Изродено космополитно или здраво национално изкуство?

Реч, произнесена пред Конгреса на културните сдружения на 19 юли 1937 г.

 

Към явленията, които придружават намиращия се зад нас културен упадък, принадлежи и ненормално умножената литература върху изкуството. Този процес прилича твърде много на прилежното теоретично занимание на слаби и прости хора с онази свобода, която те превъзнасят в песни и поетически фрази, но без да се опитват сериозно да я постигнат на дело.

Те не само са убедени, че по този свой начин на действие, във всеки случай твърде платоничен, действително могат да служат или да бъдат полезни на свободата. Не, те намират в това едно вътрешно задоволство, което им е напълно достатъчно.

Така те изживяват великолепния факт на една действителност само като сън, в който, обаче, се чувстват толкова по-добре, колкото повече могат да го възпяват. Те носят търпеливо робски окови, но говорят за красота на „свободата”. Те се държат покорно, но витийстват гръмогласно, с войнствени бойни викове, за героизъм, за мъжествена борба и за победа!

Колкото повече, обаче, се задълбочават в тези свои видения, толкова повече започват да мразят и да преследват всекиго, който, като е познал истината, им противопоставя констатацията, че свободата чисто и просто не е налице и че героите би трябвало тепърва да възкръснат, за да я извоюват.

Ние в Германия преживявахме в продължение на петнадесет години този вид политико-буржоазно самозадоволяване и не малко страдахме от него! В продължение на петнадесет години те писаха и говориха за международно право, за равноправие, за човешки права изобщо и се държаха така, като че ли чрез техните приказки и писания всичко това се осъществява, или поне се доказва неговото съществуване. По този начин те се опитваха да измамят - съзнателно или несъзнателно - себе си и другите относно суровата действителност.

Горко на този, обаче, който се осмеляваше да противопостави на тази фата моргана грубите факти! Затова и никой не е мразил походната стъпка на националсоциалистическите дружини повече от ония, които непрестанно се интересуваха за „национална свобода” и говореха за „годност за военна служба”. Защото тяхната борба беше един хубав и, преди всичко, безопасен сън, докато целта на другите можеше да бъде постигната само чрез тежки жертви. В техния свят достатъчно беше да се говори. За да влезе в другия свят, обаче, човек трябваше да действува!

Оръжията на тези буржоазни певци на свободата бяха, в най-лошия случай, мастилото и писалката. От националсоциалиста, обаче, бяха изисквани хиляди лишения. Но от борбата на националсоциалистите дойде постепенно действителната свобода. Една свобода, която не е резултат на поетични наблюдения, а на тежки политически борби. Затова и нейните съставки не със съчинения или уводни статии, а исторически установени събития и, заедно с това, постижения. Естествено, обаче, по-трудно беше да се дойде до един 16 март 1935 г., или да се завземе Рейнската област, отколкото във вестници или в литературни брошури да се занимават с теоретически съчинения върху истинската същина на действителната свобода. Но, от гледище на историята, сигурно ще бъде взето под внимание само фактическото, т. е. исторически погледнато, от решаващо значение не е политическото желание или теоретичното съзерцание, а политическото постижение, сиреч делото.

И в областта на културния развой работата не стои иначе. Както политическото възстановяване можеше да дойде  извън литературните  разглеждания, само  чрез позитивно творчество, така и културното възраждане не може да се изчерпи с уводни статии, критики върху изкуството, наблюдения върху изкуството или монографии върху изкуството, а трябва да води към едно позитивно културно постижение. Какво щеше да прави цялата наша литература върху изкуството, ако миналите столетия, дори хилядолетия, не бяха й дали конкретно материални основи за нейните теоретични размишления? Но как би могло човечеството да говори в бъдеще за едно обогатяване на своя културен живот, щом като, вместо увеличаване на фактическите културни постижения, ще е настъпило само разширение на обема на литературните разсъждения или наблюдения?

Затова човек не може да говори за културна политика ако под тази дума разбира само така нареченото духовно теоретично занимание с.ъ културни въпроси.

Не! Задачата на една културна политика, точно както в областта на общата политика, се състои в ръководството към нови, в този случай „ културни постижения! Тези постижения, сиреч резултатите на действително творческата работа, ще бъдат след това събрани и по-късно, може би, още веднъж преценени, и ще могат в продуктивни времена да дават, на вероятно и тогава все повече размножаващите се литератори, необходимите нови теми за писане. Това обаче, в никой случай не би могло да стори така нареченото културно-политическо желание, защото то може да бъде преценено само в момента, в който започва да се въплъщава в дело. Едва тогава то действува субстанциално и може, при известни обстоятелства, да бъде смятано за възможно обогатяване културната съкровищница на един народ, или пък да бъде отхвърлено, като недостойно за нея.

Затова и културната история на миналите векове е само регистриране на културни постижения, а не предаване на културни мнения или пък на никакво културно желание! Онова, което е било мислено, говорено и писано на този свят, може само дотолкова да претендира за своя самостоятелна цена, доколкото самото то, като чисто духовна работа, представлява принос към общата наличност на духовни, а, заедно с това, строго погледнато, и на научни познания. Културата на народите, обаче, и без това се обуславя твърде много от фактически постижения, така че духовни разсъждения не биха могли да минават, например, за заместители на липсващи културни творения в областта, да речем, на музиката, литературата или на приложните изкуства.

Впрочем, не е възможно да бъде точно изразено с думи или описания окова, което се удава, например, на човешкия глас да изрази в песен, или което се удава изобщо на музиката. Защото и музиката е един език на народите. Тяхното съдържание и техните изразни възможности са също тъй своеобразни, както и незаменими. Точно музиката предава със своите средства възприятия, които не биха могли да бъдат нито разказани, нито описани със същото дълбоко проникновение! Колко по-чудна е, обаче, изразената възможност на този език, това може да се разбере по трудността на изучаването и разбирането на музиката.

Ако на нормалните, повече технически изразни средства на словото и на писмеността, все пак може да се удаде да хвърлят между цели народи мостовете на едно всеобщо научно разбирателство, те се оказват, в сравнение с музиката, почти напълно негодни като средство за тълкуване на много душевни вълнения и възпрятия. Затова и най-висшите музикални творения са всеобщо разбираеми само за един малък кръг от нации и, специално, само за ония избрани между тези народи, които, благодарение на своя еднакъв произход, макар и криещ се в най-древното минало, притежават все още една обща антена за възприемането на тези най-изтънчени излъчвания на душевните възприятия.

Наистина, високото постижение в изкуството е най-рядката благословена проява на една вътрешна склонност или на една особена способност, с които е надарен един народ, и затова то е и най-красноречивото доказателство за едно по-високо предназначение, дадено на един народ още в люлката му. Защото времето не може да роди никакво произведение на изкуството, а хората го създават, благодарение на това вътрешно предназначение, и то така, както го виждат или чувстват, или както ухото им го възприема.

Така например, към първите човешки стремежи в областта на изкуството спада опитът да бъде предадено в образ и по форма собственото Аз, сиреч тялото на човека.

