Реч на Адолф Хитлер,

германският канцлер, пред конгреса на германския

трудов фронт в Берлин на 10 май 1933 г.

 

 

Г

олеми революции не могат да станат в живота на народите, ако те не са предизвикани, както аз бих могъл да назова това, от една въпиюща необходимост.

 

Не може да се извърши една революция, която да бъде действително дълбоко радикална, освен ако народът, под давлението на своите вътрешни чувства, е склонен да извърши такава революция и ако дадени обстоятелства, ако мога така да се изразя, налагат тази революция.

 

Лесно е да се измени външно формата на едно управление, но никога не може да се успее и преобрази вътрешно един народ, освен ако един даден еволюционен процес не би се извършил сам по себе си, ако народът сам не би признал, че пътя, в който той се бе ангажирал, беше лош, че този народ е разположен да напусне този път и да се отправи по друг, който му подобава. Дали този народ, в първия момент, иска или не иска да се ангажира в този път, това е един въпрос на неговото вътрешно убеждение, на неговите чувства и предчувствия, че пътя, който ние му посочваме, е пътят, който ще го изведе към щастие. Преди ние да го въведем в този гигантски подем, той се луташе безсъзнателно и се оставяше на каприза на житейските вълни, като една неподвижна маса без воля и без сила.

 

Днес ние му показваме правия път.

 

Между многото кризи, от които ние страдаме и които в същност не съставляват, освен един колективен феномен, кризата, която най-дълбоко е засегнала германския народ, е

икономическата криза.

 

Политическата и морална криза се чувстват твърде рядко от отделната личност; човекът от средна ръка не вижда това, което угнетява общата маса; по-често той вижда или чувства само това, което засяга него лично.

 

Ето защо, съвременниците имат смътно схващане за политическия и нравствен упадък, който изживява своя процес пред очите им и то в този разгар на разложение, докато това разложение още не е засегнало стопанските интереси на масите.

 

В този последния случай ние изведнъж се изправяме пред една задача, която не е вече отвлечена концепция, която можем да наблюдаваме добре и при други народи! В такъв случай личността е непосредствено вплетена в тези проблеми и тя си дава сметка вече за сериозността на съществуващото положение, щом като стопанската криза започва да дава своите лоши ефекти върху него. Само тогава почват да говорят изведнъж за икономическа криза, за икономическа мизерия и изхождайки от такова едно настроение, хората започват да разбират нравственото и политическо падение, което при други условия е за дълго време една тайна за хората.

 

Твърде естествено е да признаем, че стопанската криза не може да се открие изведнъж и да се разбере, до какви размери тя се развива и от какви източници произлиза, за да може да се установят дълбоките причини за нейното появяване.

 

Също така е понятно обстоятелството, че всеки се стреми да хвърли вината върху другите, да хвърли отговорността на обществото или държавата, без обаче той самия да разбере, че в същност и той е виновен до известна степен за създаденото положение. При едно такова положение можем да смятаме, че е щастие, ако успеем прогресивно да си обясним по този начин икономическата криза, така ясно и откровено, че истинските и́ и дълбоки причини да станат известни за по-голяма част хора; това е необходимо, за да може да се намери истинския път за спасение.

 

Не е достатъчно да кажем, че икономическата криза в Германия е един симптом, свързан със световната стопанска криза, с отчаянието, което е обсебило народите; защото е очевидно, че всеки един от другите народи може да извика същите извинения и същите причини, за да обясни своята стопанска криза, която го е налегнала. Ясно е, обаче, че дори кризата да бъде обща по целия свят, тя не може да има своите корени в някоя неопределена точка на света; корените на стопанската катастрофа и стопанското отчаяние лежат в самия народ, всеки взет по отделно.

 

Едно нещо мога да призная, че тези причини могат да бъдат общи за много народи, но ние не можем да се надяваме да станем господари на този бич, като го премахнем, ограничавайки се само да констатираме, че злото е причинено от обстоятелствата на момента. Напротив, очевидно е, че трябва да се намерят и обяснят причините на икономическата криза у всеки народ по отделно и да се изцери злото там, където може да бъде рационално изкоренено.

 

За нещастие, германският народ в тези времена на всеобща криза, вместо да се взре дълбоко в това, което става в него, е склонен повече да обръща погледите си към далечни хоризонти. Дълговековното възпитание, чрез което той е привикнал да си служи с концепции от международен характер, го карат, дори в критически моменти да гледа на такива важни проблеми през очилата на подобна международна концепция.

 

Да, това наше възпитание даде като резултат заблуждението, че много измежду нас още вярват, че само чрез международни методи можем да се спасим от това отчаяно положение.

 

Не, това е погрешно! Най-правилното схващане по отношение на мерките, които трябва да се вземат за премахване на международното бедствие и на страшната криза, която смазва народите, се крие в тайната, как всеки народ по отделно трябва да намери в себе си средства, за да се спаси.

 

Но това не изменя с нищо простата истина, че всеки народ трябва сам да поведе борбата и че един народ който и да бил той, не може да бъде спасен от злото само чрез международни мерки, освен ако той лично за себе си не вземе такива.

 

Безспорно, тези мерки от чисто национален характер, могат да се подредят паралелно с мерките от международен характер при условие, разбира се, че тези вътрешни мерки да не се влияят и да не зависят от мероприятията на другите.

 

Икономическата криза в Германия не е само криза, която се изразява в цифри, илюстриращи нашата икономика; те е на първо място криза, причинена от вътрешното развитие, от организационните методи и системи на нашия стопански живот. И въз основа на това ние можем положително да кажем, че тази криза много по-тежко се е отразила върху нашия народ и в нашия народ ние виждаме повече от всички други народи по земното кълбо, колко дълбоко тя разяжда стопанската сигурност на страната.

 

У нас съществува криза в отношенията между капитала, стопанството и народа.

 

Тази криза се явява в една странна и груба форма в отношенията между господари и работници. В тази посока кризата беше достигнала размери, които не съществуват в никоя друга страна. От тук трябва да започнем. Ако тази криза не бъде разрешена, всичките наши усилия да премахнем икономическата криза, ще останат напразни.

 

Ако ние вникнем дълбоко в същината на работническото движение в Германия, такова, каквото го виждаме от половин столетие насам, ние ще видим три основни мотива, от които се е ръководило това движение.

