тъй като английските ескадри биха затъмнили небосвода. Светът би трябвало да представлява един единствен арсенал, подготвен от Англия, работещ за Англия и така снабдяващ огромните британски войски. А Германия, напротив, трябва да стои пред общ разгром.

Преди малко чух съобщения, според които сме имали само още три подводници. Това е много трагично, но не за нас, а за английската пропаганда, понеже, щом като тези три подводници бъдат унищожени - а това може да се случи още днес или утре - какво ще остане след това за разрушаване ? На англичаните не ще остане, в края на краищата, нищо друго, освен да потопяват тогава предварително ония подводници, които ние ще строим в бъдеще.

Тогава те ще трябва да измислят, освен това, една нова теория за възкръсването на подводници. Понеже английски параходи ще се потопяват, по всяка вероятност, и занапред, и понеже ние не сме щели да притежаваме повече подводници, то при тези нападащи подводници ще се касае само за такива подводници, които ще трябва да са били унищожени веднъж от англичаните.

Аз четох по-нататък, че съм бил обзет от тревога и мъка, заради това, че аз съм бил очаквал, че ще сме строели по две подводници на ден, докато в същност ние сме изкарвали едва на седмица по две подводници.

По този случай мога да заявя. Не е добре, човек да изнася военните си бюлетини, а особено съобщенията си по радиото пред жителите на един народ, който от няколко хилядолетия насам не знае. вече що е борба. Защото последната борба, която може да се документира, а именно макабейската война, изглежда че е загубила постепенно своята военно-възпитателна стойност.

Като наблюдавам тази чуждестранна пропаганда, упованието ми в нашата победа става безгранично. А тази пропаганда аз познавам от по-рано. Почти цели 15 години се вършеше такава пропаганда срещу нас. Стари партийни другари, вие ще си спомните за тази пропаганда. Това са същите думи и същите фрази, па дори - ако вникнем по-дълбоко - и същите автори, и същият почерк.

С тези хора можах да се справя, когато бях самотен и неизвестен човек, който би привлякъл една малка група хора около себе си. В продължение на 15 години аз можах да се справя с тези хора, а днес Германия е най-голямата сила в света.

Не е вярно, че с течение на времето, т. е. чрез старостта, човек ставал от само себе си мъдър. Слабите не проглеждат и в старостта. Когато слепотата е сполетяла никого още от по-рано, той не може да се освободи току тъй от нея, той и днес си остава такъв. А когото е сполетяла слепота, то боговете искат да премахнат такъв човек.

Днес срещу тези сили се изправя германската армия -първата армия на света. А преди всичко срещу тези сили се изправя самият германски народ, единният и дисциплиниран германски народ, възпитан в продължение вече на седем години в духа на националсоциализма и просветен във всички области, в което можем да се уверим днес. С тази възпитателна и просветна дейност се преодоляха всички класови различия всред народа. Чрез нея се премахнаха партии и се унищожиха мирогледи, а на тяхно място беше поставена една цялост, една народна общност. Тази народна общност се въодушевява днес от едно единствено горещо упование и е обзета от една фанатична воля. Тази народна общност не ще извърши този път грешката от 1918 година.

Ако днес г-н Даладие се съмнява в тази народна общност, или ако мисли, че някои части от нея се измъчват и ридаят, или пък ако той споменава моето отечество, моя роден край в тази категория, и го съжалява, като изказва към него съчувствия. О, мосю Даладие, може би ще имате случай да се запознаете с моите австрийски сънародници! Те ще ви осветлят тогава лично върху това. С тези дивизии и полкове вие ще можете да се запознаете също тъй, както и с другите германци, тогава вие ще се отървете от едно безумие, а именно, от онова безумие, да се вярва, че пред вас се явяват все още някакви германски племена.

Г-н Даладие, вие виждате днес насреща си германския народ... и то национал социалистическият германски народ! Този народ, за който националсоциализмът се бори и който с тежък труд постигна днешното си възпитание и с това днешната си форма, е излекуван от всички международни настроения и той ще остане здрав. Гаранция за това дава Националсоциалистическата партия.