Още дълго време преди словото да е било намерило изразните възможности за обхващане в думи образа на най-висшето земно същество, творчески надареният човек се е опитвал, чрез рисуване, да запази и да предаде по-нататък впечатлението от общия образ на себе си и на своите околни.

Но тук ние виждаме колко малко общо имат способностите в областта на изкуството, с даденото фактическо състояние на хората сами по себе си, и колко много тези способности са специална дарба на малцина способни народи и на техните особено надарени синове.

Защото всяко същество на тая земя трябва, или би трябвало, да чувствува само себе си като съвършено. Но дори и между човешките раси, само на малко от тях е дадено да намерят подходящ художествен израз за това свое телесно съвършенство. Не защото гръкът е бил красив, на него се е удало да представи в картини и в пластика своето красиво тяло, а защото на гръка е било дадено да чувствува тази красота, сиреч съзнателно да я опознае, и след това да я изобрази. Само на това трябва да се отдадат майсторските произведения на античното изкуство. Има, без съмнение, негърски племена с един просто класически хубав, хармоничен строеж на тялото, но, въпреки това, на тях липсва висшата способност да ни възпроизведат в картина, макар и само приблизително, своето собствено Аз. Затова, колкото и красиви да са били някои народи, сиреч колкото целесъобразно да са били оформени в своето телосложение, от решаващо значение е било, все пак, това -дали им е била дадена онази дарба, която им е потребна, за да опознаят съзнателно своята красота и да я възпроизведат съобразно с това. Повечето, обаче, не са опознали нито благородството на своята собствена фигура, нито формите на околния свят, нито пък им се е удало в смисъла на едно творческо виждане, да намерят необходимата сила за едно възсъздаване на тия  впечатления.

Това прави да проличи най-силно голямата благодат, която е дадена на народите с артистични способности. Обстоятелството, обаче, че това изкуство е дадено само на отделни раси, в един най-висш смисъл, а не и на мнозинството, може само да засили значението на неговата стойност. Защото така срещу една голяма маса културно слаби народи - понеже са в творческо отношение безплодни - стоят няколко други народи, които от най-древно минало са свързвали познанието на изкуството със способността за художествено творчество.

Но не само културните народи са в малцинство по отношение на културно неспособните, ами и между самите тези народи има пак само няколко отделни, които, като благословени избраници, са получили от Провидението интуитивната творческа сила за запомняне и възпроизвеждане на миналото.

Както във всички области на живота винаги отделни хора са откриватели на нови познания и извършители на нови постижения, така е и в областта на културата. Любов и страдание може да сближават или да разделят двата пола в милиони същества, но, може би, само на едното ще се удаде да почувствува по-съзнателно закономерно оформената сила на красотата на мъжа и на жената и, с водена от едно по-висше ръководство ръка, да възпроизведе нейните душевни проблеми, така правилно да ги възпроизведе, че по сетнешни поколения - запознати, например, благодарение на създадените между това анатомически познания, със строежа на това тяло - могат само да се удивляват на чудото на една статуя, която, създадена преди две хиляди и петстотин години, дори в научно отношение не може да бъде надмината от никой анатом на днешното време.

Но това важи не само за възпроизвеждането на човешкото тяло или на останалия видим свят. Не, много по-силно се проявява тази благословена сила на отделното творческо същество в областта на музиката и в областта на строителното изкуство. Материалите, които служат като материи за строителното изкуство, се намират почти навред. Те се намират и са се намирали почти еднакво на разположение на всички народи, по вечните пътища на странстванията на човечеството. Също и естествените нужди, поне до известна степен, са били дадени природо-съобразно, еднакво за всички раси.

И въпреки това, колко различни са разрешенията! Колко малко народи са осъзнали някога намиращите се в тези материали възможности за подобряване на тяхното собствено съществувание и колко различно е било това осъзнаване!

Или - какво разстояние има между най-висшите музикални постижения на едно първобитно негърско племе и Деветата симфония или „Тристан”!

Какво неизмеримо голямо разстояние има между величавите, блестящи строежи на културно издигнатите антични народи, от преди две хиляди и петстотин и три хиляди години, и жалките къщурки на многобройни раси, които, при това, живеят в тях и в днешни дни!

Къде е останало тук времето като творчески фактор? Това са благословени от Бога отделни народи, чиито способности са също тъй извън времето, както е и неспособността на другите.

Но, когато ние съзнателно противопоставяме тези културно творчески раси на другите, правим това, за да можем, по този начин, от противоположностите между постиженията да извлечем една мярка. Защото само благодарение на противоположностите ние придобиваме познание за великото и нищожното, за светлото и мрачното. В страхливците се крие причината за достойното оценяване на героите. По глупавите се измерва степента на мъдростта. Мързелът ни учи да ценим правилно значението на трудолюбието. Хаосът ни показва благодатта на реда, а над варварството се издига щастието на една човешка култура.

Затова културните народи са били винаги противоположност на некултурните нации точно тъй, както у самите тях пък човекът на изкуството е сам всред масата от равнодушни към изкуството или изобщо неразбиращи изкуството хора. Причините за това, обаче, се крият в следното - геният се различава от масата по това, че той винаги предугажда несъзнателно истини, които едвам по-късно идват в съзнанието на обществото.

Може да се случи също така, щото духовната светкавица на отделния човек веднага, още в момента на прогласяването на новооткритата истина, да се стори на едно общество като нещо напълно сигурно. Колкото повече, обаче, геният изпреварва в мислите и творенията си своето време, толкова по-трудно е да бъде разбран. Затова, на първо време, броят на покорените от неговото познание или от неговото творчество хора е винаги малък, и тежко и горко, ако неподвижност и равнодушие, съчетани със себичност, издигнат изкуствена преграда срещу него и неговите творения! Тогава е възможно да изтекат много столетия, преди човечеството да може да последва такъв единичен щурмовак. Най-висшите творения на гения в областта на изкуството, обаче, понеже техните корени се намират често пъти само у един народ те могат, общо взето, да бъдат заслужено преценени само от еднаква общност. Чрез едно такова ново постижение, тя изведнъж се събужда от дълбокия сън на безсъзнателното и преживява една самопонятност, във формата на едно вече осъзнато познание. Но както всеки гений е предтеча по пътя към познанието на нещо действително, същото важи и за наистина големия човек на изкуството. Античният ваятел, който е дал форма на човешкото тяло в чудна красота, е дал на целия свят, независимо от всякакво описание, една представа за онова, което се оказва правилно, сиреч действително - според едни по-късно появили се изследвания на така наречените точни науки. Тази действителност обаче, е равнозначна на най-висша целесъобразност.