Първият мотив.

 

Той се заключава в изменение формата за експлоатация на нашето народно стопанство.

 

Тази причина се наблюдава, както в Германия, така също и по целия свят. От началото на миналия век, с един стремителен подем на съвършенство, ние констатираме едно истинско преобразование в тази предшестваща форма на народната икономика, която форма аз бих нарекъл дребно буржоазна и то в смисъл на индустриализация.

 

Като резултат от това ние видяхме да изчезват окончателно патриархалните отношения между работодател и работник, т.е. като последица от индустриализирането на страната. Това развитие се засили още повече от момента, когато акционерът зае мястото на собственика. Тогава ние видяхме да се изостря конфликта между тези, които създават с ума си и тези, които творят физически, защото в същност тази разлика е едничката, която има решаващо значение.

 

Тук не става въпрос да се предаде едно специално и характеристично значение на понятието собственост; ние знаем, че голям брой хора, които основаха нашата производителност, не произхождаха от съсловие, което бихме нарекли собственическо; напротив , те са се уповавали на труда си и чрез сила и енергия са издигнали своя творчески ум до гениалност чрез научни открития, чрез организационни методи, на които хора ние, драги съотечественици, сме признателни и дължим нашето съществуване.

 

Без дарбите на тези хора ние не бихме могли да изхраним 65 милиона германци, живущи върху такава малка земя.

 

Без тях ние щяхме да бъдем една страна, която само изнася; щяхме да бъдем продавачи на нашите груби работни ръце, следователно страна, която изнася своя ум чрез работната ръка и по този начин ние щяхме, чрез нашата култура, т. е. чрез това, което принадлежи на нас, да дадем култура на другите народи по света.

 

Ако това положение се измени, ние го дължим на безброй много хора от нашия народ, които изпъкнаха от дълбочините на живота чрез своя труд, чрез своите таланти и чрез своята гениалност. Те създадоха условия и осигуриха прехраната на милиони хора. Ето защо, ние не можем да говорим тук само за работодатели и работници, понеже – както това е било винаги случай в човешкото развитие – гениалният човек се издига до положението на повелител над обикновените материални сили. Това качество не е било у нашия народ една привилегия по рождение; ние го виждаме, напротив, във всичките слоеве на нашето общество, във всичките положения на нашия обществен живот.

 

Ние можем да твърдим, че германският народ, в своята цялост, е създал такива фактори.

 

Тъй че постепенното разложение, което ние установяваме, доведе дотам, че личните интереси на работниците бяха поставени на предно място и с това се започна епохата на нещастията в нашето стопанско развитие. Веднъж тръгнали по този път, трябваше фатално да се следват направления все повече и повече противоречиви. Тук се намеси един господстващ закон:

 

Щом ние се задължаваме да вървим по един даден път, който е лош, то тази наша постъпка ни отклонява все повече и повече от разума. Този опит ни струва един период от 70 години, загубени и пълни с примери на разочарование.

 

Избраният тогава път, с всичките фатални последствия, към които трябваше да стигнем, се отклоняваше така много от естествения разум, че самите умни хора, да го кажем, които ръководеха народа в това направление, признаваха без стеснение вредата на техните методи. Това те признаваха, когато ние ги вземахме насаме и им задавахме въпроси като на личности, обаче те се виждаха безсилни да намерят истинския път и разумното разрешение на държавните и обществени въпроси, защото те бяха задължени и заставени да се подчинят на съществуващите организационни системи.

 

Напротив, следваният път водеше фатално към една посока на разложение; този процес беше покровителстван с отнемане индивидуалното качество на собствеността.

 

Аз бих могъл да кажа, че това заблуждение беше увенчано с научно подкрепление. Лека полека се създаде една идеология, която поддържаше понятието за собствеността, въпреки това, че тези, които се ползваха от това понятие, не представляваха друго, освен един минимален процент от цялата нация.

 

И обратно, появи се идеята, че понеже процентът на тези, които се възползват практично от собствеността, постоянно намалява, то самата идея за собствеността трябваше да бъде отстранена. Така че се откриха постоянни спорове и полемики относно понятието за частната собственост и за собствеността въобще.

 

В последствие тази полемика успя да раздвои все повече и повече двата основни фактора на икономическия живот.

 

И положението се развиваше от тогава в едни неестествени фази. От самия момент, когато двата заинтересовани фактора не смятаха, повече теоретически, тяхната мисия за обща, ставаше ясно, че по отношение шефа на предприятието, не може да има място, освен срещу организирания работник. Очевидно става тогава, че силата и престижът на шефа на предприятието се явяват безсилни да се противопоставят на организираната и съсредоточена работническа класа.

 

Ако допуснем, че този път би бил приемлив, логично е в такъв случай да съпоставим работническите организации на организацията на шефовете на предприятията. Твърде понятно е, че тези две организации няма да действат толерантно една срещу друга, те ще защитават своите интереси, враждебни по своята същност, като употребят онези средства за борба, с които разполагат, т. е. шефът на предприятието – локаута, а работникът – със стачката. В тази борба веднъж ще победят господарите, друг път – работниците. Обаче и в двата случаи страда целият народ, който понася разходите в тази борба и последствията от нея.

 

Следователно, в края на краищата, тези борби водят – като имаме предвид характера на германския народ, при когото слабостта към бюрокрацията е голяма – към все повече и повече усложнения в организациите на работници и господари, обстоятелство, което дава възможност, да се създадат враждебни един на друг институти с техния грамаден и сложен механизъм. В последствие, не е сложният механизъм, който услужва на интересите, а интересите на противоположните организации обслужват този механизъм, така щото борбата ще се продължава безкрайно, за да може да се оправдае съществуването на този сложен механизъм.

 

Ако разумът се намеси и каже:

 

„Това е лудост! В сравнение с дадените жертви, ползата е съвършено нищожна. Ако ние сравним жертвите, които се дават за поддържането на един такъв сложен апарат, то те надминават значително много облагите, които биха се очаквали“.

 

На нас ще ни възразят, че съществуването на редица такива сложни апарати в отношенията на господари и работници са необходими за поддържане на естествената борба на заинтересованите. Разбира се, това ще бъде едно оправдание, защото се явява предположението, че в дадения случай противоположните течения ще търсят начин, чрез посредничеството на този сложен механизъм, да се споразумеят.