И тяхната надежда, да разделят народа и Партията, или Партията и държавата, или Партията и войската, или войската, Партията и мене, са детинско наивни! Това е надеждата, с която още на времето живяха моите противници в продължение на 15 години.

Като националсоциалист аз не се научих на нищо друго, освен на работа, борба, грижи, мъки. Аз смятам, че на нашата генерация не е определено от Провидението нищо друго.

На времето, преди 25 години, германският народ започна една борба. Русия беше тогава най-силният ни противник. Срещу тогавашна Германия можеше да бъде мобилизиран един цял свят. И тя влезе в борбата и извърши чудеса на геройство. И Провидението беше над нашия народ. Годината  1914 освободи германското отечество от опасността от неприятелски нахлувания. В 1915 ; година положението на Райха беше подобрено. В 1916, в 1917, година след година, борба след борба. По някой път изглеждаше, че всичко вече рухва, и, като по чудо, винаги отново Райхът биваше спасяван. Германия даде тогава изненадващи примери за своята сила. Ясно бе, че тя бе благословена от Провидението.

Но тогава германският народ се показа неблагодарен. Той започна да се надява на обещанията на другите, вместо да гледа с доверие на своето собствено бъдеще и с това на своята собствена сила. И на края, в своята неблагодарност, той се разбунтува против собствения си Райх, против собствените си водачи. И тогава Провидението изостави германския народ.

Оттогава аз не съм гледал на тази катастрофа като нещо незаслужено. Аз никога не съм се оплаквал, че Провидението ни е сторило с това, може би, една несправедливост. Напротив, аз винаги застъпвах схващането, че ние получихме от Провидението само това, което, в края на краищата, сами си заслужихме. Германската нация беше неблагодарна. За това на нея бе отказана последната награда!

Това, обаче, не ще се повтори още един път в нашата история!

Доказателството за това бе дадено вече от Националсоциалистическото движение. В 15-те години на неговата борба дните съвсем не са били пълни изключително с блясък и победи. Често пъти това бяха тежки, пълни с грижа времена. Нерядко противниците ни ликуваха над нашето унищожаване. Обаче, Движението ни се оказа здраво, с радостно и твърдо сърце то се съвземаше винаги, изпълнено с доверие към необходимостта на нашата борба и предлагаше отново на противника своите гърди, докато на край го победи.

Днес, обаче, това с задача на германската нация! 80 милиона сега са притеснявани. Срещу тях стоят точно толкова противници, тези наши 80 милиона имат днес една превъзходна вътрешна организация, най-добрата, която може да съществува. Те имат, силна вяра и имат съвсем не най-лошото водачество, а - както аз съм убеден - най-доброто.

Водачи и народ са днес уверени, че не може да има разбирателство, без едно ясно провеждане на нашето право. Ние не желаем, щото, може би, след две, или три, или пет години, спорът за нашите права да избухне наново. Тук се разисква за правото на 80 милиона, не за правото на една партия или на едно движение.

Защото, какво съм аз? Аз не съм нищо друго, германски народе, освен твой говорител, защитник на твоите права!

Народът ми дари своето доверие! Аз ще се покажа достоен за това доверие! При това, аз не ще гледам на себе си и на околния свят, а ще отправя поглед към миналото и към бъдещето. Аз желая да остана с чест пред миналото и бъдещето, като заедно с мене остане да живее и германският народ в чест.

Днешното поколение носи съдбините на Германия, бъдещето или погрома на Германия. Нашите противници днес крещят открито - Германия трябва да рухне! Обаче, Германия може да даде само един отговор -

Германия ще живее и за това Германия ще победи!

В началото на осмата година от националсоциалистическата революция ние се обръщаме с нашите сърца към нашия германския народ и неговото бъдеще.

На това бъдеще искаме да служим, за него искаме да се борим! Ако е необходимо, готови сме да паднем, но никога не ще капитулираме, защото Германия трябва да победи и ще победи!

Зиг-хайл!