Още 2 500 години преди нас този каменоделец, наблюдавайки околния свят, е прозрял човешкото тяло така, че днес трябва да се признае, според всички познания на нашите анатомични изследвания, че това тяло е изобразено, в най-висшия  смисъл на думата, природосъобразно. Тук, обаче, се крие смисълът на онова, което ние означаваме с думата „изкуство”, именно способността при гледане и при изобразяване да схванем една действителност на  времето - сиреч, като изпреварим настоящето - и да я възпроизведем с най-подходящите за това средства. Докато обикновеният учен възприема намерени познания и като прави, може би, предпазливо, една крачка по-нататък, извежда от себе си едно ново познание и го прибавя към вече наличните, човекът на изкуството прескача често пъти с хилядолетия познанията на своите съвременници, по време и обхват. Статични закони биват възприемани съзнателно от човека едвам две хиляди и три хиляди години по-късно, напълно по пътя на познанието, и утвърждават строителни форми, които, навремето, изхождащи от интуитивната способност на един човек да предугажда, още тогава еж намерили своето въплъщение като произведения на изкуството. Следователно, онова, което още преди хилядолетия е било подарено като изкуство на хората от един определен народ, или на членовете на едно семейство от народи, намира сега своето потвърждение, в смисъл на съгласуване с природно необходимите или дадени конструкции, които са предизвиквали човешкото удивление просто чрез своята красота и които микроскопът сега открива като строителни елементи на определени тела.

Може би, един ден музиката, със своите звуци, по пътя на трептенията, ще доведе до закономерни числени образи, които ще разрешат загадката на дълбокото душевно въздействие на тази сила. Човекът на изкуството обаче, който със своите звуци е възсъздавал или сгромолясвал един свят, не е изчислявал като математик никакви трептения, а, благодарение на едно благословено от Бога предугаждане, интуитивно е намерил своите акорди и хармонии, които покъртват милиони хора като най-висше изкуство, без тия хора да могат да си дадат ясно сметка за последното „защо”.

Също и в този смисъл благословеният от Бога човек на изкуството е пионер по пътя на човека към често пъти най дълбоки точни познания, без да съзнава по-сетнешните реални доказателства или основания за правотата на своите предчувствия. Защото той изпреварва, може би, най-много хората!

И затова неговото постижение трябва да бъде чествано като действително дело на изкуството, като най-висше постижение на неговия народ. Така, обаче, това принадлежи и към най-ценните части на наследственото притежание на една нация.

Каквито материални блага и да придобиват народите в частност, това няма никакво значение, в сравнение с ценностите на истинските културни постижения. Само лишеният от мисли дребен еснафин не може да проумее огромното значение на този факт. Но ако бихме рекли да премахнем от общото национално богатство на нашите народи всичко онова, което, като културно постижение, на първо време не изглежда да служи на никаква практична цел, тогава с един замах образът на нашия цветущ съвместен живот би се обърнал в пустиня. Защото всяко постижение в областта на изкуството на първо време не е имало практическо значение за съществуването на отделния човек. Но затова пък е било една от ония допълнителни ценности, които единствено са могли да извадят окончателно човека от областта на животинското. Ако днес, чрез някаква магическа сила, би било отстранено от нашата собствена страна всичко онова, което ограниченият хоризонт на нормалния гражданин на земята смята за необходимо или за изкуство, което не дава хляб, тогава нашите градове изведнъж ще се сгромолясат. Черкви, катедрали, великолепните постройки на нашия царедворски и буржоазен живот, музеи и театри, всички те биха изчезнали също тъй, както и последният стълб на уличното осветление или стените на нашите жилища, стъклата на нашите прозорци и всека картина от стената.

С една дума, на мястото на нашия богат и красив днешен свят би дошло нищото! И, може би, едва тогава човек би разбрал дълбокия смисъл на думите, че човекът не може да живее само от хляб. Затова не бива нито мислено, нито фактически да отстраняваме човека на изкуството от развоя на своя народ, или неговите художествени произведения - от нещата, които са собственост на нацията!

Но когато един учен говори за „национално богатството”, тогава трябва да ни бъде ясно, че това национално богатство, като не държим сметка за наличните творчески сили на един народ, в края на краищата, се състои в 95 на сто от неговите културни постижения и едва ли в 5 на сто от неговите така наречени материални ценности.

Но колкото и високо да сме длъжни да ценим културното богатство на един народ като нещо цяло, все пак, както в всяка друга област, трябва да бъде предприемано едно постоянно променяне, респективно заменяне и допълване на отделните обекти и работи. Разбира се, има човешки постижения, които с право могат да бъдат признати за „безсмъртни”, обаче те са произведения на творческата сила на съвсем малцина, на отделни хора, пръснати в хилядолетията.

Но когато техните постижения проникват със своето значение в по-голямата част на народа, те обикновено въздействуват, преди всичко, на по-надарените души, като ги подтикват към подражание. Така, към всяка от големите звезди върху небето на изкуството се прикачват, подобно опашката на някоя комета, по-голям или по-малък брой спътници или последователи, които, вдъхновявани от делото на големите, се мъчат и те, от своя страна, да продължат да работят в същата посока. Това, само по себе си, не е нито неприлично, нито вредно.

Защото винаги е голямо заблуждение да се мисли, че гениите биха могли да започнат да падат един ден по десетки хиляди наведнъж от небето. Те са били винаги самотни и ще останат вечно самотни. Но понеже е така, то и броят на техните творби ще се движи винаги в тесни рамки. Поради това, обаче, и кръгът на ония, които ще бъдат пряко ощастливени, например, от творенията на изобразителното изкуство, ще бъде също така винаги малък. Техните съратници, което ще рече всъщност само подражатели, се грижат за това, щото поне един отблясък от еднократните творения да падне върху по голям брой хора. Но, както при кометата светлостта на опашката се изгубва постепенно, успоредно с нейното разширение, за да премине накрай в общия мрак, така и последователите на гения, успоредно с увеличаващото се разстояние от него и с нарастването на тяхната численост, стават само слаби отражения на своя господар и майстор. Обаче те помагат за задоволяване нуждите и на широките народни маси за изкуство и за притежаване произведения на изкуството.

Така, предимно чрез тяхната дейност, постепенно се натрупва едно богатство от произведения на изкуството, което, разбира се, само рядко може да бъде мерено с марката, дадена от първообраза. Но, въпреки това, такива работи обикновено не са лоши. Напротив, като резултат на един честен стремеж, към подражание на добър първообраз, те са хиляди пъти по-добри от лъжовността на едно така наречено ново изкуство, чието единствено оправдание се състои именно в това, че такива неща до сега изобщо не е имало, но което няма на челото си белега на гениалното. Обаче, тази повече или по-малко солидна художествена покъщнина на една нация постепенно ще стане, поради все по-големия брой на подражателите и последователите, толкова обширна, че поне една част от по-малко значителните работи ще требва неизбежно да бъде отхвърлена, особено когато се удаде на една епоха, по пътя на механическата репродукция, да постави на местото на лошите подражания или нови творения, добри  копия  от  подобрите  първообрази.

Освен това, понеже в течение на столетията сигурно ще се появят нови гении, които от своя страна също ще намерят подражатели. В това отношение ще става един непрекъснат процес на изтласкване на личното притежание от произведения на изкуството, от нови произведения, които ще бъдат създадени. По този начин, обаче, вече се повдига въпросът за преценката на самото произведение на изкуството.

Този въпрос намира своя естествен отговор, за всеки отделен случай, чрез проявяването на онова, което е видимо преимуществено, сиреч по-добро. Защото това по-добро нещо, макар често пъти и след най-тежки борби с течение на времето, все пак постепенно ще си пробие път и ще изтика точно толкова от съществуващото по-рано пространство и внимание, колкото е потребно на самото него за утвърждаване на собственото му съществувание.