 

Какво следва от това? Ето ви нагледно обяснение: Групата А, със своя сложен апарат казва: „Радостен съм, че групата Б присъства тук, защото аз ще намеря възможност да се споразумея с нея. Ако двигателният механизъм на групата Б не съществуваше и вместо аз да имах работа с него, бивах принуден да се разправям с фанатизирани работници, които са враждебно настроени към мен, то това щеше да бъде още по-лошо! Хората, които принадлежат към групата Б, ние ги знаем много добре и знаем много добре, какво те искат и как можем ние да ги направим безвредни”.

 

Така се очертава пътя, който трябва да се следва, т. е. на Кесаря да дадем кесаревото, а на народа – това, което принадлежи на него, както и на синдиката – това, което принадлежи на синдиката. По този начин се намира модуса за едно „миролюбиво“ споразумение.

 

Всичките тези преговори и разисквания се обръщат често пъти в една лоша комедия: едните злословят срещу другите, едните чупят стрелите си у другите, но, естествено, никой не прибягва до крайните мерки, - да убие противника си. Защото, в такъв случай, ако някой прибегнеше до такива крайни мерки, това означава окончателната смърт на синдикатите, както и на организациите на покровителите. Какво излиза от всичко това? Излиза, че и двата враждебни лагери живеят на гърба на народа.

 

Тази борба, която свършва с едно безгранично разпиляване на средствата и на труда, е една от главните причини за катастрофата, която бавно, но сигурно се издигна като един грамаден чук и се стовари върху стопанското равновесие на народа и почти го унищожи.

 

Вторият мотив е появата на марксизма на сцената.

 

Марксизмът, като философско учение за разложението, признава, че синдикалното движение способства да се води успешно борбата против държавата и против обществото. Синдикализмът е в ръцете на марксистката теория като разрушителен инструмент.

 

Марксизмът не служи на работника. Какво представлява в същност работникът в която и да е страна за апостолите на интернационализма? Абсолютно нищо! Те дори не познават работника, не го виждат никога. Органите на синдикатите не са даже работници, те са чужди на народа бюрократи и съставляват една клика от безотечественици, които не познават нищо от този народ.

Те са дълбоко убедени, че, служейки си със синдикализма, като покровителстват по един приятелски начин изстъпленията, вършени от противната страна, това им помага или им дава възможност да си набавят един инструмент – продължавайки в същото време, разбира се, да водят борбата – инструмент, който им донася богати облаги.

 

И действително, политическата социалдемокрация, в продължение на десетки години, е живяла като паразит на гърба на тази борба и се е хрантутила от облагите, придобити чрез синдикатите.

 

Синдикатите са се ръководили от следната идея: ти си инструмент на класовата борба; тази класова борба намира своята подкрепа в теориите на марксизма. Следователно, има ли нещо по-естествено от това, да се плаща данъка за управлението на синдикатите? И този данък беше щедро плащан и поглъщан от синдикатите. Тези господинчовци не се задоволяваха с една десета част, техните кореми трябваше да се пълнят с богата и пищна храна, от злато и банкноти.

 

Класовите борби прокламираха института на синдикатите като един инструмент за защита икономическите интереси на работническата класа; значи синдикатите имаха за главна цел да подготвят и общите стачки. Общата стачка, се появяваше в такъв случай като политическа сила и тя даваше да се разбере, какво очакваше от нея въобще марксисткото учение: стачката не гонеше целта да спаси работника, а напротив, да разруши основите на държавата, която се отричаше от марксизма. Ние, германците, изпитахме на гърба си страшния пример, който беше толкова рушителен, колкото и последиците от войната.

 

Днес мнозина от водителите на социалдемокрацията, които измениха мнението си, се обръщат към мен и ми заявяват: – „Но и социалдемокрацията се е борила на бойното поле през време на войната.“

 

Не, марксизмът никога не се е борил на бойното поле, а германският работник!

 

През 1914 год., германският работник, вслушвайки се в своя вътрешен глас, бих казал, по едно божествено вдъхновение, напусна марксизма и се върна към своя народ. Шефовете на марксистите, които виждаха тази фатална за тях еволюция, не можеха да и́ попречат.

 

Неколцина от тях, редки случаи, разбира се, се върнаха и те към народа. Ние знаем и следния трогателен факт: един велик мъж, който в сегашните времена играе решаваща роля в световната политика, Бенито Мусолини, напусна също марксистите и се подреди заедно с народа си в общоевропейската война.

 

И в Германия имаше няколко подобни случая, обаче големият брой от политическите водители на марксистите не се вразумиха и не разбраха положението, за да може правилно и разумно да използват последствията от героичния подем на германския работник. Този голям брой водачи не отиде доброволно на фронта. Многобройни германски работници паднаха на бойното поле, а техните водачи, 99%, останаха живи.

 

Те не дадоха процентно загинали и ранени, толкова колкото ние констатираме в другите класи на населението. Те смятаха, че беше по-важно да продължават своята политическа дейност и мислеха, че техният дълг се състоеше в една благоразумна въздържаност и в една все по-голяма и по-голяма пасивност по отношение дълга към нацията. Разбира се, ноемврийската революция им даде възможности да възтържествуват техните желания.

 

По повод на това, ето какво може да кажем:

 

Ако по време на войната синдикалисткото движение в Германия беше в нашите ръце, нека се изразя по-ясно, в моите ръце и ако това синдикално движение се ръководеше от същите лъжливи цели като тези, които то действително преследваше, тогава ние, националсоциалистите щяхме да въведем тази гигантска организация в услуга на отечеството. Ние щяхме да заявим: „Ние знаем, естествено, какви жертви са необходими; ние сме готови да ги понесем сами; ние не искаме да се откажем от нашия дълг, напротив, ние сме съвършено готови да се борим и да предоставим нашата съдба и нашия живот в ръцете на провидението, така, както всички други са длъжни да строят това. Ние щяхме да направим това без всякакво колебание, защото вие, германски работници, трябва да признаете, че тук не се касае за Германия като държава, за империята като държавна форма, нито за монархията, мито за капитализма или за милитаризма, тук се касае за живота или смъртта на нашия народ! Защото, ние, германските работници, съставляваме 70% от този народ, което значи, че нашата собствена съдба е поставена на изпитание.