Но този въпрос е много по-мъчно да се разреши тогава, когато художественото имущество на нацията е застрашено от нахлуването на една нова вълна от произведения на изкуството, която не се явява света и оправдана поради собствената си художествена стойност, а по-скоро поради пристъпа на една в най-дълбоката си същност груба, не художествена продукция, която се лансира, пропагандира и насърчава поради общосветогледни или политически съображения. Такъв беше случаят в нашите днешни времена.

С всичките въпросни творения, изкалъпени от нашето така наречено „модерно изкуство”, нито пет на сто не биха могли да завоюват каквото и да било място в художественото имущество на германския народ, ако не биха били препоръчвани на общественото мнение, дори налагани, от една пропаганда, която няма абсолютно никаква връзка с самото изкуство, а е политически-светогледно ориентирана, или е провеждана от политически фактори с подобни разбирания.

Колко дълбоко е отвращението на народа от такова едно „обогатяване” на неговото изкуство чрез такива продукти, могат да разберат всички от впечатлението, което оставя у посетителите разглеждането на изложбата „Извратено изкуство” в Мюнхен.

Все пак, въпреки това, на една умела, дори изпечена еврейска културна пропаганда се удаде да наложи с брътвежите си тези творения, ако не на здравия отделен човек, поне на неговите така наречени „призвани художествени повереници”, да ги промъкне в нашите галерии и по този начин, в края на краищата, все пак да ги натрапи на германския народ.

Тук не може да се говори за един естествен процес на изтикване на остарели и, следователно, повече или по-малко бледнеещи произведения на изкуството, чрез блестящи нови работи, а за едно изнасилване на художественото чувство и на националното художествено наследство, от страна на известен брой измамници, които, явявайки се като масово явление, с дръзко чело твърдяха за себе си, че представляват творческия тип на едно ново, „модерно” изкуство.

Доколко е успяло това дръзко нападение над нашата култура и над нашето национално художествено наследство, всички вие можете да видите. По откупките, които са правени с държавни пари или с други средства от обществен характер.

Да се очисти сега националното културно имущество от тия произведения, това е свещен дълг на едно политическо ръководство, което сме та само за себе си, че се намира в най-рязко противоречие с ония декадентски сили, които са натрапили на германския народ тия творения!

От тук за нас произлиза наложителната необходимост да подлагаме твърде често на критическа преценка стойността на художествените произведения.

Като говорим сега за стойността на художествените произведения, нека вземем в съображение първо факта, че най-големите художествени постижения на човечеството са изпреварвали своето време, което ще рече, че по време  на своето  създаване те са били гледани от голямата  маса  на гражданите най-вече като нещо ново и повечето пъти са били веднага разбирани само от една ограничена част, а след това е требвало да си извоюват постепенно всеобщото признание.

Дори белег на най-висше художествено постижение е точно това, че чрез такива произведения е правена една крачка напред в несъзнателното познание на фактичното, докато останалият свят е можел да следва по този пътя едвам постепенно.

Правото за изтикване на съществуващи постижения в изкуството може да бъде признато, обаче, само на такива нови произведения, които въплащават в себе си една по-голяма истина и по този начин отново ще изпреварят общото познание и разбирането на тяхното време.

Във всеки случай, в това отношение има понякога и едно ретроспективно изкуство, само че то има само дотолкова право на съществуване, доколкото в него се проявява отново едно вече изгубено расово осъзнаване. Когато, в течение на развоя на едно изкуство, художественото произведение е изгубило вътрешното съотношение към собствената си кръв следователно и към собствената расова стойност и към собственото расово чувство, поради някои чужди, не народностни влияния, то може чрез възстановяване на тази първопричина връзка, да настъпи подновяване на художествените постижения.

Тогава се създава връзка с творенията на една минала епоха, та оттам да се потърси отново правият път напред. Без това, обаче, всеки развой на изкуството в обратна посока е погрешен развой. Защото той отвежда културните постижения в една епоха на най-далечното минало, дори и ако това минало, в своя тогавашен уровен да е еднакво с уровена на незначителни раси на настоящето. Твърде е възможно, следователно, „примитивното изкуство” на днешно време или, по-добре казано, изкуството на така наречените примитивисти, в което ние можем да съзрем само карикатури, каквито и днес още фабрикуват разни негърски племена, да е идентично с много отдавнашни творения  на  изкуството на нашия собствен народ. Това е не само вероятно, но даже и сигурно.

Защото нивото на тези рисунки отговаря, както казах вече веднъж, на рисуването не само на пет, шест или седемгодишни деца, но и на средното ниво на най-добрите постижения, които може да е имал нашият собствен народ преди двадесет, тридесет или, може би, дори петдесет хиляди години.

Смисълът на едно почистване на нашите културни наличности не може да бъде този - постижения на едно напреднало време да бъдат замествани с отдавна надминати работи на една твърде далечна епоха, а още по-малко да бъдат изтиквани от тях. Затова, при преценката на едно произведение на изкуството, върховният принцип винаги трябва да бъде този - че по времето на своето появяване това произведение на изкуството трябва да означава напредък, а не връщане назад.

Затова аз мога спокойно да призная за художествено произведение една сама по себе си примитивна работа, която е създадена преди две хиляди години, но веднага трябва да отхвърля същата тази работа, когато един днешен, така наречен, човек на изкуството иска да я натрапи на съвременниците си като израз на нашето време.

Аз виждам една особена опасност в думата ^божествено” или „културно” съзнание. Художествено или културно съзнание не може да означава стремеж назад към постиженията на отминати векове, а би могло да означава само отново намиране на, може би, още по-рано изгубения път на едно собствено, обусловено от расата и кръвта, а, следователно, и естествено, развитие на изкуството и на културата.

При това, обаче, требва да се разбере, че истинският човек на изкуството никога не си е налагал съзнателно едно така наречено „стилистично” ограничаване при оформяването на една художествена воля, а че това изглежда да е било така схващано едвам в очите на следващите потомства. Архаичното произведение на изкуството не е продукт на една тогавашна определена стилна воля, а е резултат на тогавашното най-високо постижение, следователно, е последният израз на тогавашното виждане и на възможността това виждане да бъде превърнато в художествена материална форма. Затова това, означавано от нас като архаично, изкуство беше едно време най-висшата истинност, към която се стремяхме, обаче неговото грубо повторение в днешни дни е една във висша степен не художествена лъжа.

Но когато резултатите на най-високата художествена одареност са далечно предчувствие за действителността на бъдещето и дават образ на това предчувствие, тогава бързото изпреварване на общия вкус винаги е дело само па най-редки художествени явления, т. е. най-висшата художествена одареност се отличава винаги чрез крайно усамотение.

Затова едно истински епохално ново постижение в изкуството винаги ще бъде Само дело на един отделен, надарен човек, който ще живее духовно в бъдещето далеч от останалото човечество, и никога няма да бъде резултат на едно общо средно колективно постижение.

Трябва предварително да се знае, че между най-големия гений и най високата численост има едно вечно противоречие. Геният е единичната личност, а масата остава само онова, което е средно. В това се крие, обаче, най-силното доказателство за безсмислието на нашето така наречено „модерно изкуство”, защото то съзнателно се опитва да замени голямото постижение на гения с едно, така наречено, „масово постижение”! Това ще рече, следователно, че пред народа излиза не едно блестящо дарование, за да му подари новото произведение на изкуството, а че безброй кърпачи фабрикуват най-долнокачествени творби и започват да си служат с количеството срещу редкостта на действително вечното изкуство!

Така нареченото „модерно изкуство” показва, следователно, като свой коз една обща групова работа. Затова, обаче, то не е нито модерно, нито пък изобщо е изкуство. Защото би могло, най-сетне, да има един нов и, поради това, нека речем, модерен човек на изкуството, но не може да има едно изкуство от випуска 1937 или 1940 година.

На геният, обаче, който ощастливява света с едно действително ново културно творение, познанието на съществуващите художествени ценности по отношение на техния вид и техника, лежи, като самопонятна предпоставка, дълбоко в кръвта му, в разума му и в неговата подготовка. Той владее напълно вече съществуващата техника и, като се крепи върху нея, оформява новото произведение на изкуството, което, ако е изпреварило разбиранията на съвременниците, възможно е да добие всеобщото одобрение едвам след няколко десетилетия или дори столетия.

Онзи човек на изкуството, който действително е призован за най-високи постижения и е творчески надарен, дълбоко овладява, по смисъл и техника, създаденото до негово време и оттам нататък развива своето собствено творчество.

Тези творчески надарени хора са само изключения. Но само те обогатяват истинската културна съкровищница на човечеството. Заедно с това, обаче, те са и най-толерантните почитатели на постиженията на миналото! У тях живее непоколебимата вяра в стойността на тяхното собствено творчество. Затова те не страдат от страха, че ще бъдат засенчени от миналото. Напротив, те се радват, че могат да наредят своето творчество в тази изложба от постижения на минали и настоящи величия, и са убедени, че чрез своята собствена работа ще си извоюват едно почетно место в тази галерия на безсмъртни предци.

Техните последователи и подражатели обикновено по-мъчно обръщат внимание върху себе си и едвам тогава започва борбата между техните творения, които са само средни постижения, и подобни творения на миналото. И в това отношение правилото е, че от домовете и от паметта на хората бавно ще изчезнат по-дребните творения, но само за да сторят временно място за новите творения. Само действително великите творения остават винаги запазени и са сигурни в едно трайно зачитане. Те не страдат и от величината на тяхната численост!

При оценяването на едно художествено произведение, отнапред ще трябва да се вземе под внимание задачата, която е била поставена или се е мяркала пред съзнанието на художника, както и материалът, който е бил на негово разположение.

И в това отношение всяко произведение на изкуството се определя и обуславя от много явления на своя околен свят. Човекът на изкуството не живее в празното пространство - това обаче, правят много често неговите критикари! Той не само твори, а и сам бива движен. Още самата причина за създаването на художественото произведение - поръчката - често пъти е от решаващо значение за резултата. Схващанията на съвременниците, исторически познания, културно-исторически знания - всичко това също помага за създаването на едно творение.

Невъзможно е да бъде отхвърлена картината на един майстор от XVII столетие, само защото, поради неговото ограничено културно-историческо познание за римския живот, са допуснати множество стилови несъобразности, които ние знаем днес и които нашето око забелязва. В такъв случай, ние трябва да пристъпим към произведението на изкуството, изхождайки от едно по-високо гледище. Съществува един респект не само пред национално-материалните съкровища на един народ, но и пред културните съкровища изобщо. И този респект трябва да бъде проявявай даже и тогава, когато някои схващания на настоящето не се съгласуват вече с миналото, което обуславя художественото произведение или което е представено чрез самото произведение.

Преди всичко - всяко мощно произведение на изкуството носи в себе си своята собствена стойност. То не може да бъде мерено с друга мярка.

Невъзможно е през 1940 г., като изхождаме от едно определено политическо или светогледно становище, да си изработим една мярка, която след това да прилагаме към светогледното съдържание на художествените произведения от минали времена и, било да утвърждаваме, било да отхвърляме тези произведения. Както не е възможно да признаваме или да осъждаме своите предци, съобразно с техните особени становища към проблемите на тогавашното време, също така не е възможно да не искаме да признаем едно произведение на изкуството просто затова, защото предаденият или представеният в него идеал на тогавашното време, не задоволява вече нашите днешни схващания или, може би, дори им противоречи.

Понеже в много случаи творящото изкуство трябва да се обръща към събитията на своето време, би трябвало винаги, когато един следващ период дойде до нови схващания, да бъде премахвано общото, художествено постижение на предхождащата епоха. Невъзможно е, обаче, да отречем античното изкуство, например затова, защото е било езическо, а между това е дошъл един християнски свят.

Също тъй е невъзможно да бъде отхвърлено едно християнско изкуство, защото между това, някои хора и по отношение на него не са в пълно съгласие! Не е право да бъде прилагана, по отношение на големите културни творения на мощни герои на изкуството, мярката на господствуващите в момента схващания, които често пъти са твърде много обусловени от времето.

Само едно същество, което няма никакви художествени заложби, може да прибегне до такова невъзможно отнасяне. Но не е само това - една такава постъпка означава още и липса на почит към нашето велико минало, а, освен това, и една историческа ограниченост. Само, един човек, без никакъв респект към националното ще осъди Моцартовата „Вълшебна флейта”, защото в текста си тя, може би, стои в противоречие, с неговия светоглед. Също така, само един несправедлив човек може да отрече Рихард Вагнеровия “Пръстен”, защото не отговаря на християнските схващания, или Вагнеровите „Танхойзер”, „Лоенгрин” и „Парсифал”, защото те пък изглежда да не са издържани, съобразно с някои други познания. Великото произведение на изкуството носи в себе си една абсолютна стойност.

Тази стойност не се измерва с мащаба на едно схващане, което е повече или по-малко обусловено от времето и съвсем, „не засяга произведението на изкуството като такова.”

Впрочем, ако всяко поколение би претендирало за себе си да има правото просто да изкоренява произведенията на изкуството от тяхното политическо светогледно или религиозно минало, тогава всека политическа промяна би означавала бързото унищожаване на всяка култура, която е израствала в друга политическа обстановка. Това е, обаче, също тъй безсмислено, както безсмислено би било при едно националсоциалистическо стопанско схващане да бъдат унищожени всички материални ценности, които са били създадени и натрупани в течение на вековете, когато са господствували не националсоциалистически идеи.

Изкуството не може да бъде оборено чрез литература, чрез речи или писания, а само чрез по-добри постижения. Музиката може да бъде оборена само чрез музика, поетическото изкуство - само чрез поетическо изкуство, строителното изкуство - само чрез строително изкуство, танцът - само чрез танц, скулптурата - само чрез скулптура, но никога чрез литературни разсъждения!