 

Ето кое трябваше да се знае тогава. Ние нямаше да пренебрегнем това. Ние щяхме да извлечем от това положение последствията, които ни трябваха за нашия собствен живот, както и за синдикалното движение. Ние щяхме да заявим: Германски работници, ние искаме да защищаваме вашите права. Няма съмнение, че ние щяхме да образуваме един силен фронт, който можеше често да се противопостави и на самата държава, защото тогава ние щяхме да протестираме против отвратителните, престъпни и срамни злоупотреби, вършени от търговските военни синдикати.

Ние щяхме да протестираме против деянията на тази глутница от аферисти и щяхме съответно да се намесим, за да ги поставим на мястото им или да ги качим на въжето – цялата тази банда от спекуланти. Ние щяхме да премахнем също така всички онези, които по един или по друг начин се изкопчиха от задълженията си – да служат на отечеството.

 

Нашето искане щеше да бъде ясно: Ние образуваме един фронт, целта на който е да осигурим победата на нашия народ. Не е въпрос тук за победа, изнесена от една каква и да е държавна форма, но да се осигури и запази нашият живот. Ако ние загубим войната, ние загубваме не само формата на държавното управление, но и милиони хора между нас ще бъдат лишени от парче хляб.

 

И първите, които щяха да бъдат лишени от хляб, нямаше да бъдат нито капиталистите, нито милионерите, а работническата маса, която страда и е подложена на постоянни лишения. Престъпление е, ако не се действа по този начин. Така, разбира се, тогава не постъпиха, защото една подобна тактика беше противна на тактиката на марксистите; социалдемокрацията нямаше други задачи, освен да разори Германия.

 

Марксистите чакаха с един подъл замисъл. Когато народът и германската империя, смазани от несгодите на войната и от непреодолими природни сили, марксистите се приготвиха да му нанесат първия удар. Народът беше разколебан в своята вяра, той не можеше да се противопостави повече на атаките и изкушенията, които идваха отвътре.

 

Така, следователно, социалдемократите вдигнаха ръка върху Германия и първите, които бяха смазани от този предателски удар, бяха германските работници.

 

Престъпниците, които докараха ноември 1918 година, не могат по никакъв начин да изкупят своите прегрешения, които се състоят главно в това, че хвърлиха милиони работнически и дребни буржоазни семейства в неописуемо отчаяние и мизерия.

 

Ето защо социалдемократите нямат право днес да се оплакват. Ние не употребихме жестокости против тях, както те го заслужаваха. Ако трябваше да ги преследваме, за да им отплатим за техните престъпления, ние трябваше да хвърлим под гилотината десетки хиляди от тях.

 

Колко пъти сме ги слушали да повтарят, че и те са воювали на бойното поле. Не те, а германските работници се биеха на фронта! Но дори ако те се чувстваха в известно отношение като социалдемократи – в същност обаче това не беше точно така, защото всеки, който се би на фронта, знаеше, че в такива времена никой не мислеше за партии. Ако това би било така, какво да се мисли, пък за онези водители, които ограбваха плодовете от жертвите, които техните последователи правеха за тях; те си ги присвоиха, като свои и приписваха на себе си страданията, глада, безсънията, тревогите, които в същност изпитваха техните последователи партизани – работниците.

 

Водителите на социалдемократите се намират днес в абсолютна невъзможност да поправят злото, което тяхната престъпна политика стовари върху плещите на германския народ. Те не могат най-вече да оправдаят престъплението, че хвърлиха в продължение на десетки години германския работник в един морален хаос и го изолираха все повече и повече. С тяхната престъпна акция в 1918 г., дело на една шепа безотговорни авантюристи, те стовариха върху плещите на работника едно тежко бреме.

 

И действително, през ноемврийските дни на 1918 г. имаше и такива, които мислеха, че германският работник е виновен за нашето политическо и стопанско падение. Да, има, които мислят така, без много да разсъждават, без да вземат предвид огромните жертви на работника, без да си спомнят, че работниците пълнеха нашите полкове, нашите бригади. Една банда от предумишлени разрушители, една банда от политически шарлатани, от предатели на отечеството, не можеше да мисли другояче, както и не можеше другояче да действа, освен да разрушава, да раздвоява и над нещастията на целия германски народ, да изгражда своето престъпно благосъстояние.

 

От този момент датира за милиони германци разорението и опропастяването. Милиони германци се отчаяха, други милиони гледаха като гръмнати от небето, зашеметени от безкрайните беди и не можеха да намерят истинския път, който да ги сближи със собствения им народ. Политическият хаос фатално повлече и стопанството на германския народ към едно катастрофално падение, защото икономиката на един народ не е едно абстрактно явление; тя е една жизнена сила, един важен механизъм от съвкупната обществена структура. Икономиката на един народ и общото нейно развитие зависи изключително от разбиранията и солидарността на хората. Ако хората са дезорганизирани, ако те се явяват на арената на живота като врагове, които се самоизтребват, няма нищо чудно, че и стопанският живот, взет изцяло, понася също последствията от обществения и политически хаос.

 

Престъпната мисъл на краен и безогледен индивидуализъм води фатално и към престъпната колективна мисъл и по този начин се разрушават здравите елементи на живота, изчезването на които отваря тежки обществени рани.

 

Третият мотив се крие в самата държава

Има една сила, която можеше да се противопостави на тези милиони хора, дезорганизирани и обезнадеждени. Тази сила беше държавата, ако нейният авторитет не беше изпаднал до толкова низко, че да служи като играчка в ръцете на всевъзможни групи и интереси. Не е една случайност да констатираме, че това хаотично състояние се развиваше паралелно със системата за демократизирането на нашия народ и на нашия обществен и политически живот. Тази демократизация постигна такъв резултат, че държавата с целия свой авторитет попадна в ръцете на известни обществени класи, които смятаха, че тя е тяхна собственост и че всякакво мероприятие от името на държавата съставляваше тяхно изключително право. Мнозинството от народа чувстваше все повече и повече, че държавата вече не беше обективен институт, който се е издигнал високо над мимолетни явления, а че, напротив, тази държава беше израз на стопанската воля и на икономическите интереси само на известни групи от целия народ и че тази държава, по начина, както беше ръководена, оправдаваше напълно критиките, които се правеха. Победата на политическата буржоазия не беше друго, освен победа на една обществена класа, произхождаща от икономическите закони, на една класа, която от своя страна никак не създаде необходимите условия, нито средства, за едно истинско политическо ръководене; на една класа, която подчиняваше политическото ръководство на страната под вечно променливите явления на икономическия живот и под влиянието, което този стопански живот упражнява върху идеите на масите, върху подготовката на общественото мнение и пр., с други думи, народът беше проникнат от чувството, че ставаше естествена промяна във всичките сфери на живота, но само в една не ставаше никаква промяна, именно, в политическото ръководство.