Защото, ако това би било възможно, тогава човек би могъл просто да изтръгне из съкровищницата на един народ постиженията на изкуството, без да бъдат те заместени с други. В действителност, обаче, това не би значило нищо друго, освен постепенно да бъде разрушена културната съкровищница на един народ и на нейно място да остане празно пространство.

Дори наглед най-отживелите културни творения не могат да бъдат премахнати от една настъпила след тях пустота, която, в краен случай, може да бъде изпълнена още с брътвежите на литературни писачи. Те могат да бъдат повалени и заменени само чрез нови, и то по-добри творения.

Затова, при всяко преценяване на изкуството, върховно повеление е задължението да се спазва най-голяма толерантност по отношение на истински великите културни творения на миналото. Едно велико време ще може да си позволи да се отнася към работата на предците, както политически, така и културно, с онази почит, с която то самото желае да бъде почитан един ден от потомците неговият век. Нещо повече, то ще се помъчи да противопостави на своите собствени постижения, за сравнение, постиженията на миналото и, след това, ще предостави на потомците да направят своята преценка и, ако е необходимо, да направят потребния в такъв случай избор. Това ще бъде най-гордият белег на едно наистина велико творческо време. И то ще бъде съдено един ден не по онова, което е разрушило, а по това, което самото то е изградило и създало!

Нека всеки отделен човек, в такова едно време, си спомни, че само гениите творят по-голямо, по-добро, по-ново нещо, и че печалното проклятие на Херостратовците е да събарят и да горят старото. Затова, когато днес говорим за преценка на изкуството, ние искаме, с една дума казано да разбираме под тази преценка на изкуството страхопочитателния респект пред всички искрени, големи постижения на нашето минало.

Най-добра преценка, обаче, можем да направим чрез върховни собствени усилия. Всички ние съзнаваме, че не е достатъчно само да запазим наличното, но че е необходимо и нашето време да даде един горд принос към това велико, към нашето национално културно имущество. Не е случайно, гдето в живота на народите времената на поетите п певците не винаги съвпадат с епохите на големи политически движения, на борби, конто решават съдбините на света.

Не само че на поета и певеца трябва да бъде даден най-първо историческият повод, който ще го вдъхнови за едно по-късно възвеличаване на действието или на личността. Не! Онова, което въодушевява творческата сила на човека на изкуството, може, в динамични времена, твърде лесно да изпълни и самия него с подбуждаща към действие енергия. Не винаги певецът носи в едната си ръка меча, а в другата - лирата. Твърде често, в години пълни с устрем и подем, хората с гореща кръв попадат в пътя на героите, докато иначе сигурно бяха останали в пътя на музите. Може би, най-висшата поетическа творческа сила е само една форма, в която се изживява живота на едно вече дадено жарко сърце, което иначе би увлякло със себе си и самия човек в борбата на живота.

Следователно, ако през последните години и десетилетия изглежда да е настъпило едно обедняване откъм големи поетически и музикални сили, тогава, редом с други причини, сигурно ще е от решаващо значение още и тази, че твърде много хора, които в своята душа са. артистично надарени, днес правят историята, вместо да я описват, сиреч сами са си избрали живота на герои, вместо да възпяват героите.

А пламенният дух на нашата младеж намира, от повече от четвърт столетие насам, достатъчно други възможности, за да се изживее, вместо възможностите на само пресъздаващото поетично преизобилие или на музикалното творчество.

Кой знае колко благословени от Бога хора на изкуството може да са се намирали между ония два милиона души, които, отчасти като младежи-доброволци, с песни на уста, и в смъртта си доказаха своето призвание за едно наистина артистично геройство! Но тогава Националсоциалистическото движение привлече тъй силно към себе си безброй хора, че те забравиха не само професията и положението си, но и жената си и децата си, за да се борят в редицата на новата общност за повдигането на своя народ.

Който се освобождава така от последните връзки с обикновения буржоазен околен свят, той може много лесно да се отрече и от едно художествено изживяване на своето силно Аз, без да е необходимо непременно да съзнава това. След свършването на тази борба със световно историческо значение, наличният силен напън на живота у някои млади мечтатели от само себе си ще потърси и ще намери отново един друг път за проява.

Но не изключително на това понятно обвързване на смели и млади хора към делото, което е по-привлекателно, трябва да се припише фактът, че през последните десетилетия изглежда да е настъпила една почти тревожна липса на художествени качества. Защото това намаляване можеше да се забележи още преди войната, макар че всред буржоазния свят преди 1914 г. имаше възможност да се намерят само много малки следи от героизъм.

Причината за още тогава проявяващата се липса на художествена и особено на творческа оригиналност се криеше по-малко в липсата на такива явления сами по себе си, отколкото в събития, които отчасти възпрепятствуваха тяхното проявяват, отчасти го премълчаваха за околния свят. Проклятието на така нареченото „модерно занимание „ с изкуството, което пропагандираха и вършеха литераторите, беше това, че точно чрез него, или се сплашваше, или се задушаваше всяка действително ценна нова сила.

Защото, както се подчерта вече, геният е винаги само едно изключение и, следователно, изолирано явление. Като такова, той винаги ще трябва да се издигне над известно солидно средно ниво на общи постижения. Затова неговата собствена предпоставка остава именно запазването на това здраво общо средно ниво като база и като почва.

Най-висшата оригиналност, обаче, е присъща само на малцина особено белязани хора. Затова и няма изкуство, което да произвежда върху подвижната лента все по-нови и по оригинални работи, а има само едно общопризнато солидно средно ниво, над което, след това, се издигат оригиналните творци.

Но те не правят това, за да изгаснат един ден безследно като самотни светила, а го правят като факлоносци, за да покажат и да улеснят за другите пътя на изкачването към тяхната собствена височина. По този начин, без сам да желае това, големият човек на изкуството почти винаги ще бъде майстор на една школа. Колко дребни могат да бъдат често пъти различията между него и неговите най-надарени последователи, това ние можем да познаем по трудността да установим,  допълнително и с положителност, произхода на такива работи. Колко често, дори най-грижливото проучване е принудено да допусне възможността, щото произведението да произхожда както от майстора, така и от неговата школа, сиреч от оплодената от него среда. Пък и къде би отишло човечеството, ако неговите просветени духове не биха намерили никакви подражатели, а само почитатели?

Нямаше да има никаква човешка култура, ако гениите биха светвали само като метеори и, след това, пак биха загаснали, без да оставят каквато и да било друга следа след себе си. Като гении те са пионерите, които не само вървят пред другите, но и увличат след себе си хората. Това не променя в нищо и не ограничава в нищо тяхната слава, а, следователно, и тяхното значение. Напротив, това само увеличава стойността на тяхната историческа работа.

Само по този начин човешката култура е била извеждана постоянно към все по-високо ниво, към което се мъчат да се приравнят сега и широките маси. Така се създава и един постоянно стремящ се напред поток, от който започват да просветват единични гениални натури, за да поставят на човешките стремежи нови цели.

Затова, всъщност, една ценна оригиналност може да бъде изисквана само от съвсем големи духове, докато средните хора, сиреч масата, и ония, които се занимават с изкуство, се движат обикновено в една очертана от гениите рамка.

Продължаващият няколко десетилетия литературен пристъп срещу това солидно средно ниво на едно занимание с изкуството води само към мошеничество в изкуството. Защото постоянно изискваната „оригиналност” не може да бъде намерена от масата на творците в изкуството чрез изстъпване напред - защото това е, както подчертах вече, дадено само на най-редки единични случаи, а чрез дръзко скачане назад!

Този път в обратна посока е лек и по него може да върви почти всеки, доколкото има на разположение само необходимата порция дързост или безсрамие, от една страна, както и нужното търпение или глупост - от друга страна.

Пътят, от свещено сериозната работа на нашите добри стари германски майстори, към големите художници на XVII, XVIII и XIX столетия, сигурно е бил по-труден, отколкото пътят от средното ниво на едно благоприлично изкуство на XIX век към примитивното драскотене на нашите, така наречени, модернисти, чиито продукти обикновено само затова обръщат внимание, защото имат началото си няколко хиляди години зад днешното време.

Това позорно развитие в обратна посока, обаче, извършиха престъпно нашите литератори. Те успяха, чрез постоянната употреба на думата „безвкусица” за всяко добро и, благоприлично средно постижение, да подхранват ония екзалтирани заблуждения, които може да изглеждат като интересно или дори феноменално развлечение за едно литературно равнодушие, но фактически са позорно връщане назад, един културен упадък, какъвто не е имало никога в по-раншни времена, но и не е могло да го има, защото никога дотогава на литераторите не е било признавано толкова безсрамно влияние над словесното и изобразителното изкуство.

Сега е забавно да гледаме как продуктите на тези, така наречени, „модернисти”, ни най-малко не биха могли да бъдат оценявани, например, като „оригинал”  или “оригиналност”. Напротив, всички тези така наречени модерни хора на изкуството са най-жалките и най-безпомощните копировачи на всички времена. Разбира се, те не копират благоприличното, а копират само глупостите! Те се надуват и  бръщолевят за  строителното изкуство на минали времена, въпреки тогавашното неизброимо богатство на форми и сами обедняват в подражанието на една веднъж намерена безсмислица, като стигат до тъпоумие. Докога ли си мислеха, че ще може да минава за особена  „оригиналност” вратите да бъдат поставяни вместо направо, отстрана на лицето на къщата, или стените, вместо да имат каквото и да било подразделение, да бъдат оставяни просто гладки, или да прилепват, вместо четириъгълни, триъгълни еркери, или да поставят прозорците, вместо статически правилно, не статични и погрешно при или около ъгъла? Щом като, обаче, на едно място бе поставено началото, макар и само с една такава безсмислица, веднага цели рояци от нашите литературно оплодени по-млади и по-стари творци в изкуството се спуснаха върху тази възможност за една нова, във всеки случай вече твърде евтина, оригиналност и я опираха много по-глупаво и бездушно, отколкото и най-лошият строител през XIX век можеше да копира някоя архитектура на ренесанса, която днес ни изглежда, може би, съвършено чужда.

Затова това литературно лаене срещу благоприличното и солидно средно ниво беше най-решителната причина за бавното отпадане на действително значителни и, следователно, водещи напред човечеството хора на изкуството.

Не може да се откаже, че в същата мярка, в която през XIX и към XX век, и през самия XX век литературата върху изкуството се увеличаваше, но броят на действително големите хора на изкуството започна да намалява! Не е ли трагично да се констатира, че през миналото столетие музикалните гении образуваха едно бляскаво съзвездие, докато след това постепенно, в непрестанната борба срещу литераторщината, до такава степен бяха похабени, че днес сме принудени да живеем в една действително застрашителна музикална пустота?

Ние получихме безброй сътрудници на духовните музикални списания, но изгубихме творческите композитори!

Като си дадем сметка за това фактическо състояние на нещата, тогава пред нас се разкрива пътя, който ние трябва да поемем, за да можем отново да достигнем до едно здраво изкуство.

Но, в края на краищата, пак не е толкова трагично, че в този момент съдбата ни е отказала, например, онова изобилие от композитори, които, особено в първите две третини на миналото столетие, затвърдиха славата на нашата германска музика. Затова тези композитори дадоха -слава Богу! - толкова много, че ние извършихме вече едно художествено дело, като поне предаваме на германския народ в най добра форма техните творения.

Защото, колко германци вземат никакво действително участие в големите музикални творения на нашия собствен народ или на сродните нам нации? Не живеем ли в един свят, в който една съвсем малка клика от преситени паразити отминава в сковаващо безразличие най-големите произведения на изкуството, поради липса на каквато и да било сродна дейност в друга някоя сродна област, докато безброй милиони хора - в душата си много по-отзивчиви - просто не намират възможност да дойдат, макар и само в досег, с тези творения?

Та колко германци изобщо познават големите майсторски постижения на нашето изкуство? И, преди всичко, колко германци са били изобщо съзнателно възпитани за едно вътрешно възприемане на тези творения? Не е ли един трагичен белег на нашето днешно време това, че в градове, които преди сто години са притежавали оперен театър с две хиляди места при едва 50 000 души население, днес същият този оперен театър, но дори с значително ограничен брой на местата, поради някои полицейски предписания за сигурност - все още стои като едничък самотен храм на висшето музикално изкуство, макар че броят на населението в града се е увеличил повече от двадесет пъти ? Чудно ли ни е, когато, при едно такова занемаряване на милионите маси на нашия народ, наличните художествени качества се губят просто затова, защото срещу тях никога не се е насочвал оня голям пристъп от живота, който тъй често е от решаващо значение за по-нататъшния развой на кариерата на отделния човек? Аз мисля, че пред германската история и пред своите потомци в културно отношение, днес ние не можем да правим нищо по-добро от това да се грижим със страхопочитание за всичко, що са ни завещали големите майстори от миналото.

И ако един съвсем малък кръг от преучени дегенерати не намира вече никакво удоволствие в първичността на това истинско германско изкуство, или няма вече никакъв интерес за него. Вместо това се стреми обратно към един “примитивитет”, който е близък на неговата собствена природа - именно тогава наш дълг е, без да им обръщаме никакво внимание, да водим широките и здрави народни маси към това наше германско изкуство.

Защото, обида за великаните на нашето минало е да допущаме, че те са живели, писали са стихове и са композирали музика, само за един малък слой корумпирани до мозъка на костите и покварени същества. Народът е твърде скромен и естествен, затова не може да не намери удоволствие в естественото величие на своите стари майстори.

Та попитайте масите, които посещават “Извратеното изкуство” и изложбата на германското изкуство, или които разглеждат творенията в нашите музеи - какво им прави по-силно впечатление. Попитайте тези здрави хора - и вие ще получите един недвусмислен отговор. Не питайте, обаче, ония външно и вътрешно бледи явления на една известна интелектуална декадентност! Защото те не са германският народ!