 

А тъкмо и относно политическото ръководство трябваше, без всякакво отлагане, да се пристъпи към един подбор, който се налагаше и от друг напредничав процес.

 

Докато се смяташе като твърде естествено, че пълководец на една армия може да бъде само този, който е подготвен за такъв отговорен пост, по време на марксистите в Германия не се смяташе за естествено и необходимо, щото политическите дела на страната да бъдат поверени в ръцете на тези, които са подготвени и които притежават качества и способности на държавни мъже. Напротив, марксистите разпространяваха идеята, че политика може да вършат само онези, които принадлежат към известна обществена класа, зависима от икономическите закони. Ние видяхме резултатите от това погрешно схващане. Онази обществена класа, която си беше присвоила тези права претърпя крушение във всички критически моменти на нашата история, а когато настъпи най-опасния час за народа, тази класа изчезна безславно в сянката на забравата.

 

Всеки германски батальон действаше другояче. Припомнете си само, че милиони германци стояха твърдо срещу неприятеля; всеки един от вас знае, колко струваше това на германския народ всеки път, когато полковете трябваше отново да настъпят в огневата линия, когато пред техните очи смъртта разтваряше своите неумолими криле и въпреки всичко това, те не показваха никакво колебание, никакъв страх. А в това същото време вътре в Германия, политическият авторитет е в разложение, политическата власт е в ръцете на една шепа жалки бегълци, подли и страхливи да се явят на фронта, но тилът се предаде на тях. Погрешно е да се мисли, че не можеше да се намери друг изход. Друг изход не съществуваше само за този род политически хора и за тази система в политиката, която беше заслепена в своите учения и съдбоносно водеше, разбира се, страната към пропадане.

 

За всеки политически водач беше възможно да намери друг изход и по-късно, никому нямаше да дойде на ум да се извинява, че вследствие на една висша заповед, дошла от горе, народът трябваше да се предаде.

 

В известни моменти на историческото развитие безсилна се явява една заповед, която иска да застави личността, или пък държавната политика да капитулира пред нещастието или да отстъпи място на посредственото.

 

Аз мисля и съм по-скоро напълно убеден, че ако някой имаше право да капитулира между хилядите и хиляди случаи, то това беше германският войник, който – благодарение на една несръчна дипломация –            трябваше в продължение на 4 години да се бори с един противник, материално много по-силен от него. Въпреки всичко това, той, германският войник, в своето дълбоко убеждение и горещ патриотизъм – да се бори за своя народ, не извлече от това положение други последствия, освен тези, които можеше да има предвид един честен войник: да победи или да умре!

 

Не! Това не е дело на случайността. Едно погрешно схващане доби своя израз на 9 ноември. Една погрешна система се появи в този ден, и тя в нашите очи беше безпредметна. От този ден се създаде животът на една нова политическа концепция, погрешна и неразумна. Дали тази политическа концепция щеше да заведе Германия към пропастта или в самата Германия щеше да се появи една сила, способна да помете всичко гнило и развращаващо, това беше един въпрос на време.

 

Аз мисля, че моментът, който преживяваме, поставя кръст на миналите скандали.

 

Ние се намираме в такова положение днес, че не само трябва да изучим дълбоко и основно всички проблеми, засягащи германското стопанство, но и да им дадем едно коренно разрешение и то разрешение не само, гледайки външно нещата от високо, но като намерим вътрешните причини на кризата и ги изкореним веднъж за винаги.

 

За постигането на тази цел, аз мисля, че ние трябва да започнем една гигантска работа и най-напред да атакуваме главния обект, от който се отлъчваше слабостта до сега, именно, авторитетът на държавата.

 

Трябва да се създаде нов държавен авторитет

 

И този нов държавен авторитет трябва да бъде независим от разни политически течения, които вълнуват духа на нашето време, независим най-вече от егоистичните и ограничени схващания, които са в зависимост от икономически интереси.

 

Новият държавен авторитет трябва да представлява една реална власт, да не зависи от никакви обществени класи, да води една държавна политика, примерна и способна да внуши доверие във всеки германски гражданин и този последният да бъде безгранично убеден и сигурен, че тази държавна политика преследва само спокойствието и благоденствието на германския народ, че тя защитава личните интереси на германския народ, – една държавна политика, която може високо да заяви, с право и без никакво колебание, че е във всяко отношение независима и че тя се вдъхновява само от висшите интереси на нашето племе.

 

Много се е говорило за миналите режими на абсолютизъм, за абсолютизма на Фридрих Велики и тези моменти от историята на германския народ са сравнявани с демократическата ера и с парламентарната епоха.

 

Ако разгледаме от гледна точка на националните интереси периода на монархическия абсолютизъм, ние ще констатираме, че той е бил обективен, защото той пазеше интересите на нацията, когато демократическата и парламентарна система на управление, напротив, доведе народа до разложение, понеже тази система се явява като защитница само на една или друга обществена класа.

 

Аз ще ви дам едно бляскаво доказателство. Достатъчно е, да ви кажа, каква е същността, която прониква идеята за класовата борба: „Господството на буржоазията трябва да бъде заменено с господството на пролетариата.“

 

Какво може да се разбере от това?

 

Това е изразът, който изтъква тенденцията, да се премахне една диктатура, упражнявана от известна класа или каста и да се замени с друга диктатура.

 

Ние, обаче, ние искаме диктатурата на народа!

 

Ние не смятаме, че едно обществено положение или дадена обществена класа могат да бъдат решаващи фактори в политиката и живота; това са явления, които постепенно изчезват в сянката на миналото и в завоя на нашето столетие.

 

Исторически погледнато, тези фактори изплуват понякога бързо и после изчезват. Това, което остава от тях, то е тя лото и кръвта, а това е народът, Само пред народа ние трябва да се чувстваме отговорни, само той е едничкият фактор в политика, стопанство, култура и т. н. Само с такива схващания ние ще успеем да приложим в обръщение онзи сложен механизъм, който ще ни даде възможност да изцерим нашите тежки икономически рани.

 

Тогава само ще може да се разбуди в сърцата на милиони хора чувството и вярата, че държавата и нейният авторитет не представляват интересите само на една група или на една класа и че правителството на тази държава не е съставено от хора аферисти или хора, представляващи дадена каста, но че тези органи на правителството са истински самоотвержени и честни представители на народа в неговата целокупност.

 

Ако има личности, които мислят в един или в друг случай, изхождайки от едно или друго течение, че те не могат да се подчинят на подобно схващане, то новият държавен авторитет, без да се смущава от тяхното теоретизиране, без да взема предвид техните мотиви или критики, трябва да им се наложи без каквато и да било отстъпка. Държавният авторитет трябва да проникне в съзнанието на всички, че той не произтича от добрата воля или каприза на известна каста, но че неговата сила и власт изхождат от един закон, висш и вечен, който е: необходимостта да се гарантира етническата индивидуалност на нашия народ.

 

И извън това, необходимо е да се премахнат и изкоренят всичките положения всички условия, които предизвикват човешката слабост и които тласкат към злоупотреби; ние трябва по логическия път, който ни се налага, да отстраним всичко онова, което е вредно.

 

От 15 години насам аз не преставам да заявявам пред германския народ,

че задачата, която ми предстои да разреша пред германската история е да унищожа марксизма.

Това не са фрази, това е една клетва, дадена пред Всевишния от мен, че аз ще работя за постижението на тази цел до последното си издихание.

 

От тази клетва, която отначало беше клетва само на един човек, аз направих тя да стане свещен дълг на една от най-силните организации на света.

 

Днес аз съм убеден, че дори ако провидението пожелае да ме грабне от живота, то борбата ща продължава безспирно до нейното увенчаване с успех.

 

Нашето национално движение е най-красноречивата гаранция. Въпросната борба не е борба, която може да се свърши с едно хилаво споразумение.

 

Марксизмът се явява пред нас като един неприятел на народа, неприятел, който ние ще унищожим; ще изкореним и последните разклонения на неговите корени и то без колебание и без никаква милост.

 

Ние знаем, че в икономическото развитие на един народ често интересите се противопоставят едни на други. Че работникът често се чувства онеправдан и в същност той е онеправдан; че и господарите са често обезпокоявани и това е вярно; че това, което за едни се смята печалба или облага, за другия е нещастие; и най-сетне това, което за едни може да се смята като успех, този успех може да докара неуспех за други.

 

На нас това ни е добре известно. Ние знаем много добре, че хората страдат от подобно положение на несигурност.

 

И затова, именно, е много опасно, когато една организация използва съзнателно, за постигане на своите цели, тези страшни симптоми на живота с намерение да разруши в основите един народ.

 

Ето защо трябва да се премахне и изкорени една организация и умъртви една доктрина, която злоупотребява с естествените слабости на народа, слабости, които се коренят в недостатъчно развитото хуманно чувство.

 

Ние знаем много добре, какви цели преследва тази борба между работническата класа и разума; масите са инертни, а разумът е подвижен и предприемчив. Е добре! Доктрината на марксистите преследва целта, да парализира, именно, творческия и независим разум!

 

Вярвате ли, че разстройството на творческия разум ще подобри положението на работническата класа, че то ще донесе благосъстояние на масите? Не, то ще им донесе по-скоро разочарование, повече мизерия и това ще завлече всички към най-грозно разложение.

 

Ние виждаме, какви размери е взела стопанската криза и не сме деца, да си правим илюзии, че можем да отстраним трудностите от днес за утре, само заради това, че имаме добрата воля и намерение да извършим нещо добро.

 

Ние държим сметка за обстоятелството, че хората не са съвършени и че един- друг те не престават да си играят със своите слабости по начин, щото тяхната безумна обструкция да провали и най-добрите намерения и най-искрените желания, и най-светлите идеи.

 

Следователно ние сме въодушевени от твърдата и непоколебима воля, да не се оставим да бъдем въвлечени в слабости, но напротив, да се борим постоянно против симптомите на разложението – животът впрочем не е, освен една вечна борба – и да им противопоставим разума и общите интереси на народа.

 

Ако нашата инициатива не се увенчае днес с успех, то тя ще успее утре!

 

Ако някои ни зададе въпроса; „Мислите ли, че е възможно да изчезнат човешките страдания?“, аз ще му отговоря; „Безспорно, те ще изчезнат, щом настъпи времето, когато вече няма да има невежи хора.“

 

Аз се страхувам, обаче, че невежеството може никога да изчезне, а от това следва и предположението, че човешките страдания също така няма да изчезнат.

 

Невъзможно е през живота само на едно поколение да се възстанови за вечни времена абсолютният ред на нещата.

 

Всеки народ е длъжен да бди над своята собствена участ. Всяка историческа епоха налага на обществата грижата да премахват сами трудностите и бедите, от които страдат. Не трябва да мислим, че ние именно – нашето поколение – трябва да извършим всичко за сметка на бъдещето. Не, не! Ние не бива да създадем от нашите деца и внуци безделни паразити на живота или облагодетелствани ленивци, ползващи се от благата, създадени от други.

 

Не, ако някой иска действително да притежава нещо, то той трябва постоянно да се бори да го завладее чрез нови усилия. Ето целта, към която трябва въобще да се стремят хората и в тази посока трябва да се възпитават младите поколения.

 

Ние не искаме да им внушаваме идеи, които да ги карат да мислят, че тази постоянна борба е противоестествена и недостойна за човечеството; напротив, ние искаме те да бъдат проникнати от убеждението, че тази борба е вечното условие за продължението на живота и че без нея няма да съществува човечеството.

 

Това, което ние вършим днес, борбата и идеите, на които ние сме апостоли, това всичко ние правим за нас.

 

Нашите усилия, да премахнем сегашната криза в живота, с усилия, които готвят и по-светло бъдеще.

 

По този начин ние посочваме на потомството това, което то трябва да върши, както сме се позовавали на урока от миналото, за да си създадем една житейска философия, която ни крепи в днешната борба.