Ето защо, първата голяма задача на новия Трети Райх е, да се грижи внимателно за културните произведения на миналото и да се старае да запознае с тях широките маси на нашия народ. Но и това трябва' да бъде вършено с разбиране, с великодушие и разумно, защото съвсем ясно е, че измореният от дневната работа или измъченият от много грижи човек не винаги е в състояние вечер да възприема най-трудни художествени проблеми и да си ляга с тях. Който трябва да се бори с грижата, той има по-голяма нужда от смях, отколкото оня, комуто самият живот се усмихва. Затова и театърът трябва да служи не само на сериозната, но и на веселата муза и, сигурно, само известен процент от ония, за които една добра оперета все още е истинско произведение на изкуството, ще намери начин да разбере последната голяма опера.

Но от това не само че няма никаква вреда, ами то е дори хубаво. Същественото е, че ние се стараем да водим нашия народ отново по този път, чрез радости и красота, към възвишеното.

И ако един народ крещи, освен за хляб, още и за зрелища, това не е доказателство за неговата недостойност. Напротив, по-скоро би било доказателство за малоценността на човека, ако той би виждал единствено в зрелища и в пиене задачата и целта на своя живот.

Дали и доколко ние сме успели да засилим в германския народ любовта към театъра, а заедно с това и към поезията и музиката, това може да установи лесно сам всеки отделен гражданин. В това отношение, от 1933 г. насам, настъпи един обрат, който също означава революция.

Не напразно една от най-големите организации на всички времена бе извикана за живот, с хубавата цел, чрез радост да дава на хората сила[1] за жизнено утвърждаване, да ги учи да понасят мъжествено живота в неговите остроти, но и да посягат радостно към своето щастие.

Но който твърди, че чрез такова едно схващане на живота, се чувствува засегнат в своята предвзета душа, той може да е забелязал в съдебните процеси на изтеклите месеци, че е по- добре да даваш на един здрав жизнен нагон неговото право, отколкото да изнасилваш безразсъдно създадената от Бога природа.

Ако по този начин в някои области новата държава се проявява като съхраняващ фактор, в друга една област тя се явява вече и като творческа сила.

Никога в германската история не са били планирани, започвани и изпълнявани по-големи и по-благородни строежи, отколкото в наше време. А това е най-важното.

Защото архитектурата определя и пластиката, и живописта. Редом с музиката тя е най-мощното изкуство, което е открил човекът. И нейната чест беше отнета в продължение на десетилетия. Под мотото на “предметността” бе извършено нейното деградиране до положение на художественото безсмислие, дори до измама.

През течение на творческата нищета на един буржоазен, либерален век, обществените строежи се стопяваха все повече и повече, в сравнение с индустриалните заведения, банки, борси, универсални магазини, хотели и други такива буржоазни общности на капитали и частни интереси.

Но както националсоциализмът поставя над тия общества от частни интереси по-голяма общност на нацията, на народа, също така и той ще даде на тази народна общност предимство в представителните обществени строежи, наспроти строежите на частните лица. Това е от решаващо значение. Колкото по-големи са изискванията на днешната държава към нейните граждани, толкова помощна трябва да изглежда тази държава на своите граждани.

Когато се говори толкова често, за „народо-стопански необходимости”, тогава нека не се забравя, че повечето от тези необходимости представят тежки изисквания към жертвоготовността на един народ, без общността да може да види ясно и добре да разбере това нещо, поради което над нейните частни интереси трябва да бъде поставена една по-висша цел.

Затова няма голяма епоха в живота на народите, през която интересите на общността да не са се стремели да подчертаят своето превъзхождащо значение, чрез внушителното впечатление от големи архитектурни строежи. Именно постиженията и резултатите на този стремеж, са дали на човечеството истинския дух на общност и по този начин са осигурили предпоставката за създаването и запазването на човешката култура, а не грижливият стремеж само на стопанските интереси към печалба или дивиденти! Това голямо, монументално подчертаване на общността помогна да бъде издигната една власт, без каквато не би могло да има нито едно трайно общество, нито едно общностно стопанство.

При това, безразлично е, дали тази власт е намирала своите корени в религиозни или светски институции. Властта, която, във всеки случай, спаси през двадесетия век германския народ от катастрофа, като го дръпна настрана от хаоса на болшевизма, не е власт на един стопански съюз, а е власт на Националсоциалистическо движение, на Националсоциалистическата партия, а с това и на националсоциалистическата държава! Противниците сигурно предугаждат, но преди всичко привържениците трябва да знаят, че за засилването на тази власт се създават нашите строежи!

На тази власт трябва да принася полза онова, което виждаме да се издига тук в този град, което в Берлин и в Мюнхен, в Хамбург и в други градове се проектира сега, а отчасти е вече зряло за изпълнение, или дори днес вече стои готово издигнато пред вас!

Това е тенденцията, която лежи в основата на тия строежи! И понеже ние вярваме във вечността на този Райх -доколкото можем да смятаме по човешки мащаб - и тези творения трябва да отговарят на вечни изисквания не само по величието на своята конструкция, но и по яснотата на своите планове и по хармонията на своите линии.

Дребните всекидневни нужди са се променяли в течение на хилядолетията и вечно ще продължават да се променят. Но големите културни документи на човечеството от гранит и мрамор съществуват също така от хилядолетия насам. И единствено те са един действително спокоен оазис в бягството на всички други явления.

В тях човечеството, във времена на упадък, винаги е търсило отново, а също и винаги е намирало отново, вечната вълшебна сила, за да надвие своите смущения и от хаоса да създаде един нов ред. Затова тези строежи не трябва да бъдат замисляни за 1940-та, нито за годината 2000, а, подобно на догмите на нашето минало, трябва да стърчат в хилядолетията на бъдещето.

И ако Бог кара днес поетите и певците да бъдат, може би, борци, тогава той е дал на борците строители, които ще се грижат за това, щото успехът на тази борба да намери своето вечно увековечаване в документите на едно неповторимо велико изкуство !

Дребните души не могат да разберат това. Но те не са разбрали и цялата наша борба! Това може да ожесточава нашите противници, но досега тяхната омраза не е могла да попречи на нашите успехи.

Един ден, обаче, човек ще разбере с пълна яснота, колко голяма е благодатта, която се излъчва в столетията от мощните строежи на това време, което твори история.

Защото точно те ще помогнат да обединим и да засилим своя народ в политическо отношение повече, отколкото когато и да било по-рано. Те ще станат за германците, по отношение на разбирането за общественост, елемент на чувството за една горда взаимна принадлежност. Те ще докажат в социално отношение колко жалки са другите земни различия, в сравнение с тези мощни, гигантски свидетели на нашата общност.

И те ще изпълнят в психологическо отношение гражданите на нашия народ с едно гордо самосъзнание, именно със съзнанието, че са германци!

Заедно с това, тези мощни строежи ще представляват и най-възвишеното оправдание за политическата сила на германската нация. Тази държава не трябва да бъде една сила без култура, не трябва да бъде една сила без красота. Защото и въоръжаването на един народ е само тогава морално оправдано, когато е щит и меч на една по-висока мисия.

Затова ние не се стремим към грубата сила на един Чингис хан а към един мощен Райх, чрез създаването на една силна и закриляна общност като носителка и пазителка на една по-висша култура!


[1] Хитлер визира организацията „Kraft durch Freude” - „Сила чрез радост”, в която се членували предимно работници и техните семейства - Бел. ред.