 

Ако миналите поколения мислеха иначе, както на известни софисти се иска да вярват, то ние нямаше да бъдем днес на този свят. Аз не мога да призная, че едно дело е разумно за бъдещето, щом като аз го отрицавам като урок от миналото.

 

Онези принципи, които са в основата на живота – на моя, на нашия, на всички ни – трябва да бъдат добри и ценни и за нашите потомци. Ние трябва да действаме в хармония с тези принципи.

Ние трябва, прочее, да се борим с последни сили против едно зло, което разяжда нашия народ от 17 години насам, което е причинило големи нещастия и което ако не беше спряно и парализирано на време, то щеше да хвърли цяла Германия в страшен хаос и можеше да я унищожи окончателно.

 

Едно време Бисмарк беше казал, че либерализмът е авангардът на социал-демокрацията! Няма нужда да Ви доказвам, че социалдемокрацията е авангардът на комунизма.

 

Следователно комунизмът е авангардът, който предшества смъртта на един народ чрез обществения хаос.

 

Ние поведохме борбата против комунизма и ще я водим до край. Историята на германския народ ни дава бляскави примери, в които ние виждаме олицетворението на неговата сила; колкото по-големи нещастия са го сполитали, колкото по-голямо е било неговото отчаяние и неговата мизерия, толкова по-твърда е била неговата воля и толкова по-безгранична е била силата му и куража му, за да открие нови пътища, които да го издигнат по-високо и заведат по-далече в неговата култура.

И днес той ще намери пътя на спасението; аз не се съмнявам в това нито за минута, защото той е влязъл вече в този път и неговият славен поход е в движение.

 

Аз пристъпвам към разглеждане на третата мярка, която се състои в това, да се освободят тези две групировки от влиянието на онези, които си въобразяват, че в техния организъм ще намерят позиции за своята защита. Те не трябва да си правят ни най-малко илюзии за това, което създадоха; ние го смятаме за лошо.

 

Ние виждаме, че германският гений, въпреки разрушителната дейност на обществените паразити, събуди в съзнанието на милиони хора онова чувство, което го вдъхнови, за да се сплоти в една гигантска организация.

 

Враждебните една на друга организации не могат да съществуват повече при новата управа. Ние ще ги превземем, но не с намерение да им запазим целостта в бъдеще, а с решителната воля да спасим в полза на германския работник всичко, което той е икономисал, стотинка по стотинка и да го заинтересуваме като съучастник и фактор в неговото развитие, в качеството му на гражданин, имайки еднакви права, като другите.

 

Държавата не е против работника. Не! Една държава може да съществува в хармония с трудещите се елементи. Работниците, въобще трудещите се, не трябва да изпитват чувството, че те са изоставени, че те са презирани, че те са унижени! Напротив, ние искаме, щото още в самото начало на нашата творческа политика, на нашия преобразователен план, той, трудещият се, да бъде проникнат от чувството, че той е германеца, който трябва да се радва на същите права, като другите.

 

В моите очи концепцията за равенство в правата не се отделя нито за секунда от концепцията за дълга.

 

Не трябва да говорим само за права, но трябва да мислим, че ни предстои да изпълним и нашите задължения към отечеството.

 

Германският работник трябва да се освободи от предразсъдъка, че милиони други германци мислят, че той е чужд на народа и на неговия подем.

 

Има, без съмнение, хора в Германия, които отричат нашето възраждане, еднакво в левите течения, както и в десните. Логичният развой на нещата, обаче, ще се извърши без съмнение.

 

Германия има още милиони добри синове, които от дълбините на своето сърце и с горещо и искрено чувство не желаят друго, освен да видят Германия издигната и германският народ да бъде щастлив.

 

Тези милиони германски синове няма да закъснеят да се разберат окончателно и ако по една случайност между тях се появят недоразумения или конфликти, т. е. между техните схващания, тогава ние ще се намесим, за да изпълним ролята на лоялни посредници.

 

Правителството на Германия в такъв случай, изпълнявайки ролята на посредник, въодушевено от най-коректни и най-лоялни чувства, ще има за дълг да съедини ръцете на тези, които искат да си ги разединят.

 

Правителството ще припомня постоянно на германския народ следната необходимост:

 

„Вие не трябва да скъсвате отношенията си един с друг, вие не трябва да влизате в конфликт, поради причини, външни и чужди на вашите общи интереси; вие не трябва да се оставяте да бъдете завладени от предубеждението, че в миналото германското племе и неговото развитие не са вървели правилно и не са донесли щастие, та от това да заключавате, че и бъдещето не ви резервира светли дни. Не! Вие не трябва да забравяте, че ваш повелителен дълг е да пазите целостта и етническата индивидуалност на германския народ.“

 

Тогава ние ще намерим изхода. Ние трябва да го намерим! Никой няма право да се колебае и да мисли, че е невъзможно да се намери средство и пътя, които биха способствали, за да се осигури живота на народа, по причина че сегашното цялостно положение представя големи трудности.

 

Трудностите ще бъдат преодолени, но животът вечно ще съществува и никой няма да бъде в състояние да спре неговия кипящ полет.

 

Обединителното движение на германския работник придобива висш морален смисъл.

 

Действайки днес решително за преустройството на държавата – преустройство, което изисква и налага да се направят отстъпки и от двете страни – ние искаме да има една срещу друга две договорящи страни, които да са дълбоко и искрено проникнати от национален разум, които да имат предвид само народните интереси, които да са разположени да отстранят всяка лоша мисъл и които, най-сетне, да не работят за друго, освен за общия успех на отечеството.

 

Аз вярвам в успеха на нашето дело, но за постигането на този успех е необходимо, щото всички германци да бъдат проникнати от чувството да следват моите съвети.

 

Нашето дело трябва да произхожда от един дух, от един разум, в който споителните елементи да държат здраво култа на истината и равноправието. Не трябва да съществуват нито победители, нито победени.

 

Като говорим за победители, трябва да обясним. Победители можем да бъдем ние, германския народ и то победители над себе си, победители, които са успели да премахнат класовите борби, победители, които са премахнали привилегиите на кастите и частичните интереси на партиите и партизанските домогвалия.

 

По този начин ние ще постигнем от само себе си резултата, да дадем един благороден израз на понятието за труда. В тази посока нашата задача, разбира се, не може да бъде изпълнена от днес за утре.

 

Цели столетия бяха необходими за напредничавото тълкувание и приложение на понятието за труда; цели столетия ще трябват още на германския народ, за да възприеме в своите истински форми тази концепция за цялостния национален труд.

 

Моите другари в борбата и аз, ние имаме мисията да издигнем чрез нашето движение понятието „работник“ до най-висшата степен на човешко благородство в германската нация.

 

Не без значение ние вмъкнахме термина „работническо“ в наименованието на нашето политическо движение. Трябва да признаем, че това име раздуха, от една страна, още повече омразата срещу нас; от друга страна, то внесе смущение в редовете на нашите противници, които, за наше щастие, не можаха да ни разберат. Ние избрахме тази дума, защото искахме да увенчаем нашето движение с победа, която да постави началото на славно възраждане и на самото понятие за труда.

 

Ние избрахме този термин още и затова, защото мислехме и мислим, че покрай понятието „народ“, понятието „труд“ съставлява втората основа за осъществяването на нашите планове. Обединението на германските граждани, – това е главната цел, която преследваме и всеки от нас, който е въодушевен от благородна воля, няма как да не се гордее, щом се отзове на нашия позив.

 

Аз съм по принцип неприятел на всякакви почетни титли и не виждам въз основа на какво другите могат да ми се сърдят за това и да ме обвиняват. Това, което никак не съм принуден да го направя, няма да го направя. Аз не бих искал, например, да си напечатам визитни картички с разни титли, към които толкова много слабости имат смъртните на земното кълбо. Дори на моя надгробен камък не бих искал да има нищо повече от моето име. Обаче, имайки предвид особеностите на моя живот, аз съм може би повече от всеки друг в положение да разбера и си обясня живота на различните германски класи. Не поради това, че аз наблюдавах този живот от високо, но защото се намесих в него, взех непосредствено участие в него и защото съдбата, от каприз или от предвидливост, чисто и просто ме хвърли сред народните маси. Дълги години аз работих като прост работник-зидар и така с труд изкарвах моята прехрана; по-късно аз се намерих посред огромната въоръжена германска армия в качеството ми на обикновен войник и още по-късно животът ме грабна в своята трагична колесница и ме води през интимните пътища на разните класи на нашия народ, така че аз изучих много добре всичките обществени положения на този народ, може би много по-добре, отколкото всеки друг, роден или живял в тези класи.

 

Ето защо Провидението ме е отредило да бъда, ако мога да си припиша това качество, законен посредник между германските обществени подразделения, един посредник във всички направления.

 

Аз не преследвам никакъв личен интерес. Аз не завися нито от държавата, нито от някаква обществена служба, нито от нашето народно стопанство, нито от индустрията, още по-малко от някакъв синдикат. Аз съм, следователно, независим човек и не съм си поставил други задачи в живота, освен тази, да бъда полезен на германския народ в рамките на моите средства и на моите способности. Най-вече скъпа ми е задачата, да бъда полезен на милиони от народа, които, благодарение на тяхното доверие и понякога на тяхното невежество, са изпитвали тежки минути в живота си, поради злата умисъл на техните господари.

 

Аз съм винаги прогласявал идеята, че няма по-висша и благородна мисия от онази, да бъдеш защитник на тези, които не са в състояние сами да се защищават.

 

Аз познавам германските маси и няма да се поколебая да повторя на нашите интелектуални класи, че всяка държава, която почива само на интелектуални класи, е здание, което е предварително разклатено.

 

Аз познавам добре интелектуалните среди: винаги чувствителни, винаги любопитни да проникнат все по-дълбоко и по-дълбоко в тайните на живота, но пък затова винаги неспокойни, подвижни, променливи и никога здраво закрепени върху почвата, на която живеят.

Този, който претендира да основе една държава, като се позовава изключително на интелектуалните класи, той строи здания на пясъчна почва. Не е случайност историческият факт, че религиите са по-трайни от държавата. Повечето от религиите пускат дълбоко своите корени и ние не можем да си представим една религия извън широките народни слоеве.

 

Аз зная, че интелектуалните класи отстъпват много лесно пред гордостта си, да сравняват качествата и прогреса на един народ с техните познания и с тяхната интелигентност, обаче, има неща в живота, които умът на интелигентните не вижда, защото просто не може да ги види. Широките народни маси, които често са бездейни, в много случаи назадничави, неподвижни и бедни на познания, крият друго нещо в себе си: те са верни, твърди и постоянни. Германската революция никога не би имала такива големи успехи, ако моите другари, ако нашите съратници сред масите, не се бяха наредили зад нас с чувство на безгранична вяра в нашите идеи и в нашата непоколебима воля.

 

Не мога да си представя нещо по-честито за нашата Германия от идеята, че ще успеем да привлечем в новата държава всичките германски граждани от онази категория, която не принадлежеше на нашите редове и от тях да направим крайъгълните основи на новата държава.

 

Един германски поет беше казал: „Германия ще достигне върха на своето величие, когато нейните бедни синове достигнат съзнанието да станат нейни най-верни граждани.“ Като обикновен войник през Великата война, в продължение на 41/2 години, аз опознах тези бедни синове на Германия. Аз опознах тези хора, които – нямайки нищо да спечелят за себе си – станаха герои при върховния позив на народната солидарност и при горещия повик на кръвта.

 

Никой друг народ няма такова свещено право, като германския, да издига паметници на незнайния войн. Тези железни бригади, които бяха неуязвими, които кръстосваха своя огън с неприятеля в безчет боеве, които никога не се поколебаваха, никога не отстъпваха и дадоха хиляди примери на кураж, вярност, дисциплина и безусловно подчинение на своите началници, ние трябва да ги приберем в кадрите на нова Германия, която сега се възражда, трябва да ги имаме като броня на Третия Райх!

 

Този е, може би, най-ценният дар, който можем да им дадем.

 

Но понеже аз познавам тези маси по-добре от всеки друг, нескромно е може би от моя страна, но ще заявя, че аз съм винаги готов да поема ролята на законен посредник и съм щастлив, че съдбата може да ми отреди подобна мисия.

 

Няма да има по-голямо щастие за мен в живота ми от това, да мога един ден, преди провидението да сложи край на този живот, да видя, че аз съм успял с моите усилия да съединя участта на германските работници с онази на държавата.